Християнската Догматиката и Християнската Етиката изчерпват, тъй да се каже, съдържанието на Христовото учение (
Християнските истини).
Светата Православна Църква, плаваща като спасителен кораб сред един свят, пълен с религиозни заблуди и лъжи, е основана от Господа Иисуса Христа да възвестява чрез своите епископи и свещеници
„истинското слово” (Тит.1:9). Епископ Теофан Затворник казва:
С думата „слово” се обозначава цялото християнско учение. То е словото, което Христос Спасителят е слушал от Отца и е донесъл на земята (Иоан.8:26; 14:24), а апостолите са го разпространили по нейната шир със силата на Св. Дух (Мат.28:19; Иоан. 14:26; 16:13). Истинско е това слово, понеже е излязло от Бога, Който е верен и истински във всички Свои слова. То е истинско и в това, що заповядва, и в това, що обещава.(„Толкование пастырских посланий св. ап. Павла”; Епископ Теофан; М., 1882, с. 56-57)
Това слово е поверено на Църквата и на нейните служители — епископите и свещениците. Те трябва да го проповядват чисто, без примеси от чужди учения, като вярно преподават словото на истината (2 Тим.2:15). Ако се смеси с нещо чуждо, то ще се развали. Учението трябва да се пази от всичко чуждо нему, за да бъде полезно и действено. Това е именно
„здравото учение”, което трябва да проповядва епископът (Тит.1:9).
А здравото учение учи на „истинско догми и праведен живот” (Пак там с. 58).
Християнската Догматиката и Християнската Етиката изчерпват, тъй да се каже, съдържанието на Христовото учение (Християнските истини).
Догматиката и Етиката са дълбоко свързани помежду си, обуславят се взаимно, тъй че нито Догматиката може без Етиката, нито Етиката без Догматиката. Защото и вярата без дела е мъртва (Иак.2:26) и делата без вяра са мъртви (Рим.4:2-3). Както бесовете вярват и треперят (Иак.2:19), но тая вяра не ги ползува, понеже нямат добри дела, — тъй и еретиците могат да имат някакви външни добри дела, но тия дела не ги спасяват, понеже не са свързани с правилна вяра. Съгласно думите на епископ Теофан Затворник:
„нелицемерната вяра обхваща всички догми. Те всички са такива, че когато сърцето искрено ги държи, непременно извикват чувства и дела на любов и въодушевяват към тях. Особено такива са догмите за Промисъла (Божи), за Изкуплението и за бъдещото блаженство. Бог вижда всичко и всичко, що се прави за братята от любов към Него, приема го така, като че то непосредствено се върши за Него. Вярващият в това как няма да побърза чрез ръката на брата да вложи исканото в Божията ръка?... Така любовта... се освещава, умножава и укрепява от нелицемерната вяра” (Пак там, с. 173).
Догматиката и Етиката в пълнота се съдържат и осъществяват в лоното на истинската Христова Църква. Тя е основана от Господа Иисуса Христа:
1) върху истинското изповедание на вярата в Христа, засвидетелствувано от св. ап. Петър от името на всички апостоли (Мат.16:16-18; Иоан.6:69), и
2) върху истинската нравственост, изграждаща се върху Божията спасителна благодат (Тит.2:11), раздавана в Църквата.
В този всеобхватен смисъл Христовата Църква е наречена
„стълб и крепило на истината” (1 Тим.3:15). По думите на епископ Теофан Затворник, тя е:
„Църква на живия Бог, Който е Бог на истината и е самата Истина. Поради това в нея всичко е истина:
- истинско е изповеданието на вярата,
- истинско е освещението чрез Тайнствата,
- истинско е облагодатяването,
- истински е животът по Бога, изграждан от живеещия в нея Бог,
- истинска е Божията помощ,
- истински са обещанията, които оживотворяват трудещите с в Божия дом,
- всичко в нея е истинско.
На никое друго място не търси истината; вън от нея има някакви подобия наистина; но неподправената истина е само в нея. Църквата е стълб на истината, понеже твърдо и непоколебимо стои в истината и я пази; тя е крепило на истината, понеже успокоява умовете, когато те биват развълнувани от промъкналата се лъжа” (Пак там, с. 280, 281).
След грехопадението, причинило
нравствено помрачение на ума, човекът е изгубил истината. Жаждата за истина обаче е останала в душата му. Откъснал се от Бога чрез греха, при всичкия си стремеж към истината, огрешеният човек не може сам да я намери. Които са я намерили и я намират, дължат това на Бога, Който им я открива (Мат.11:27). Като разсъждава върху това, св. Симеон Нови Богослов пояснява, че:
„под истина трябва да се разбират в нашия случай не обикновените житейски истини, нито научните истини, които нямат отношение към вечното спасение на душата, а истината, отнасяща се до Бога, — спасителната истина, която сочи на човека
1) смисъла на живота му и
2) средствата за постигане на вечното единение с въплътената Истина — Иисуса Христа (Иоан.14:6).
Истината:
1) е от Бога,
2) съдържа се в словото Божие и
3) се постига с Христовата благодат”.(Св. Симеон Новый Богослов. "Слова" (выпуск I). М., 1892, с. 307)
Тази истина, усвоена от нас, ни предпазва от гибелно затъване в религиозни заблуди и лъжи, от това тъмно царство на бесовете, създаващи ересите за погубване на човешките души.
Макар, съгласно ръководните й принципи, Църквата да не е от тоя свят, тя има предназначението да бъде в тоя свят (Иоан.17:11,15) и да залее
вселената (икумени) с проповедта на Божествената истина. Христовата Църква има това
вселенско предназначение, защото проповядва
истината, открита ни от Спасителя.
Истината е вселенска и трябва да бъде вселенска. Вселенскостта (съборността), според сполучливия израз на проф. Вл. Лосский, е качество на Христовата истина (
Лосский, Владимир. „О третьем свойстве Церкви”. — В: Журнал Московской Патриархии, 8, 1968, с.73).
Заблудите, ересите, лъжеученията, макар и да се разпространяват в света, нямат правото да бъдат вселенски, защото лъжата е нещо отрицателно. А щом тя е нещо отрицателно, никому не може да се признае законно основание да я натрапва на цялата вселена. Ако ересите си присвояват понякога правото да се наричат „вселенски”, това става само по пътя на узурпирането на непринадлежащи им права.
Като носителка на истината, предназначена за целия свят, Христовата Църква е била вселенска още от основаването си, когато се е състояла само от една шепа хора — сто и двадесет души (Деян.1:16), възглавявани от дванадесетте апостоли. На тези апостоли е била възложена от Христа
вселенската задача — да разпространят истината на Христовото Евангелие по цялата земя:
„Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат.28:19).
За разпространяването на тази правилна вяра по вселената имаме пророчества още в Стария Завет. В Псалтира четем:
„Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи — до краищата на вселената” (Пс.18:5). Това пророчество не може да се отнася до ересите и лъжеученията, а само до Православната вяра, защото тя единствена преподава без всякакви изопачения Богооткровената и спасителна истина.
Понятията
„вселенскост” и
„православност” са се отъждествявали още от най-ранно християнско време. В един документ от II век срещаме употребено понятието
вселенска Църква в смисъл на
православна Църква, т.е. Църква, която проповядва истината в чистота без всякакъв примес на ерес. Този документ е „Мъченичеството на св. Поликарп”, в чието надписание четем: „Божията църква в Смирна — до Божията църква във Филомелия и до всички общини в
света, принадлежащи към светата
Вселенска Църква” (J.P.Migne, PG,, t. 5, col. 1029).
Още тогава св. Църква започнала редовно да употребява понятието „
вселенска вяра” в смисъл на „
православна вяра”. Гръцкият богослов проф. И. Анастасиу пише: „Онова, което е било
вселенско (икуменикон), е било
православно (ортодоксон). Онзи, който не е бил православен, бил отсичан от вселенската, т.е. от съборната Църква и бил отхвърлян от нея (
Употребата на думата "икуменикос" по отношение на съборите (на гръцки език)”; Анастасиу, И., Солун, 1966, с. 10).
Православните християни от цялата вселена са се чувствували всякога — както в миналото, така и днес — единни помежду си тъкмо благодарение на своята
еднаква вяра, пазена в Православната Църква. Св. Василий Велики пише, че благодарение на установените от св. отци общи Символи на вярата (
Св. Василий (+ 379) не е доживял до Втория Вселенски събор (381), когато бил установен и възприет Никео-Цариградският символ на вярата като общозадължително единно изповедание на Православната вяра), изповядвани от братята на всяка поместна църква,
„те в лицето на всички срещали отци и братя от единия край на вселената до другия” (Письмо 183 — к одному из епископов и письмо 195 — к приморским епископам. Св. Василий Велики; В: Творения. Т. III, СПб., 1911, с. 213 и 229).Светите Три Светители — Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст — са наречени в тропара им
„вселенски учители”, защото се просвещавали света с
Православното учение. Така и
„Вселенски събори” значи
Православни събори, и то не само защото в тях са участвували представители от целия тогавашен християнски свят, а преди всичко защото те са защищавали истината, проповядвана от вселенското Православие, и са опровергавали ересите. Тя е вселенска, защото защищава
истината, която е и трябва да бъде вселенска. По думите на св. Йоан Златоуст
„Църквата е стълб на вселената” (
Беседа 11 на I послание до Тимотей, г 1. Св. Иоанн Златоуст; В: J.P.Migne, PG, t. 62, col. 554).
От всичко това се вижда, че прилагателното "вселенски", употребявано за Църквата, няма толкова количествен и географски, колкото качествен и духовно-вероизповеден смисъл. Макар Вселенската Православна Църква да не се покрива с вселената в географския смисъл на думата, това не й пречи да бъде вселенска в есенциалния, духовно-догматически смисъл на думата, както и по предназначението си. И обратно, макар понякога ереста да добива надмощие над Православието по географското си разпространение, както е било например в IV век при арианството и по-късно при иконоборството, тя
(ереста) не може да бъде вселенска по простата причина, че разпространява заблуди.
