ОпределениеКултът (грижа се, почитам) е определена форма на общение с божеството. Култът е външната страна на религията. Той има колективен характер. Докато религията обема вътрешния живот на човека, култът е външния израз на този живот под формата на благочестие. Разликата между култ и религия е само теоретична, защото на практика двете са едно неразделно цяло: вътрешната религиозност (чувство на благочестие и признателност) желае да се изяви и външно чрез култови форми.
Разлика между култ, религия и молитваКъм външната форма на благочестието (култа) спада и молитвата. Докато обаче, култът по същество е дълбоко безкористен, молитвата е безкористна само в отделни нейни видове – хвалебна и благодарствена – защото обикновено чрез нея се проси. В чистия култ не се проси, а се принася. Чист култ е например победната песен „Свят, Свят, Свят...”, която пеят ангелите.
Колкото един култ е по-нисш, толкова той се отдалечава от своята същност и придобива цел не да се принася, а да се получи. Колкото е по-висш култът, толкова от него отпада елементът „страх” и се вдъхновява от елемента „любов” към божеството. Молитвата получава характер на култ, ако онова, което се проси в нея, се отнася до духвония живот или до освещаването на богомолеца и на Божието име. Такъв пример е Господнята молитва „Отче наш”.
Култът е отношението между творението и Твореца. Няма народ без култ. Инстинктът за култ е вложен в човека. Той се проявява независимо дали човек се покланя на истинския Бог или на фалшиви божества и смъртни човеци.
Характер на култаХарактерът на култа зависи от религиозната представа на човека При народите, които вярват в безлични божества и сили, култът има материалистичен и магически характер – човек действа и божеството е длъжно да откликне. У народи, които вярват в лични божества, култът получава характер в зависимост от представата им за божеството. Ако божеството се схваща като човек, култът има нисша форма, а ако се схваща като духовно същество, култът приема висша форма. Историята на религиите дава възможност да се видят различните етапи в развитието на култа. Най-съвършени култови форми са ония, които имат психологическо, историческо, естетическо и най-вече религиозно-етическо значение. Ако някой обред няма психологическа основа, той е лишен от силата да въздейства върху душата на човека, изражда се в сух механизъм и подхранва суеверието. Ако култовата форма е съвсем нова и не е включила в себе си нещо от старото култово предание, тя е лишена от печата на свещеността и авторитетността, които притежава засвидетелстваната от векове култова форма. Култови форми, лишени от естетичност, не могат да бъдат възприети от религията, която има за цел да издигне човека до въплътената Красота – Бога. Съвършенството на култовата форма обаче зависи най-вече от способността ѝ да издигне религиозно (духовно)-нравствено човека.
Средства, ползвани от култа, за да стане той осезаемЧовек е двусъставно същество. Не може да се появи религиозно чувство без съответна телесна изява. За целта се използват следните богослужебни форми:
-
типикът (обредов образец) – съставлява [urlhttps://stani-hristianin.com/forum/index.php/topic,168.0.html]Преданието [/url]и служи за богослужебен устав. Съдържа предварително съгласувани и определени свещенодействия, слова и символи с указание за мястото и времето на тяхното изпълнение. Ако богомолецът не се съсредоточава във всичко онова, което се чете и върши в култа, съществува опасност той да изпадне във формопоклонничество – механично повтаряне на молитви и движения. Типикът е средство, а не цел. При неговата употреба Църквата има пред очи упрека на Бога, предаден чрез устата на пророк Исаия: „Този народ се приближава към Мене с устата си и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене” (Ис.29:13), и осъжда формопоклонничеството.
-
символът – чувствен образ, подпомагащ душата на вярващия да се издигне до дадена духовна и невидима действителност. В символа се различават две страни: видим образ и невидимо съдържание. Чрез видимия символ душата се докосва до невидимата реалност и така хвърля мост между себе си и обекта на своето поклонение. Няма религия която да не ползва символи. Символът допълва недостатъка на думите и действията. Ако богомолецът не се задълбочава в духовното съдържание на култа съществува опасност да се изпадне в идолопоклонство и да се смесят образ и действителност, символ и символизирано. Докато идолът е самото божество (зад всеки идол стои дяволът) и съдържа неговата сила, то символът е само средство, чрез което душата бива подпомогната да се издигне към духовното.
-
тайнството – видимо действие (строго определените молитви и външни знаци), при което човекът се приближава до неща от невидимата духовна реалност (приема благодатните дарове на Светия Дух). Ако символите напомнят, подсказват и указват, то тайнствата действат. Действието им обаче не изхождат от тях самите, а от Бога.
Култ, който изключва тайнството, лишава човека от най-висшето средство, чрез което Бог влиза в пряк контакт с човека. Съществува опасност някой да види в тайнството магическо средство, но това не е оправдание, за да изключи тайнството от състава на култа. Докато сме човеци, носещи плът, няма друг начин за получаване на Божието действие. Христос е най-великото тайнство, защото е Лицето, чрез Което човечеството видя невидимия Бог, и Посредник, чрез Който вечният Бог влиза в общение с човека и дава Себе Си на човека. Единството между Христа и Църквата – при което Христос е главата, а Църквата тялото, оживотворявано от Светия Дух – е изцяло тайнствено.
Ето защо тайнството като средство, чрез което Бог влиза в общение с човека, заема централно място в християнското богослужение.-
жертвата – доброволно приношение на материален дар в отговор на Божия призив
„Синко, дай си Мен сърцето” (Притч.23:26). Не че човек притежава нещо достойно, което да подари на божеството като отплата за неговите благодеяние към него, но чрез жертвата изразява вътрешното си разположение. Разбира се, и тук съществува опасност жертвоприношението да придобие отчетен характер и култът да изгуби значение за разположението на вътрешния дух.
Християнското богослужениеХристиянството е плод на специално божествено и тайнствено Откровение, което целѝ изкупуването на човека и създаването на нова твар в Христа. То е най-висшата, най-красивата и най-развитата от всички познати религии. Затова има нужда и от съвършено богослужение, изчистено от всякакви нисши и груби култови елементи, което да изрази духовното съдържание на даденото от Бога Откровение, да предава Божията благодат и да издига човека тъй, както никой култ дотогава.
Основите на християнското богослужение могат да се намерят в юдейското богослужение. И двете религии имат за обект Единия, Истинския Бог, Който в началото се открива на патриарсите, после на Мойсей и на другите пророци на стария Израил, докато чрез въплътеното Си Слово става изцяло познат на новия Израил. Следователно богословската основа на двете богослужения е обща: общата вяра в Единия Бг; общи са псалмите, химните и формата на молитвите; богослужебните термини – жертва, очищение, изкупление и пр.; седмичното разделение на църковната година, лунният календар за пасхалията и др.
Този континюитет се прекъсва обаче, когато се вникне в съдържанието, което Църквата влага в тези псалми, химни, молитви, термини, елементи и действия. Оттук нататък ударението пада върху Троичния Бог и така се стига до най-връхната точка на християнското богослужение, а именно до факта, че Бог отдава на кръстна смърт Своя Единороден Син, за да спаси света. Цялото християнско богослужение се гради на тази кръстна смърт и дава възможност на участниците в него да усвоят изкупителните заслуги на Христа тук и сега.
Християнското богослужение винаги ще ползва богослужебните форми типика, символа, тайнството и жертвата, независимо от духовното развитие на човека, защото:
1) Църквата е култово общество, определено да продължи Христовото свещенство: тя е основана на един култов акт – кръстната смърт на Христа. Чрез култа:
- Църквата получава нови членове;
- се определят степените на нейната йерархия;
- се манифестира присъствието и действието на нейната Глава;
- Църквата вижда целта, към която се е насочила.
При това богослужението няма за задача поклонението само пред Бога, но то предава и на хората Божията благодат, която очиства, възражда и съдейства за човешкото спасение.
2) тъй като човек винаги ще си остане двусъставно същество, поклонението на душата ще трябва да се изявява чрез тялото. Само онова чувство е истинско, което се предава спонтанно от целия човек.
3) според видението на пророците Исаия и Иезекиил небесните ангели групово славословят Бога, а според Откровението на св. Ап. Йоан дори небесните жители принасят служба на Отца и на Агнеца.
Под влияние на новозаветното Откровение Църквата разбра предобразния характер на юдейското богослужение, изхвърли живтоинските жертви и ги замени със „словесни”, в центъра на които стои Голготската жертва на Господа Иисуса Христа, Който принесе Себе Си веднъж завинаги и за всички човеци. Тази Негова жертва се актуализира в християнската евхариситя. Християнството отхвърли всички кръвни жертви, които в Христа намериха своето сбъдване. Жертвата е Сам Божият Агнец, принесена от Самия Него – великия Архиерей. И Понеже Той е Глава на Църквата, Той я принася не Сам, а заедно с тялото, т.е. с Църквата. Цялата Църква – Главата и тялото – земната и небесната, обединена около един жертвеник, принася евхаристийната жертва. Тоест, християнското богослужение има жертвен характер и понеже цялата Църква я принася винаги, то има колективен характер. В християнското богослужение няма граници между земното и небесното. Това, което се прави на земята, се извършва едновременно и на небето:
- ние „изобразяваме тайнствено херувимите” (херувимска песен);
- ние пеем заедно с ангелите трисвятата и победна песен „Свят, Свят, Свят Господ Саваот...”;
- ние молим Бога да приеме това наше богослужение „в светия и наднебесен и мислен жертвеник”.
Това подчертава тайноводствения характер на християнското богослужение. Достатъчно е да се вникне в молитвите на това богослужение, за да се види неговият земен характер, защото те отразяват земните нужди на човека, неговите чисти стремежи, неговото земно благополучие, докато е земната си „хижа”. Дори Църквата отива и по-нататък, като благославя цветята, плодовете, животните, освещава храмове, къщи, предприятия, съсди, храни, земни елементи и пр. с цел да съдейства з асъздаването на нова твар, за преобразяването на творението и подготвянето му още отсега да стане „ново небе и нова земя”.
Православното богослужение е приело своето крайно и класическо оформление през епохата на св. Отци на Църквата и отразява техния дух, богоцентричната им насоченост, тяхното схващане за света, техния копнеж за преобразяване на човека, техния безспирен стремеж към тайнството и тяхното чувство към свръхестественото. Ето защо тук метафизичният елемент на религията и отношението към трансцендентния Бог са по-подчертано застъпени, отколкото в богослужението на римокатолици и протестанти. Тази разлика може картинно да се изрази със следното сравнение: докато Западът иска да свали небето върху земята, Изтокът иска да качи човека на небето. Това дава мистичен и мистагогичен характер на православното богослужение, отразен най-вече в тайнствата и иконописта. Троичният характер е много по-силно подчертан във всички молитви, в частите на богослужебните последования, в храмостроителството, в частите на храма, в отделните предмети, ползвани в богослужението, в иконографията и стенописите. Възкресното богослужение е гръбнакът на православния календар. В тоя календар доминират Господските и неделните празници, а в Богородичните и светийските отново център е спасително дело на Христа. Св. Литургия в отделните си части символизира живота и дейността на Иисуса Христа.
Православното богослужение е запазило характерните белези на ранното апостолско богослужение, като ги развило във форми, близки на човешката възприемчивост за постигане пълнотата на богослужебния живот.
Източник:Благой Чифлянов; "Православна литургика" - Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София-2008; с. 43-51
