БЛАГОЧЕСТИЕ
Определение за благочестие Благочестие - [гр. εὐσέβεια от εὖ -
благо и σέβομαι -
почитам] е вътрешно благоустройване на душата, основано на богопочитанието и изпълнението на религиозните и нравствени предписания. Християнството не се явява единственият носител на благочестието. Благочестието е универсално явление на общочовешкото религиозно-нравствено умозрение и опит. Но единствено в Стария Завет и в християнството феноменът на благочестието придобива истински смисъл, доколкото неговото съдържание се явява почитание на истинския Бог.
Термините „
благочестие”, „
благочестив”, „
благочестиво” от Синодалния превод съответстват на следните гръцки термини в Библията:
-
εὐσεβῶς, εὐσεβής, εὐσέβεια –
Иудит.8:31;
Прем.10:12;
Сирах.11:15, 11:22;
12:2; 12:4;
13:21;
16:14;
23:15;
27:11; 27:32;
28:25;
33:14;
37:15;
39:33;
43:36;
49:4;
Ис.11:2;
2Мак.1:19; 3:1; 12:45;
3Мак.2:23-24;
Деян.3:12;
10:2; 10:7;
2Петр.1:3; 1:6-7;
2:9;
3:11;
1Тим.2:2;
3:16;
4:7-8;
6:3; 6:5-6; 6:11;
2Тим.3:5; 3:12;
Тит.1:1;
2:12;
-
θεοσέβεια, θεοσεβής -
Иудит.11:17;
Варух.5:4;
1Тим.2:10;
-
δίκαιος –
Притч.3:33;
Ис.57:1;
Лук.20:20 (преведено на бълг. ез. като "праведен");
-
ὅσιος –
Сир.39:16;
Тит.1:8;
-
κάλλιστος –
2Мак.6:23;
-
εὐλαβής –
Лук.2:25 (преведено на бълг. ез. като "благоговеен");
Деян.22:12;
-
ἔλεος –
Ос.6:4;
-
θρησκεία –
Як.1:26-27.
Благочестието в античната литература Терминът "
εὐσέβεια" първоначално се е употребявал от гръцките писатели на
класическия период за обозначаване почитанието към родители, учители, управители и благодетели. В религиозен план терминът започнал да се употребява за обозначаване на праведността по отношение на боговете и тяхното почитание. В епосите на
Омир нито в „Илиада“, нито в „Одисея“ се среща този термин. Някакво предварително понятие за благочестие се формира у Омир във връзка с по-конкретно понятие на героичното „срам/чест“ (αἰδώς), някакво свойствено за героя достойнство и благообразие. Друго понятие, съотносимо с идеята за благочестие, се обозначава с думата "
благоговение" (σέβας), изразяваща почтително удивление. В Омировия химн „Към Деметра“ царицата на Елевсина, Метанира, при вида на богинята Деметра била обхваната от почтение, благоговение и страх. Но това чувство в „Одисея“ възниква и в хора даже от разкошни дворци. Благочестието и справедливостта са две основни добродетели на порядъчния човек у
Теогнид, в елегиите на който се говори, че благочестието е за предпочитане пред скромното благоденствие от несправедливото богатство. През V в. в Гърция благочестиво се нарича всичко това, което е свързано с почитането на боговете, а благочестието се разглежда като един от добродетелите, свързан с представата за някакъв божествен закон, който не може да бъде престъпван. В трагедията на
Есхил „Седемте срещу Тива” благочестивият мъж (εὐσεβὴς ἀνήρ) се характеризира като предсказател, познаващ бъдещето от боговете. В „Агамемнон” става въпрос за благочестиво отношение към боговете и свещените храмове.
Емпедокъл казва, че Киприда е почитана с благочестиви приношения.
Пиндар повествува за семейството на Евменидите – „благочестивата мисъл за спазване празненствата на боговете”. В трагедията на Есхил „Молителките” хорът призовава царя да бъде верен на справедливостта и „благочестив гостоприемец” по отношение на гонените и молещите за прибежище. Връзката между благочестието и справедливостта ясно се проследява при
Софокъл. В трагедията „Антигона” благочестието на главната героиня я заставя да почита мъртвите и да влезе в конфликт с властта, тъй като божествените закони са по-важни от човешките. Във „Филоктет” Херакъл настоява: почитането на бог Зевс се цени по-високо от всичко останало и благочестието не умира заедно със смъртните. При
Еврипид в „Данай” става въпрос за благочестие, което не може да се отнася към външна форма и което дава предимство на бедните пред богатите: правещият малка жертва е по-благочестив от колещия бикове.
Исократ (IV в. пр. Хр.), знаменит ритор и педагог, говори за благочестивото отношение към красотата. Следователно благочестието все повече се превръща в интелектуална конструкция, която може непряко да бъде свързана с почитането на боговете. Съпоставяйки благочестието и справедливостта,
Ксенофонт показва, че привържениците на Сократ изцяло разглеждат тези понятия в интелектуален план, така че благочестието се оказало един от видовете знания. На тази същата основа
Платон и неговата школа развиват представите за благочестието. В диалога „Протагор”, Платон, с устата на Сократ развива тезата, че „справедливостта е нещо благочестиво и благочестието е нещо справедливо”. В същото време за Платон благочестието е един от добродетелите на душата. Платон съпоставя три телесни добродетели – здраве, сила и красота – на добродетелите на душата – благочестие, храброст, умереност и справедливост. Според Платон всички те определят симетрията на вселената. Рационализацията на понятието „
благочестие” при Ксенофонт, Платон и неговата школа е очевидна. Но за да запази понятието „
благочестие”, Платон защитава традициите на езическия политеизъм: „Нека мерило за всички неща да бъде Бог”. Създал учението за Единствения и обосновал по-рано от останалите философския монотеизъм, Платон говори за благочестието като за правилно отношение към боговете. Представата за благочестието при
Аристотел е непосредствено свързана с неговото ново разбиране за философията и следователно за живота, който той водил като професионален философ. В разсъждението „За добродетелите и пороците” Аристотел определя благочестието като справедливост по отношение на боговете, родината, родителите и починалите. Но изглежда, че най-голяма представа на Аристотел за благочестието е философската истина. В резултат на рационалното разглеждане на проблематиката за благочестието, поставянето на въпроса за него става предмет на реториката сред стоиците: ако няма богове, няма и благочестие. Обединяването на платоническата философска традиция с опита от тълкуване на Свещеното Писание става при
Филон Александрийски. В трактата на Филон „За преселението на Авраам” платоническата представа за целта на философията като за уподобяване на Бога се поставя във връзка с учението на Мойсей; благочестието и вярата също пораждат мисли по Бога, както в платонизма добродетелите пораждат свръхчувствена реалност. В трактата „За десетте заповеди” Филон говори за това, че „начало на всичко съществуващо е Бог, а на добродетелите – благочестието”.
Благочестието в Стария Завет Разбирането за благочестието е обусловено от едностранчивото религиозно съзнание на старозаветните хора и тесните възгледи на един народ. Еврейската дума „
hesed“ се отнася за междуличностни отношения, за отношения между родственици и приятели и обозначава свързаните помежду си понятия „
милост“, „
вярност“, „
справедливост“, „
привързаност“ и „
взаимопомощ“. Религиозната основа на етическите отношения е представлявала богобоязливост като главно условие за благочестието и като главно изискване, предявявано към човека от Бога. Бог изисквал само това, човек да се бои от Него, да ходи по всички Негови пътища, да Го обича и да Му служи от цялото си сърце и душа (
Втор.10:12). Богобоязливостта предшества конкретни заповеди и разпореждания на Бога и представлява вътрешната същност на благочестието, пребиваването в което зависи от самия човек. Затова в Стария Завет благочестието определя религиозно-етическите качества на човека, стремящ се към познание на Бога по пътя на проникновено изучаване на Божия закон и в готовност с радост да изпълни Божиите постановления, главната цел и съществено съдържание на които били вярност и любов в отношението към Бога и доброта и милост в отношенията към човека - единоверец и съплеменник. Носителите на Завета и изпълнителите на Закона като изразители на благочестието Си избира Бог, Който чува техните молитви и ги удостоява с блага в земния им живот. Главен външен признак за благочестие на старозаветните евреи се явява спазването на заповедите и обредите.
Св. Юстин Философ говори за юдеите, които, разбирайки законните установления буквално, по плът (σαρκικῶς), изпълняват само обредовите норми, като остават в душата си преизпълнени с коварство и всяка злоба, при което “са създали религия от най-строга обредност; и даже дълбоките нравствени прозрения на техните по-късни пророци не могли нито да променят, нито да отменят съставеното от тях национално разбиране за религията". В историческия живот на Израел, благочестието е обусловено от страха Бог да не отнеме Своето благоволение, за което предупреждавали пророците. Оттук същността на старозаветното благочестие се заключавала в благоговение пред Бога, свързано с прославяне на Неговото име. Народът на Израел възпявал своя силен Бог, в предаността на Когото виждал гаранция за защита от враговете и основа за благополучието си. Следователно, благочестието в Стария Завет означава богопочитание, основният смисъл на което се заключава в страх Божий.
Благочестието в Новия Завет Бог показал в Христос образа на съвършеното благочестие, което се разкрива в Неговата безкрайна благост и всепрощаваща любов към съгрешилия и паднал човек. Пришествието на Бога в света и Неговото явяване на земята в плът св. ап. Павел нарича “
велика тайна на благочестието” (
1Тим.3:16). Тайнственият смисъл на благочестието се заключава, - съгласно общия богословски характер на благовестието на ап. Павел, - в това, че честта и достойнството на човека се издигат до степен на абсолютно онтологическо съответствие с неговото предвечно Божествено предназначение. В светлината на Христовото Пришествие благочестието получава най-безусловно и висше оправдание, доколкото Синът Божий в тайната на Въплъщението станал най-висока основа за съществуването на всяка отделна човешка личност не само в онтологически, но и в нравствен смисъл. Св. евангелист Лука, отваряйки тайнствената завеса през времето на детството на Богочовека, посочва участието на Отрока Иисус в традицията ежегодно да се празнува Пасха в семейството на Йосиф, като запазва старозаветната форма на религиозното благочестие. В повествованията на синоптиците силата на благочестието на Господ Иисус Христос се проявява в Неговите знамения и чудеса, които извършва с Божия Дух и против хулата на Когото строго предупреждава Своите клеветници. В Евангелието по Йоан на вярващите се дава образеца на Христовото благочестие, което се заключава в изпълнение на богосиновната любов за почитане на Отца. Истинското благочестие се състои в поклонението на Отца “
с дух и истина”, и “
Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят” (
Йоан.4:23). Идеалният образец на благочестието в личността на Богочовека се удостоверява със свидетелството на събитията от Неговия земен живот, започвайки от момента на богосиновното осъзнаване в 12-годишна възраст в йерусалимския храм и завършвайки с молитвата в Гетсиманската градина, когато Се представил за истинския Първосвещенник, чут заради благоговението Си (
Евр.5:6-10). В предстоящото Пришествие на Христос в слава всички благочестно живеещи на земята праведници “
ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (
Мат.13:43). В светлината на есхатологичната устременост, благочестието на учениците на Спасителя Христос се състои в благодушното и търпеливо очакване на Второто пришествие и в пълно и всецяло доверие към Небесния Отец, молитвата към Когото “Отче наш” заключава основните черти на християнското благочестие: прослава на Небесния Отец, приемането на Неговото Царство и преданост на Неговата воля.
Благочестието на първите християни се състояло в достигане идеала на благочестието, изразен в спасителния подвиг на Божия Син. Християнското благочестие се заключава в отричане от предишното езическо нечестие чрез кръщението и мистично съединение с възкръсналия Христос. В посланията на светите апостоли понятието “
благочестие” присъства както открито, така и имплицитно (прикрито, скрито, неявно изразено), и в най-тесен смисъл се свързва с новия живот на човека в Христос, основан на вярата в Пришествието, Страданоето, Възкресението и Идването със слава на Божия Син. Съгласно апостолското учение “
както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот” (
Рим.6:4). В това благодатно единство с Христос на всеки вярващ се открива в живота на Църквата път към Отца, приближавайки се към Когото, човек вече не може да набляга на закона за своето оправдание, а се оправдава най-вече с вяра в Христос, Който е разкрил образа на съвършеното благочестие в силата на Светия Дух.
Православна традиция на благочестието Светите отци и учители на Църквата в нравствените и пастирските наставления формирали класически по стил и одухотворен по съдържание образ на православното християнско благочестие. “Не в закона за благочестието се вижда красотата, но тя блести повече в силата на евангелското възпитание”.
Ориген, в полемика с езичниците, под благочестие разбира християнската религия, истината за християнството;
свещеномъченик Ириней Лионски в изобличаване на гностицизма подразбира под благочестие (θεοσέβεια) истинска вяра;
блажени Августин нарича благочестието (pietas/εὐσέβεια) богопочитание.
Свети Григорий Богослов учи, че истинското благочестие се открива в любовта към Бога чрез спазване на Неговите заповеди. “Упражняването в благочестието (
1Тим.4:7), т.е. в чиста вяра и правилен начин на живот, защото това, според определението на
св. Йоан Златоуст, е и благочестие.
Евагрий Схоластик в “Църковна история” говори за почитанието на Бога с “молитви и друго благочестие”.
Св. Киприан и блажени Августин разбирали благочестието като милосърдие на Бога или милосърдие на човека по отношение към ближните. Св. Юстин Мъченик (известен и като Юстин Философ) говори за благочестието на Сина към Отца. Ориген счита, че благочестието се отнася най-вече до Христос в Неговите страсти.
Св. Григорий Велики отнася благочестието към Самия Бог и към Иисус Христос, нарича Бога
pius за разлика от гръцките отци, които никога не са използвали думата "
εὐσεβής" (и производните й) в този случай.
Св. Атанасий Александрийски (наричан по-често Атанасий Велики) счита благочестието за признак на правилност в догматичните формулировки: той говори за Никейския символ, че във вярата, изповядана от отците в Никея “няма никакъв недостатък, но е изпълнена с благочестие”. Благочестието отличава тайнствата на православната Църква от извършваните тайнства от еретици. Кръщението при арианите е абсолютно безплодно, доколкото “не носят никакво съдействие за благочестие”, както и при останалите еретици, то е “безплодно, лишено от благочестие”.
Св. Василий Велики говори за постепенност в достигане върха на добродетелите и различава степени на благочестието. Той уподобява упражнението в благочестието на стълбата, видяна от Яков, т.е. “разбирането на благочестието става постепенно”. Възхождането на душата, съгласно св. Василий, е изкуство на достигане “мъдростта на съвършените”, процес на образование за “подвизаващите се в училището на благочестието”. Съгласно св. Йоан Златоуст, на вървящия по пътя на благочестието му е нужна бодрост, мъжество и пламенно чувство на страх от Бога. Хиляди “по цялата вселена”, говори св. Йоан, са претърпели страдания заради Бога. Според
Климент Александрийски благочестието превъзхожда всички добродетели, доколкото именно то “учи да се покланяме и почитаме най-високата и най-значителната причина”.
Бог благоволи на благочестивите, -
св. Климент Римски дава пример с Лот, който е спасен от наказанието, постигнало жителите на Содом, - “по причина странопримството и благочестието”.
Понятието за благочестие, което рядко се среща при апостолските мъже, още при ранните апологети (св. Юстин Мъченик) се изпълва с християнско съдържание, а след органически се вплита в контекста на нравственото учение на Църквата, наставляващо човека как трябва да живее в съответствие с християнското призвание, за да бъде достоен по Божията милост и любов.
Следва...
