Опит за системно описание на християнските ценности и тяхната неразделна взаимовръзка1. Основна ценност е вярата в Бога и стремежът към НегоОснова и сърцевина на цялата система от християнски ценности представлява вярата в Бога и стремежът към Него. Той се явява висша, неизменна и вечна Ценност. За приемането на християнските ценности е необходима вяра в Бога. Това, което настоящият живот дава на душата тя не може да се насити с него. Тя е способна да вмести Бога, гладува и жадува само за това, което е зад пределите на този живот, което е свързано с Вечността.
Собствено, това „насищане и гладуване” определят смисъла на духовния живот на човека. Това е ключов момент, тъй като Самият Бог е абсолютното и всесъвършено Добро и Любов и се явява жив източник на всички съществуващи ценности и блага. Само такава представа за Бога е в състояние да предизвика стремеж към достигане идеала на нравствеността. Не просто придобиване на заслуги за които да се очаква възнаграждения, а действително съединение с Бога, с реалните Добро и Любов. Този жизнен ориентир в християнското богословие се нарича уподобяване на Бога.
Да си вярващ, това все още не означава вътрешно приемане на християнството, а възприемането му като идеология. Психологически е доста лесно човек да възприеме някаква идеологическа система, защото не носи никаква лична отговорност за своите постъпки, мисли и стремежи. Вярата Христова не е идеология. Човек напълно отговаря за своите думи и дела, даже и за своите мисли.
В момента, в който се опитаме да направим от вярата идеология, тя веднага загубва Богоцентричността си и се превръща в антропоцентрична система, насочена към решаване на социални проблеми и задачи, възгледи на определена човешка нация. Ето защо ние сме длъжни да напишем жива икона на Христос, но това може да отнеме целия ни живот. В същото време трябва да внимаваме да не създадем „свой” бог и да не породим в себе си лъжлива представа за Бога.
2. ЧовекътСледващ неотменим елемент в християнската система от ценности и неразделно свързан с Бога, се явява човекът. Той е безсмъртно, личностно същество, сътворено от Бога по Свой образ (свободна, отговорна, разумна и творческа личност) и е призвано към богоподобие. По такъв начин човекът придобива в Бога (Който е Първообраз за него) своето истинско значение и ценност.
В Първородния грях станало раздвоение с духовната страна на човека изразено в продължаване търсенето на Бога и отклоняването от Него. Затова духовното възпитание на човека трябва да бъде насочено към неговото спасение, т.е. възстановяване на живота с Бога, изгубен след грехопадението на прародителите. Спасението предполага благодатна промяна на естеството на човека, възстановяване на неговото духовно и нравствено състояние. Съгласно православното вероучение е важно въздействието на Божията благодат. Придобиването ѝ чрез смирено осъзнаване на своята немощ представлява главната цел в живота на православния християнин. Смисълът на възпитанието не е просто процес на формиране на приспособена за живот в обществото личност. Не става въпрос за формиране на личност,
а за нейното освещение и преобразяване, възраждането ѝ според образа на Този, Който е сътворил човека. Духовността е свързване на вътрешния живот на своята душа с Бога. Смисълът на духовната работа над себе си се заключва преди всичко в очистване на сърцето.
В светлината на християнската антропология човекът притежава потенциална духовност в зависимост от степента на присъствие на образа Божий в него. Ето защо духовното начало в човека е свързано с Абсолюта и представлява търсене на Бога и стремежа към Него. Това духовно начало, пронизвайки човека, позволява да се гледа на него от православна гледна точка, като на личност. Присъствието на образа Божий в човека му дава и свобода, т.е. възможност да се самоопредели по отношение на доброто и злото. При това, като пристъпва границите на нравствено непозволеното, човек губи своята свобода и става роб на страстите си. Затова той може да бъде истински свободен само ако пребивава в доброто, само с живот по Бога.
Всяка човешка личност реализира образа на Бога по свой собствен, уникален и неповторим начин. Ето защо уникалността на човешката личност не се състои от сбора от несъществени индивидуални признаци, но в уникалното съществуване в Бога. Такава представа за човека от една страна прави всички хора равноценни независимо от техните индивидуални или групови особености (произход, вероизповедание, националност и т.н.), а от друга – не позволява да отнесе отделни хора към някаква неразличима маса и утвърждава уникалната ценност на всеки човек като неповторима и незаменима личност. Уникалността на личността не допуска тя да се разглежда от аритметична гледна точка и да се използва като средство за постигане даже на най-бларододни цели. Личността сама по себе си е цел.
3. СвободатаНай-важната същностна характеристика на личността, а следователно и принципен елемент в системата от християнски ценности се явява свободата. Духовния живот е подчинен на закона на свободата. Тя е качество, което отличава човека от законите на природата и инстинктите на околния свят и го издига над тях. Само свободното действие на човека може да бъде нравствено оценено като добро или зло, като независим от някаква необходимост избор. Съгласно библейското Откровение свободата господства в отношенията между Бога и човека. Като личностно и свободно същество човек винаги има възможност на избор да приеме или отхвърли волята на Бога. Във връзка с това е възможно някой да възрази, че човекът е ограничен в своята свобода от законите, традициите, отношенията с другите хора и в този смисъл да счете че не е свободен. В социално-политическата сфера се е оформила представата за външната свобода, т.е. за премахване насилствената намеса на другите хора в живота на човека (политически, социални и други видове свобода).
В християнството свободата се разбира като вътрешна характеристика и способност на човека, предявявайки изисквания преди всичко не към обществото, а към самия себе си. Да освободи себе си не означава да стане независим от останалите хора и външните условия, но означава да стане господар на своите желания. При такова състояние човек, въпреки че никой не го заставя и не му забранява, вътрешно възпитава себе си и се насочва към нравствен живот. Хората в голяма степен са зависими от околната среда и собствените неосъзнати подбуди и не притежават пълна способност да господстват над чувствата и склонностите си. Ако човек действа изключително под влиянието на външните фактори, то неговите постъпки не подлежат на морална оценка и сам той не носи никаква отговорност за тях. Концепцията за вътрешната свобода не отрича външния закон и авторитет, но предполага, че доколкото на всяко външно влияние според своите биологически и психологически свойства отговаря със съпротивление, възмущение, ожесточение и ненавист, той е длъжен самостоятелно без външно принуждение да види верния нравствен закон, да го признае за авторитетна сила и осъществи в живота си. Вътрешната свобода не предполага нравствена безразличие и всепозволеност, но има първостепенна важност във връзка с въпроса за отговорността на човека за своите действия. Постъпките на човека като същество отговорно за своите действия подлежат на нравствена оценка. Отговорност означава отговор на човека на призива на Бога към Добро и Любов. Следователно моралните действия не се явяват цел сами по себе си, но водят към главната цел, определяща смисъла на живота на човека – усъвършенстване на личността чрез уподобяване на Бога.
Пътят на свободата, се познава и усвоява не изведнъж, но постепенно със сърцето. Разбира се, пътят на свободата не се определя само от влеченията на сърцето.
Съществуват вечни, неизменни закони на морала, които определят границите на свободата. Не всичко, което се ражда в сърцето е добро. Към действията на сърцето е необходимо да се отнасяме с голямо внимание, с разсъдителност. Но все пак християнския живот се определя от мотивите на сърцето, а не от правилата на закона.
Цел и обект на духовно-нравсвеното възпитание се явява сърцето на човека; за разлика от умственото възпитание, цел и обект на което се явява мисленето, от естетическото – цел и обект на което се явяват чувствата и т.н. Източно-християнското разбиране за антропологическото значение на понятието „сърце” се основава преди всичко и най-вече на свидетелствата на Свещеното Писание, както на Стария (основно Псалтира), така и на Новия Завет. В тази интерпретация сърцето представлява съсредоточие на целия телесен и духовен живот на човека, най-съществения орган и извор на всички сили, желания, чувства и мисли. То е дъното на вътрешния мир (свят) на човека, специален орган на религиозния опит, на духовния живот.
4. СъвесттаВ християнската традиция категориите „свобода”, „отговорност” и „нравственост” винаги се намирали в неразделна връзка. Различната оценка за действията на човека се дава в зависимост от неговия отговор на призива на Бога, който може да се нарече съвест или вложения от Бога в човешката природа нравствен закон. Този нравствен закон притежава универсален характер и се явява общочовешка ценност. Нравствените различия никога не са били радикални, но във всички цивилизации и във всички времена може да се намери еднакво разбиране за добро и зло.
5. Нравственост и нравствен законПод нравственост се разбира вътрешен морален закон, определящ отношението на човека към доброто и злото. Християнската нравственост се формира въз основата на отношението на човека към Бога, към Неговия закон и към човека. Тоест под нравственост се разбира живот в Христа; живот според закона на Бога; живот в дълбоко, съзнателно, дейно и свободно изпълнение на заповедите по отношение на себе си и другите.
Изходен пункт на християнската етика се явява представата за порочната човешка природа, повредена от първородния грях. Избавянето от страданията и придобиването на блаженствата, спасението като избавяне от нравствена погибел са невъзможни за човека без помощта на Бога. „
Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?” (Мат.6:25). Затова особено значение за постигане на спасението има придобиването на Божията благодат. Ето как след грехопадението „разбраха, че са голи” (Бит.3:7). Оттук се вижда, че грехът привнася изменение в съзнанието и мирогледа на човека. В Адам и Ева станала болезнена промяна на тяхната природа, която засегнала отношението към Бога, един с друг и към самия себе си. Следователно духовно-нравственото развитие на човека е възможно само при наличие на личностни отношения между Бога и човека и неговото вътрешно преображение (промяна). Идеала за духовно-нравствения човек е съответствието на вътрешното му състояние с външното му поведение, на религиозния му живот със светския.
Формирането на нравствени норми в предучилищна възраст е в основата на поведението. Те се явяват в необходим ориентир при общуването на детето с окръжаващите го хора и свят. До 3-годишна възраст използването на нравствени норми става неосъзнато. След 3-тата година детето започва да ги осъзнава, в резултат на което те стават ценностни ориентири. За детето до предучилищна възраст е необходима идеална норма, образец за подражание, духовен абсолют. В православната традиция този „духовен абсолют” се явява християнското семейство или както той се нарича в Апостолските послания „Домашната Църква”. Семейството е нещо повече от баща, майка и деца, то е наследник на нравствени и духовни обичаи и ценности, създадени от деди, прадеди и прародители.
Затова постоянно ни напомнят разказите на Библията за старозаветните патриарси. Нравственото състояние се залага в човека непосредствено от момента на зачеването му и се формира по-нататък под влияние на родителите, роднините, педагозите, окръжаващите хора и многочислените външни фактори.
В повечето съвременни семейства начинът на живот в съответствие с православните традиции е изгубен. Децата не от училище изнасят най-напред лошите навици, а ги внасят със себе си в училище. Те ги възприемат обикновено от своите родители, които им дават лош пример. Всичко това се обръща в привички, а след това и във втора природа, децата стават порочни преди да започнат да разбират какво е това порок.
За развиване на духовните сили на детето в ранно детство не се изискват никакви усилия, ако семейството живее духовен живот, и от друга страна то е почти невъзможно, ако семейството е духовно опустошено. Следователно формирането на здрава личност е възможно в семейство с традиционно християнски начин на живот, където се отделя внимание не само на нравственото възпитание, но и на духовното развитие на детето, на личния пример на възрастните участници във възпитанието.
Нравствеността е важна характеристика в системата от християнски ценности. Тя представлява независим и неподкупен съдия, оценяващ всички постъпки и преживявания на човека без изключение. Пред морала, т.е. пред Бога всички са равни: богати и бедни, началници и подчинени, представители на всички възрасти и националности. Нравствеността има не субективно, индивидуалистично и преходно значение, но придобива абсолютен характер като Откровение на Бога – Абсолютното Благо.
6. ЛюбовтаВисша и най-съвършена проява на свободата и нравствеността се явява любовта. Самата свобода се определя като отношение на любовта в най-дълбокия смисъл. Бог обича целия сътворен от Него и венеца на Своето творение – човека и очаква от него не сляпо подчинение, но свободна съответна любов към Твореца, към сътворения за човека свят и към окръжаващите го хора. При това да се обича е възможно само по добра свободна воля. Не е възможно да се обича по разпореждане и да се престане да се обича по заповед. Връзката между любовта и свободата предполага, че любовта към човека не е абстрактно чувство на любов към цялото човечество, но активна дейност (на отделния човек, на обществото и на държавата), насочена към създаване на условия и възможности за всестранна реализация на всяка конкретна личност. По такъв начин любовта към човека има универсален характер и е отправена не само към членовете на семейството, обществото, социалната група, религията и т.н., но и към всеки човек без изключение. Когато става въпрос за християнската любов е необходимо да се спомене за уникалността на християнството спрямо останалите религии. Тази религия говори за това хората какви жертви трябва да принасят, за да се достигне до Божествената реалност и само християнското Откровение говори за това каква жертва е принесъл Сам Бог, за да даде на хората свобода от злото и смъртта. Такъв нравствен идеал за жертвеност заповядва Христос: „
Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан.15:13).
7. Стремеж към знания„
И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат.5:48). Необходимо е да се прибавят знания за истините на вярата за постигане на лично съвършенство. Вероучението дава понятие за добродетелите и разпалва огъня на вярата. Всички останали знания и умения може да не са ни полезни, ако не сме смирени и нямаме любов
8. НадеждатаКопнежът, който имаме към доброто, безкрайното и съвършеното, достига своята пълнота, когато преодолеем ограничеността си, когато придобием знания и започнем да обичаме. Надеждата е убеденост на човека, че ще се изплъзне от злото и ще успее в доброто.
9. СемействотоЗаповедта за любовта в Йоан.15:13 предполага съществуването на цяла система от ценности, която е прието да се нарича семейни ценности. Тук любовта се изразява в изнасянето на своя жизнен център извън себе си и предаването му (жертва) на друг. Личността осъзнава себе си и живее когато съществува за другия. Тя умира когато се затваря в себе си. Именно такова разбиране за любовта се реализира в брака и семейството, които са не просто съвместно съжителство, но ново едно битие „
и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит.2:24), което е възможно в резултат на взаимно отдаване един на друг. Отделният човек сам по себе си още не е венец на Божественото творчество. Единичната егоцентрична монада не е способна към любов, и Бог твори човека не като единица, а като двоица, за да царува между хората любовта. В евангелските текстове за обозначаване на тази любов се използва не обичайната за античността дума „ерос” (страстна, носеща едновременно наслаждение и страдание любов към себе си, желание да получиш другия), но термина „агапи” (даряваща любов, любов за другия). Християнството счита брака за тайнство, а любовта на съпрузите се сравнява с любовта на Бога към човека. Общението между мъжа и жената трябва да бъде следствие на свободен избор, който да предизвиква доброволна преданост един към друг, която да доведе не само до съвместен живот, нравствена и духовна близост, но към единство на живот.
