Християнската догматика

[Пламен]

Предварителни думи
Християнската Догматиката и Християнската Етиката изчерпват, тъй да се каже, съдържанието на Христовото учение (Християнските истини).

Християнската догматика разкрива теоретично богооткровените истини на вярата, а християнската етика - произтичащите от тях християнски ценности, съсредоточени във висшата духовна Реалност, в Бога, Който е любов и към Който трябва да се стремим по пътя на нашето спасение. Така например, щом основната истина е че Бог съществува, то основна ценност е вярата в Бога и стремежът към Него, а любовта е най-съвършената проява на нравствеността (форма на вярата).

Етиката на Православната църква е органично свързана с нейната догматика. Ето защо всяка догматическа ерес има последици и в етиката. Етическата ерес обаче се различава от догматическата в това, че не оспорва богословския догмат, а просто счита, че той не е свързан с живота. Така етическата ерес не води до изкривяване на догматите, а води по същество до тяхното неприлагане и съдържа всички възможности за секуларизиране на християнския живот (разминаване между вяра и дела). Именно това е широко разпространената тенденция днес в протестантския свят, който идеологизира богословието и подкопава етиката.

Основополагащото начало на християнската етика е любовта. В троичния догмат това начало е представено в своята абсолютна форма: Единият Бог е Троичен, а от своя страна трите Лица на Божеството са един Бог, Бог на Любовта. Така троичният догмат отстоява по най-съвършен начин основополагащото начало на християнската етика – любовта. Любовта характеризира пълнотата на християнския живот.

Християнският живот свързва в едно вярата и делата. Този живот е едновременно живот в и по Христа. Животът в Христа представлява вътрешната страна на живота по Христа. Без живот по Христа, т.е. без подражание на Христос и спазване на Неговите заповеди, не е възможно да се поддържа животът в Христа. И от своя страна животът в Христа представлява основата и съдържанието на живота по Христа. Животът по Христа се осъществява чрез подчиняването на човешката воля на волята на Христос, Който като човек напълно е подчинил човешката Си воля на Божията. Ето тук става ясно особеното значение и важност, които християнските догмати имат за етиката.

Християните, които трябва да станат по благодат „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4), са призвани да подчинят човешката си воля и действие на божествените. Те са призвани да се борят, за да усвоят божествения живот и да приведат в съгласие своята воля и действие с божествените.

Пътят на християнския живот преминава през освещаването на човека и неговото усъвършенстване в общността на обожението, Църквата, която води в Царството небесно.

Източници:
"За целта и основите на християнския живот"
Може да се прочете също и "Различията в секуларната етика и етосът на Църквата"

[Пламен]

1. Понятие за догматика и догматическо богословие
Догматическото богословие или догматиката като наука има за предмет християнските догмати.

Думата "догмат" (δόγμα), в противоположност на δόξα — мълва, слух, неустановено мнение, означава положение, определение, твърдо установило се, истинско, задължително.

Във Философията
Този термин най-напред е употребяван във философията и означавал авторитетно мнение на философ, признавано за истина от самия него или от неговите последователи, т. е. това, което сега се именува основен принцип на някоя философска система или философски идеал на някоя философска школа.

В правото
Този термин се среша и в гражданското право. Там означава разпореждания на върховнатавласт, които имат силата на задължителен за всички закон.

Така напр. Ксенофонт с думата δόγμα обозначавал онова разпореждане на висшето началство, което било задължително за всички военачалници и войници; Херодиан пък с тая дума обозначавал решение на сената, задължително за целия римски народ. В същия смисъл се употребява тая дума и в Стария и Новия Завет. Например в книгата на пророк Даниил думата δόγμα означава ту царски указ или заповед, които трябва безусловно, незабавно да се изпълнят (Дан. 2: 9, 10 и 13), ту държавен или царски закон, който трябва да бъде постоянно жизнено правило за всеки член на държавата (Дан. 6: 8,15). В Новия Завет, у св. евангелист Лука (2:1) с думата δόγμα се нарича указът на кесар Август за преброяването, който бил задължителен за цялото население на Римската империя. В Деян.ап. (17: 7) δόγματα са именувани заповедите на кесаря.

В религията
Този термин нерядко са употребявали и в областта на религията, за да обозначат основните положения на вярата, на религията. Например Цицерон и някои св. отци (св. Григорий Нисийски) именуват догмати основните положения на езическите религии. В Свещеното Писание — Стария и Новия Завет — също се употребява разглежданият термин. В Посланиетодо ефесяни (2: 15) четем: „С плътта Си унищожи враждата, а с учението (έν δόγμασιν) — закона на заповедите“, а в Посланието до колосяни: „Христос заличи с учението (δόγμασιν) съществуващото за нас ръкописание“ (2: 14).

Според някои тълкуватели тук под догмати се разбират истините или, по-точно, идеалите на Христовото учение, които заменили старозаветния Мойсеев закон. При първичната степен на развитие човечеството възприема и съзнава правдата Божия като закон на заповедите — повеления, правила и запрещения, поради което у него преобладава законническата (номистична) праведност. Новозаветната правда Божия е изразена не в закон на заповедите, а в качеството на идеалите, които съответстват на богоподобната природа на човека, водят към изпълнение и осъществяване на правдата Божия и доставят вътрешно удовлетворение и блаженство. С други думи, християнските догмати са идеали, чието оделотворяване се съпровожда с чувство на вътрешно блаженство. Според други тълкуватели в посочените места от посланията на св. ап. Павел под догмати се разбират предписанията на старозаветния закон: законът на заповедите, изложен в догмати, т. е. обредовите постановления, които имали принудителен характер (ср. Кол. 2: 20) и които Христос обезсилил.

В Деяния на светите Апостоли догмати са наименувани определенията на Йерусалимския апостолски събор (16: 4), които, съставени от Църквата под ръководството на Св. Дух, били задължителни за всички нейни членове. Заслужава особено внимание формулата на съборните определения: „Угодно бе на Светия Дух и нам“ (Деян. 15: 28). Християнският догмат е истина, получила значимост, авторитет за вярващите не само от Дух Свети, от Откровението, но и от вярното Нему съзнание на Църквата, изразено на събор (нам). Вселенската Църква като "стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3: 15), по силата на своята незаблудимост, придава на догмата в съзнанието на вярващите гаранция за неговото божествено достойнство.

Освен това добавката „нам" показва, че християнските догмати не са нещо външно, формално за приемащите ги, а са тяхно вътрешно притежание; самите хора прекарват откритите от Бога истини през своето съзнание, полагат всички свои сили за разкриването и изясняването им, а тъй също и за опитното им преживяване. Ето защо догматът е истина богочовешка. Не е достатъчно, следователно, само да изповядваме формулировките на догматите; необходимо е да сближим, да сродим със съдържанието им целия си дух, да преживеем догмата като наша мисъл и чувство, да имаме дълбокото убеждение в неговата истинност и божественост.

И тъй, известна истина на вярата, макар и да се съдържа в Откровението, може да се издигне до степен на догмат само ако й бъде признато догматическо значение от Вселенската църква. Църквата, разбира се, не създава догматите, а ги извлича от Божественото Откровение и ги обявява за неизменни и общозадължителни истини. Затова трябва да се прави разлика между догмат и богословско мнение. Последното може да съдържа в себе си истина, да се съгласува с Откровението. Обаче независимо от неговото съответствие на истината и от умствените и нравствени качества на лицето, от което е формулирано като резултат на самостойна човешка мисъл, то не може да бъде задължителна истина. Признаците — богооткровеност, църковност, общозадължителност - ние извличаме, анализирайки формулата на определенията на Апостолския събор. Но с тях не се изчерпва сегашното понятие за догматите.

Догматите имат още един признак — "сотириологичност": т.е. сочат пътищата към спасение. Докато определенията за църковната дисциплина се именуват канони (κανόνες), то догматите се отнасят към областта на вярата; те са истини от теоретически, съзерцателен характер и определят учението за Бога и Неговото отношение към света и човека. В такъв смисъл думата догмат се среща най-напред у св. Кирил Йерусалимски и у св. Григорий Нисийски — δόγμα της πίστεως. Св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст под догмати разбират християнското вероучение и правят разлика между догматите на вярата и правилата за дейност.
 
Св. Викентий Лерински отъждествява догмата с църковното вероучение. На вселенските събори думата "догмат" (δόγμα) се употребявала за означаване само на ония теоретически истини, които се отнасят към областта на християнското вероучение. Но думата догмат се употребявала в Църквата не само да означи истините на вярата — за разлика от другите християнски истини (нравствени истини, канони и др.), а да се подчертае и особеният им характер като истини несъмнени, безспорни и неизменни. На вселенските събори с думата догмати означавали истините на вярата и тези истини обявявали за неизменни и непоклатими.

Обобщавайки всичко казано, можем да дадем следното
определение на догматите: догматите са теоретически (или умозрителни, съзерцателни) богооткровени истини, определяни и преподавани от Църквата като неизменни и задължителни за всички вярващи норми или правила на вярата, водещи към спасение.

Със систематичното и научно изучаване, излагане и осветляване на догматите се занимава науката догматическо богословие.

2. Особеност на догматиката като наука
Като всяка наука, така и догматикта има своите характерни особености. Тя:
1) не е само наука за вярата или за истините на вярата;
2) тя освен това разкрива тези истини на вярата и истините, приети на вяра.

Тогава, когато философията например, за изходен пункт на своите изследвания поставя съмнението във всичко, догматиката изхожда от вярата. Философия, която изхожда от вярата, е такова вътрешно противоречие, каквото е догматика, която е създадена по пътя на разума.

Ние признаваме, че е възможно научно познание на християнските истини и без вяра. Но такова познание, такова философстване за християнството, дори когато то съвпада с определенията на Църквата, още не е догматика. Догматическото познание е неотделимо от личното отношение към християнската истина. Необходима е:
1) не само обикновена любов, симпатия, каквато има всеки учен и философ към предмета на своите занятия и изследвания,
2) а лично преживяване на християнските истини.

Необходимо е тези истини да бъдат усвоени не само с познаващия ум, но и с вярващото сърце, т. е. с цялостния дух. Ясно е, че придобиването на такова познание всецяло се обуславя от нравственото състояние на човека. Като главно условие за такова познание се явява правилната нагласа на познаващия дух, вътрешният стремеж към нравствена висота и пълнота.

Вярващият човек — винаги и навсякъде — от пълнотата на своята вяра се стреми да осмисли съдържанието на вярата си, не за да провери истинността й чрез доводите на логиката и данните на разума, да търси, тъй да се каже, външна опора на своята вяра, а за да приближи догматите към човешкия разум, понеже човек не може да живее иначе, освен с цялостния живот на своя дух. Разумното усвояване на догматите се изисква от самата „жива вяра“, тъй като е невъзможно да предположим, че вярващият не мисли за предмета на своята вяра и не знае в какво той вярва. В този смисъл говори Апостолът: „Чрез вяра проумяваме" (Евр. 11:3).

Християнското богопознание е синтез на вярата и разума и всички християни трябва да възрастват в познанието и разбирането на Божественото Откровение, достигайки единството на вярата и познанието (Ефес. 4: 13, 16). Затова, макар мнозина от най-древни времена да са противопоставяли понятията наука и вяра, догматиката като наука винаги е разрешавала и ще разрешава научно своите задачи за тези, които живеят и мислят в духа на християнството.

3. Научно изложение на догматите
Някои отхвърлят разсъдъчното изучаване и научното излагане на догматите, понеже то уж убивало благочестивите наченки на религиозния живот, пораждало равнодушие към вярата и дори водело към отричането й. Като единствено средство за богопознание те признават вътрешния религиозен опит, при който човек осезателно познава божествената истина.

В подобни разсъждения е правилна само общата мисъл, че в религията теоретическата вяра, изповедната вяра не трябва да се отделя от опитната, дейната вяра. Но нима, наистина, съвсем не бива да размишляваме за божествените предмети, а е достатъчно само да ги усещаме и чувстваме? Не е ли все едно да се каже: достатъчно е да усещаш слънцето и да се наслаждаваш на неговата светлина и топлина, а физическите и астрономическите теории за слънцето и слънчевата система не са потребни? Разбира се, те не са нужни за тези, които нямат научен интерес. Щом човек притежава способност и потребност за мислене, той по необходимост трябва да мисли за предметите на своята вяра. Резултат от това мислене е науката „богословие“. Нагласата на човешкия дух е такава, че мисълта възприема вътрешните усещания, преработва ги по свои закони и ги предлага в редица отвлечени положения. Тези положения трябва да бъдат близки до сърцето на тези, които са проникнати от църковния живот и разбрано да му говорят.

Християнската вяра, безспорно трябва да бъде съгрята и наситена от чувството, но тя трябва да бъде и обоснована, и оправдана, и систематизирана от мисълта или идеята за Бога. А това е в обсега на теоретическото учение за Бога.

Източник:
https://lovedoc.org/embed/dogmatichesko-bogoslovie

[Пламен]

Основните истини на Православната Църква са изложени накратко в Никео-Цариградския Символ, т. е. в изповеданието на вярата, което съставиха и издадоха двата първи Вселенски събора - в Никея (325 г.) и в Цариград (381 г.).

Думата символ е гръцка и означава „знак". На български „символ на вярата" ще рече „знак на нашата вяра" или кратко изложение на нашата вяра. На въпроса как или в какво вярваме? - ¬ ние отговаряме със Символа на вярата. За прегледност и по-лесно изучаване Символът на вярата е разделен на 12 члена.

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо.
2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало;
3. Който заради нас човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек;
4. и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан;
5. и възкръсна в третия ден, според Писанията;
6. и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца;
7. и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.
8. И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.
9. В една, света, съборна и апостолска Църква.
10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.
11. Чакам възкресение на мъртвите
12. и живот в бъдещия век! Амин.

Първата част от Символа на вярата (1-7 членове) е съставена на I Вселенски събор, а втората част (8-12 членове) - на II Вселенски събор.
Всеки православен християнин трябва да научи наизуст Символа на вярата, за да може да знае, в какво точно вярва, та да бъде всякога готов да отговаря всекиму, който му поиска сметка за неговата надежда (1 Петр. 3:15).

Символът на вярата започва с думата „вярвам”, защото съдържанието на нашите религиозни убеждения се основава не на външен опит, а на приемане на Богооткровената истина. Предметите и явленията от духовния свят е невъзможно да бъдат проверени по лабораторен начин и логически доказани - понеже те влизат в сферата на личния религиозен опит на човека.

Колкото повече човек преуспява в духовния живот, например колкото повече той се моли, мисли за Бога и прави добро, толкова повече се обогатява у него личният вътрешен духовен опит и толкова по-ясни и очевидни стават за него религиозните истини. Така за вярващия човек вярата представлява предмет на неговия личен опит.

Вярваме, че Бог е пълнота на съвършенството: Той е Дух всесъвършен, безначален, вечен, всемогъщ и премъдър. Бог присъства навсякъде, всичко вижда и знае, преди да се е случило. Той е безкрайно добър, справедлив и всесвят. Той не се нуждае от нищо и е първопричина за всичко съществуващо.

Вярваме, че Бог - един по същество и троичен по лица: Отец, Син и Дух Свети, - е Троица единосъщна и неразделна. Отец не се ражда и не изхожда от друго от лицата; Синът предвечно се ражда от Отца, Дух Свети предвечно изхожда от Отца.

Вярваме, че всички лица или Ипостаси на Бога са равни помежду Си по божествени съвършенства, величие, власт и слава, а именно - вярваме, че Отец е истинен всесъвършен Бог, и Син е истинен всесъвършен Бог, и Дух Свети е истинен всесъвършен Бог. Затова в молитвите си едновременно прославяме Отца, Сина и Светия Дух като един Бог.

Вярваме, че целият видим и невидим свят е сътворен от Бога. Отначало Бог сътворил невидимия, великия ангелски свят, или така нареченото в Библията небе, после - нашия материален, или физически свят (в Библията - "земя"). Физическия свят Бог сътворил от нищо, но не изведнъж, а постепенно в продължение на периоди, означени в Библията като „дни”. Бог сътворил света не по необходимост или нужда от него, но според Всеблагата Си воля, за да могат и другите сътворени от Него същества да се наслаждават на живота. Бидейки безкрайно добър, Бог сътворил всичко добро. Злото в света произлиза от злоупотребяване със свободната воля, с която Бог надарил ангелите и хората.

Вярваме, че Бог държи всичко в Своя власт, т. е. Той всичко управлява и насочва към добра цел. Бог ни обича и се грижи за нас като майка за детето си. Затова и нищо лошо не може да се случи с човек, надяващ се на Бога.

Вярваме, че Синът Божи, нашият Господ Иисус Христос, заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария. Той, бидейки от вечност Бог, в дните на цар Ирод възприе нашето човешко естество - душа и тяло, и затова Той е едновременно истински Бог и истински човек, или Богочовек. В една Божествена Ипостас Той съединява двете естества - Божественото и човешкото. Тези две естества навеки ще пребъдат у Него неизменно, без да се сливат и превръщат едно в друго.

Вярваме, че Господ Иисус Христос, като живя на земята, със Своето учение, пример и с чудесата Си просвети света, т. е. научи хората
1) в какво да вярват и
2) как да живеят,
за да наследят вечен живот. Със Своите молитви към Бога Отец, съвършеното изпълнение на Неговата воля, страданията и кръстната Си смърт Той победи дявола, изкупи света от смъртта и греха.
 
С Възкресението Си от мъртвите Той сложи начало на нашето възкресение. Като се възнесе с плътта Си на небето, което станало на 40-ия ден след Възкресението от мъртвите, Господ Иисус Христос седна "отдясно на Бога Отец", т. е. като Богочовек прие една власт със Своя Отец и оттогава заедно с Него управлява съдбините на света.
 
Вярваме, че Дух Свети, Който изхожда от Бога Отец, от началото на творението заедно с Отца и Сина дава на тварите битие, живот и всичко управлява. Той е източник на духовния благодатен живот както за ангелите, така и за хората и на Светия Дух подобава слава и поклонение наравно с Отца и Сина. Дух Свети в Стария Завет е говорил чрез пророците, после, в началото на Новозаветната епоха, говорил чрез Апостолите а днес действа в Христовата Църква, наставлявайки в истината нейните пастири и православните християни.

Вярваме, че Иисус Христос за спасението на всички, които вярват в Него, създаде на земята Църква, изпращайки на Апостолите Дух Свети в деня на Петдесетница. Оттогава Светият Дух пребъдва в Църквата, в това благодатно общество или съюз на вярващи християни и я пази в чистотата на Христовото учение. Освен това благодатта на Светия Дух, пребъдваща в Църквата, очиства каещите се от грехове, помага на вярващите да преуспяват в добри дела и ги освещава.

Вярвам, че Църквата е Една, Света, Вселенска (Съборна) и Апостолска (вж. Догматът за Църквата).

Вярваме, че в тайнството Кръщение се прощават всички грехове на вярващия, и чрез това тайнство вярващият става член на Църквата. На членовете на Църквата е открит достъп и за другите й спасителни тайнства. Така в тайнството Миропомазване на вярващия се дава благодатта на Светия Дух; в тайнството Покаяние или Изповед се дава прошка на греховете, извършени след Кръщението, в тайнството Евхаристия, извършвано по време на Светата Литургия, вярващите се причастяват с истинското Тяло и Кръв Христови; в тайнството Брак се установява благословеният съюз между мъжа и жената; в тайнството Свещенство се ръкополагат служители на Църквата: дякони, свещеници и епископи; а в тайнството Елеосвещение се подава изцеление от духовните и физическите болести.

Вярваме, че преди края на света Иисус Христос, съпровождан от ангели, пак ще дойде на земята в слава. Тогава всички, по думите Му, ще възкръснат от мъртвите, т. е. ще стане чудо, при което душите на умрелите хора ще се върнат в телата, които са имали преди смъртта, и всички умрели ще оживеят. При всеобщото възкресение телата на праведниците, - както на възкръсналите, така и на живите, ще се обновят и ще станат одухотворени по образа на възкръсналото тяло Христово.

След възкресението всички хора ще застанат пред Божия съд, за да получи всеки съответно на това, което е извършил с тялото си приживе, добро или зло. След съда неразкаялите се грешници ще отидат във вечна мъка, а праведниците ще наследят вечен живот. Тъй ще започне царството Христово, което няма да има край.

Със заключителната дума "Амин" свидетелстваме, че приемаме с цялото си сърце и признаваме за истинско това изповедание на православната вяра.
 
Внимателното четене на Символа оказва голямо влияние на нашата вяра. Това става така, понеже Символът на вярата не е просто вероизповедна формула, а е молитва. Произнасяйки с молитвено настроение думата "вярвам" и другите думи на Символа, ние оживяваме и укрепваме нашата вяра в Бога и във всички истини, съдържащи се в Символа. Ето защо е така важно за православните християни ежедневно или поне редовно да четат Символа на вярата.


Източници:
http://www.pravoslavieto.com/books/istinite/index.htm - истините на православната вяра
http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=symbol_faith.xml - Християнската догматика
http://www.pravoslavieto.com/docs/kakvo_e_simvol_na_vjarata.htm - Основи на православната вяра
За още по-подробно тълкуване на Символа на вярата вж. „Вярата на светците” – катехизис на Източноправославната Църква, преведен от сръбски от Маргарита Хаджипейкова: http://ebooks.ucoz.com/svetci_serbia/Vyarata_na_svettcite.pdf

[mateiko7]

За догмите на съборността - ''Vox populi vox Dei'' или ''Не отивай след множеството да правиш зло, и не изказвай присъда, отстъпвайки от правдата поради множеството'' (Изход 23:2)?

Или не отивай след множеството да правиш зло <а за да правиш добро>. ''Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци.'' - ако това е казано за богоустановения съд от човеци, какво да кажем за човекоустановения съд от човеци? Защото дори първият не се е считал за непогрешим - Левит 4:13.