А. Предварителни думи
Да се опитаме да изразим същността на християнството изобщо не е лесно. Ако всеки се попита да получи отговор на този въпрос ще се убеди, че съществува огромно разнообразие от отговори. Но преди всичко всяка религия, както и всеки светоглед по своята идея трябва да отговоря на главния въпрос: „
какъв е смисъла на човешкия живот?” и свързаните с него въпроси „
откъде е произлязъл човекът, защо живее и каква е целта на живота му?”. Тези въпроси се явяват характеристика на всеки религиозен светоглед. Как християнството отговаря на тези въпроси?
Всички тези, които изучават история на религиите в крайна сметка се убеждават в две неща:
1) Антропоморфизация на разбирането за Бога.Всички религии се опитват да представят Бога според образа на човека. В Библията е написано, че Бог е сътворил човека по Своя образ и подобие. Затова можем да видим много такива неща, които понякога са груби, примитивни, понякога просто безобразни и отвратителни. И както хората са много, така и боговете – много. Както човек се среща с множество явления в този живот и в частност природни, така и божествени духове много. Това е първото, което поразява човешкия ум при изучаване история на религиите.
2) Идеята за единен Бог.Тази идея като тънка струя преминава през историята на човешкото съзнание. Тази линия е ясно обозначена в Библията в тези книги, които са написани от еврейския народ и които се разглеждат от християнството като боговдъхновени, т.е. не просто като описание на човешката история и техните религиозни светогледи, а като такива, в които присъства действително Божието Откровение.
Това е много важно: Божието Откровение е дадено в съответствие с духовно-нравственото състояние на еврейския народ. Критерий за това се явяват най-малко думите на Самия Христос, Който, както виждаме буквално изпълнил Стария Завет, когато говорел за заповедите. Потвърждение и развитие на това намираме в светоотеческите творения, например на св. Йоан Златоуст, който писал следните думи, които задължително трябва да запомним: „
Старият завет отстои от Новия, както земята - от небето”. Старозаветното откровение било приспособително средство за умственото, нравственото и духовното състояние на еврейския народ. Било е открито само това, а именно че има Спасител. В пророците много ясно е казано за Какъв Спасител става въпрос и от какво ще спасява. Даже ясно е казано как ще дойде Той, но ние виждаме как тези ясно казани думи на пророците били изкривени след Христовото пришествие в неоюдейство или в това юдейство, което възниква след Христовото пришествие. Отхвърлен е Христа като Бог и Месия и е възникнала съвършено нова религия от тълкуванието на всички тези пророчески предизвестия, които били дадени в Старозаветните книги.
Какво ново е казало християнството?Идеята за Един Бог се е разглеждала, но по примитивен начин. Даже навсякъде виждаме многобожието на политеизма или пантеизъм (особено в индуизма). Християнството заявило нещо безпрецедентно. Толкова безпрецедентно, толкова излизащо от границите на всички тези наши земни възприятия, че може само да се удивляваме как е могло да възникне такова учение. По човешки такова учение просто не е могло да възникне. Оказва се, че има Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух. В езичеството имало Бог-Отец и Бог-Майка, имало мъжки и женски богове, всичко се разбирало според образа на човешкото семейство. А тук съвършено невероятно: наличие на три Ипостаси, Които Са равночестни. Това е първото, с което се е сблъскало човешкото съзнание и веднага започнали опити да се поправи християнството с т.нар. гностицизъм, арианската и несторианската ерес. Какво значи да се поправи? Да се обясни и учи така, че да е разбираемо за нашата обичайна земна действителност. Църквата се подложила на смърт, отхвърляйки тези опити. Християнството провокирало всички религии.
Нерядко се казва, че Бог е любов и че Бог е справедливост. И понякога се замисляме: ако Бог постъпва по любов, значи не е справедлив, а ако постъпва по справедливост къде е любовта?
Истинна любов, а не ласкателна е такава любов, която иска само ползата на обекта на своята обич. Тази полза може да се достигне с различни средства в зависимост не от Бога, а от състоянието на човека. Бог е любов и всички Негови действия са обусловени именно от любовта.
Истинната любов съдържа в себе си и правдата. Следователно не съществуват две характеристики за Бога – любов и справедливост, а съществува една – любов. Ако говорим за Бога като висша справедливост, то ще получим тежка картина. Защо? Само примитивното съзнание може да изисква от Бога справедливост, т.е. това съзнание, което гледа на нивото на нравствеността. Любовта на Бога пребивава във всяко благо, а това примитивното съзнание не го вижда. Другото ниво на човешката душа е духовното. Състоянието на душата може да бъде нравствено и в същото време съвършено бездуховно. Това е най-ужасното, което може да се случи с човека.
Нравствеността е полезна само тогава, когато е съпроводена с духовността. Телесните действие, т.е. нравствения живот, може да бъде съпроводен с църковните предписания, но ако този нравствен живот се осъществява без духовен живот, то тя довежда до мнго необичайно и силно развитие на такива страсти като самомнение, тщеславие, гордост, осъждане и които не допускат човека до никакво общение с Бога. Светите отци наричат този нравствен живот телесен подвиг и го различават от духовния. Те директно казват, че телесен подвиг, извършван без духовен е по-вреден, отколкото липсата на телесен подвиг.
Любовта се отнася така, както лекар се отнася с болен човек. Бог не е справедливост, а любов, която се отнася за духовното, а не за външното състояние на човека. А за това вътрешно състояние е любопитно кой може да съди? Само ако погледнеш на този свят, на творението Божие, което ни потресава със своята сложност, разнообразие, премъдрост, красота, то така и тук не виждаме състоянието на душата и не знаем дали действителното то е според любовта и може да я осъдим. Ислямът говори, че Бог е милостив. Но какво означава милостив? Означава, че съди по справедливост, а не по любов. Какво е милост – аз мога да смекча, но не мога да изменя, когато ти си извършил това. Любовта и милостивостта са две съвършено различни категории.
Християнството действително е донесло в света нещо съвършено ново и ако ние сега се докосваме до самата същност на християнството, то какво трябва да кажем? Ние проповядваме Христа разпнатия (1Кор.1:23). Спасител се явява Този, Който е наказан като най-големия престъпник, разпънат между двама разбойника от първосвещенниците, архиереите, книжници (т.е. богослови), законници, фарисеи, т.е. религиозния елит. Него християнството счита за свой Бог. Той е най-близкото, най-силното и най яркото изражение на Бога – Образ на Бога, Образ на Отца, Образ на славата на Отца. В Христа ние виждаме максимално достъпно за човешкото съзнание явлението на Бога, Който се явил Богочовек. Тук християнството утвърждава реалния Бог, явил се в плът. Била е изработена боговдъхновена формула за разбиране, която изцяло е основана на дадения в Евангелието образ на Иисус Хростос:
станало съединение (неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно во веки веков) без каквото и да е изменение на Бога и на човека (човешката природа) и без каквото и да е смесване. Никога преди това такова учение не е имало. Историята на Църквата великолепно илюстрира опитите това учение за въплъщението да се сведе в някаква логически, оправдана система от мисли, която да подхожда на нашето обичайно възприятие.
Едно Същество с три Ипостаси. Йоан Богослов пише: Бог е любов. Това е духовно (духовно-нравствено) качество и където е любовта там е единството. Там където няма любов, започва разпад. Учението за Светата Троица се явява преобраз на истинния християнски брак, където идеалът се явява любовта, към която трябва да се стреми човешкото семейство. Този висш принцип – любовта – обединява, а при отсъствие на любов всичко се разпада.
Б. Същност на християнството
Същността на християнството се заключава в две направления: вероучително и духовно-нравствено.
1) Вероучителна страна – умственото знание за самият подвиг на Господа Иисуса Христа. Този подвиг започва с Боговъплъщението и изкушението от дявола и завършва с Неговата кръстна жертва. В действителност целият Негов живот е бил кръст, а кръстната жертва е връхната точка на Неговия подвиг. Кръстната смърт на Христос и Неговото възкресение се явяват същността на нашата християнска вяра. Самият кръст не би имал никакъв смисъл, ако не е било възкресението. Отсега нататък човешката природа, носител на която е всеки роден човек е предназначена за възкресение. Св. ап. Павел пише: „
А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1Кор.15:13-14).
2) Духовно-нравствена страна - умственото знание за подвига на Иисус Христос не променя само по себе си човека. Когато се докосваме до въпросите на историята, то ние може да знаем и тези исторически събития да ги складираме в паметта си, да ги обясняваме и разказваме. Това не е достатъчно. Трябва да се възприеме този плод – жертвата Христова – в своята душа, да се измени душата ми в съответствие с това, което е извършил Христос в Своята човечност. Новият човек е съединение на двете природи в една ипостаса без всякакво изменение. Христос е пострадал и е изцелил човешката природа в Самия Себе Си, т.е. в Своята човечност е извършил това изцеление и възкресение. Така и християнинът може да възприеме това изцеление, което Христос извършил, чрез кръста и възкресението в Своята човешка природа. Оказва се, че ние може да се съединим с тази човечност на Христос. Това е постепенен процес.
Така че едно нещо е да вярвам в този факт, а друго нещо е да стане изменение в мен самия, да поставя това изцеляващо начало, което е положил Христос в Своята кръстна жертва и възкресение. Това се нарича духовен живот на човека. Като правило този духовен живот започва с вяра (увереност), че това което е извършил Христос е действително за мен необходимо, че това е самата истина. Вярата е необходимо условие, но никак не ме променя. А за самия процес са необходими знания за определени условия, при които той може да протече.
Духовен живот и как се осъществява в човека?Духовният живот започва с много интересно явление в човека –
покаянието. Много важен момент е когато човек види безсмислеността на този живот, че живее ден за ден, година за година, ходи на работа и се прибира, чака го неизбежна смърт както и всички останали хора. Тогава започва да чувства, че не е този, който трябва да бъде. Тогава именно започва духовния живот на човека. Първите думи, с които Йоан Кръстител се обръща към народа са: „
Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Този, който не вижда, че не е този който трябва да бъде, няма да започне да говори за никакъв спасител. Той е „
доволен в семейната си тишина от своя обед и жена”, както пише Пушкин в романа си „Евгений Онегин”. Там, където това го няма, няма начало на духовен живот.
Когато Сисой Велики умирал лицето му сияело като слънце и той се молел. Когато събралите се около него го попитали защо се моли той отговорил: „
Наистина не зная дали съм положил поне началото на своето покаяние”. Той е имал истинско виждане за състоянието на своята душа, което се открива пред лицето на Бога.
Светите отци казват, че на този, който няма никакво покаяние, молитвите въобще не се приемат от Бога. Покаянието е непрекъснато чувство през целия наш живот, при което, колкото е по-чист човек, толкова е по-силно чувството му на покаяние и от тук толкова по-голяма благодарност изпитва към Бога за това, което Той е направил за нас. Ако в теб няма чувство на покаяние ти не си никакъв християнин и лъжеш сам себе си. За такива светите отци казват, че са с вкаменено чувство (безчувствени).
Относно създаването на чувството на покаяние преподобни Симеон Нови Богослов пише, че принуждаването на себе си към живот според евангелските заповеди открива на човека всички негови немощи, грехове и страсти. Източник:А.И. Осипов. Сущность христианства. Часть 1А.И. Осипов. Сущность христианства. Часть 2
