Делото на Иисус Христос
„Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня.“ (Иоан.17:4).
„Нали тъй трябваше да пострада Христос” (Лук.24:26).
„и даде душата Си откуп за мнозина.“ (Мат.20:28).
Иисус Христос не бил политически или социален деятел. „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“, “Моето царство не е от тоя свят“, поучавал Христос. Той се отнасял съвсем индиферентно към господстващия държавен ред и отхвърлил политическите въжделения на народа и на Своите учениците.
Нито Пилат, нито Ирод не Го признали за виновен в противодържавна и противосоциална дейност, в каквито се стараели да Го обвинят юдеите. Той е изключително религиозно-морален деятел. Сам не оставил системна школа (ср. Йоан.7:15), не дал определена система на теоретично и практично учение, не установил сложна организация за Своето общество, Той не попаднал под обикновения тип законодатели и организатори; но Той положил началото на християнското общество и на неговата външна организация, заедно с това и начертал в основните линии учението за вярата и нравствеността.
Представата на рационалистичните богослови за учението на Христос като за нещо неопределено (Землер), за очистено юдейство (Генке и др.), или само за морално, а не и за догматично учение едновременно (Ричл и др.) е погрешна. Действителността е такава. Иисус Христос не прекъсва връзката с юдейството и високо цени Стария Завет: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона“ (Мат.5:17). Той спазва обредите, еврейските празници, посещава Йерусалимския храм. Но Той се издига над обредите и дава свободно тълкуване на Стария Завет. Старият Завет за Него, завършва с Новия, следователно няма самостойно значение, а само подготвително, като сянка, като подготовка към месианското царство. Той предсказва разрушаването на Йерусалимския храм, това средище на еврейските обреди, и учи, че може да се служи навсякъде на Бога, само това служение да бъде с дух и истина. На обреда Той придава само условен, символичен характер, като поставя по-високо духовната същност на религията и изискването на морала (Лук.6:1-10; 14:10). Син Човечески, учи Той, е Господар на съботата. Той се задълбочава в тълкуването на отделни заповеди и държи не на външното им изпълнение, а на вътрешното чувство, което служи за стимул на външните дела и по този начин морализира заповедите. Законът казва: не убивай, а Аз казвам: не се гневи, т.е. изкоренявай това вътрешно чувство, което довежда до външно убийство. Законът говори за любов към ближния, и тълкуванието на юдейските книжници подразбирало ближния като човек от същата нация. Христос разширява понятието за ближния до врага, и така придава на понятието любов най-широк смисъл: любов към всички, включително враговете (Мат.5:20-27). В същото време Христос рязко изобличава външната набожност на фарисеите, чужда на вътрешното благочестие и така още повече подчертавал моралната страна на Своите проповеди. Заедно с това Христос не е чужд и на вероучението. Главните Му положения, според евангелията, се свеждат до следното: Бог е един, Той е създал света и промисля за човеците. Той е съвършен. Той е любящ Отец, Който еднакво изпраща лъчите на светлината върху праведни и неправедни; сключил някога завет с еврейския народ, Той тепърва сключва нов завет чрез Своя Син. Иисус Христос е Син Божий, спасяващ чрез Своите страдания и смърт човешкия род. Това е централната идея на Новия Завет. Той е Месия, но не Месия-Цар, а Син Божий, Агнец Божий. По такъв начин в съзнанието на християните Той е не само субект (Харнак), но и обект на вярата. Неговото месианско царство не е от този свят, както очаквали юдеите, а е духовно вътрешно. В него влизат не знатни, могъщи, богати, а прости, бедни, притеснявани, страдащи, и намират там нравствено успокоение. Той е лекар на болните, добър пастир, търсещ погиващата овца; в Неговото царство се влиза по пътя на страданията. Покаянието и сърдечната простота откриват достъпа в него, а не произходът от Авраам. Той отнася към Себе Си думите на пророк Исаия: „Духът Господен е върху Мене“, и призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени…“, „Здравите нямат нужда от лекар…“ Безспорно е, че в проповедта на Христос се забелязва нова черта – грижа за бедните. Вникнете в Неговите заповеди за блаженствата и там ще забележите, ще чувствате същия тон на съжаление към бедните, гонените (бедните духом, плачещите, кротките, гладните и жадните, милостивите, миротворците, изгонените). На това съответства и образът на Бога Отца като Милуващ, Любящ, за разлика от Неговия образ, като предимно на страшен Съд и Отмъстител в юдейството.
По-нататък, царството на Месията е универсално, макар Христос да е говорил, че е пратен при погиващите овци от израилевия дом и Сам проповядвал почти изключително на юдеите – но и свидетелствал: „имам и други овци…“, а на учениците заповядал да отидат с проповед при всички народи.
Нравственото учение на Иисус Христос е високо, дълбоко и чисто. То е изложено в различни места на Евангелието, най-вече, в проповедта на планината: то е бедност духом, кротост, милосърдие, простосърдечие и чистосърдечие, прощаване даже и на враговете, любов към Бога и към човеците. Ето Неговите заповеди. Любовта, която всичко покрива, е основен празник на християнския морал. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан.13:35). „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан.15:13). Тук Той не само разширява и задълбочава смисълът на старозаветните заповеди, но говори и против тяхната буква. „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото“ (Мат.5:39). „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат.5:48). В това е залогът на безкрайното нравствено самоусъвършенстване.
Основни, главни моменти на пратеничеството Си от Бога, Иисус Христос поставял на Своите кръстните страдания, смърт и възкресение, така че Новият Завет се изграждал върху Неговата кръв. Към разбирането, към съзнанието на необходимостта от това Иисус Христос започнал да подготвя Своите ученици в последната година от Своето пребиваване на земята (Мат.16:21; 20:18-19; 26:28). Тези страдания и смърт на Христос били необходими за изкуплението на човеците (Мат.20:28; ср. Йоан.10:17-18), за да слезе Светия Дух (Йоан.14:7) над човеците.
Както Сам предсказал, Иисус Христос завършил Своя живот на земята със страдания и кръстна смърт, възкръсвайки на третия ден от гроба. И Апостолите обясняват цялата дълбока важност и необходимост на кръстните страдания, смъртта и възкресението на Иисус Христос за нашето изкупление, спасение. С особена сила и подробност апостол Павел разкрива значението на посочените моменти за нас. Съвършено ясното и определеното благовестие, което проповядвал ап. Павел, е това, че в Иисус се явило спасението, това спасение, което очаквал Стария Завет, и което заедно с това, обозначило преврата в историята за цялото човечество. Но чрез какво, по какъв начин се открило спасението в Христос? Даже и при обикновено четене на посланията на ап. Павел се вижда, че същността на това благовестие съставлява слово за примирение, прощаване, което извършил Бог в Иисус Христос (2Кор.5:19-21). В началото на първото послание към Коринтяните той припомня на коринтяните, като свидетели на това, че той за нищо друго не искал да знае сред тях, освен само за Христос, и то разпнат (1Кор.2:2). В 15 глава на същото послание ап. Павел напомня на коринтяните с цялата важност и сериозност, за каквото само този човек бил способен, за Евангелието, чрез което единствено те могат да бъдат блажени: Христос умрял заради нашите грехове според Писанията и възкръснал в третия ден. На това набляга, когато в посланието до Римляните той известява, че Христос умрял за нашите грехове и възкръснал за наше оправдание (Рим.4:25). На смъртта на Христос, както тя се представя в светлината на възкресението, ап. Павел налага особен отпечатък, но не така, като че ли искал да представи смъртта на Христос изолирана от живота му. „Бидейки послушен дори до смърт“ (Фил.2:8) и още „чрез послушанието на Едного мнозина ще станат праведни.“ (Рим.5:19). Смъртта на Иисус Христос била за ап. Павел и за неговите съвременници страшна съблазън: по какъв начин умрелият на кръста може да бъде обещаният Месия? Този парадокс ап. Павел разрешава така: „Той стана заради нас клетва“ (Гал.3:13; ср. 2Кор.5:21). Той, както и неговият народ, се стремил към праведност според закона (Рим.10:3). От времето на явяването пред Дамаск ап. Павел знае за самия себе си, както и за другите едно: човек, сам по себе си грешник, се спасява чрез Христос.
В посланието си към Римляните (1-3 гл.) апостолът доказва, че както над юдеите, така и над езичниците по закона е трябвало да бъде произнесена присъда, че те са лишени от правдата Божия, защото след това с подчертано „но“ или „и сега“ (καί νυν) да противопостави това, което се извършило в Христос. В Него се открила праведност, едничката, която има значение пред Бога.
Сега въпросът е, вярно ли е разбрал ап. Павел „учението“ и „делата“ на Христос?
Според ап. Йоан, Божията любов се проявила в това, че Той не пощадил и Своя Син (1Йоан.4:10): „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си“ (1Йоан.3:16; ср. 1Йоан.1:7).
Първото послание на ап. Петър също ни изяснява, че ние сме спасени чрез скъпоценната кръв на Иисус Христос (1:19). Изобщо, където и да погледнем, ние няма да видим никакво друго благовестие, освен това, че чрез смъртта и възкресението Иисус станал наш Господ; единствено чрез вярата в Него ние можем да получим опрощение на греховете и спасение.
Сега възниква новият въпрос: такова разбиране на кръстния подвиг и на възкресението отговаря ли на самосъзнанието на Иисус? При великите слова, които изрекъл Иисус за Своето страдание, ние обръщаме внимание на това, как Иисус посочвал тяхното съгласие със Стария Завет (Мат.16:21; Лук.18:31). Възкръсналият казал на емауските пътници: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ (Лук.24:26). Своят живот Иисус готвел да отдаде като изкупление за мнозина (Мат.20:21). На пасхалната вечеря Той казал, че ще пролее кръвта Си за опрощаване на греховете (Мат.26:28). Иисус вижда пред очите Си насилствената смърт. Изглеждало че делото на Неговия живот остава не само незавършено, не приключено, но насилствено спряно, прекъснато. В този момент Той изказва смелата мисъл, че именно сега, чрез Неговата смърт ще се осъществи Новият Завет, за който предсказали старозаветните пророци (Йер.31:31-34; Йез.30 гл.). Иисус имал призванието да основе всред човеците царството Божие и за осъществяване на това призвание Той трябвало да направи следното: да умре за греховете на човечеството.
Чрез смъртта на Иисус Христос и Неговото възкресение е положено основанието на християнската Църква, метафизично, мистично, но в крайна сметка реално. Апостол Павел казва: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян.20:28). Явяването на Църквата Христова в света и нейното действие сред хората станало (започнало) в деня на Петдесетница.
Иисус Христос положил също и началото на външната организация на Църквата като християнско общество. Църквата, според учението на Христос, е общество от вярващи в Него като Син Божий и Спасител. Думата „Църква“ Той употребил три пъти (Мат.16:18; 18:17). Той установил и йерархията като чиноначалие (ср. Йоан.20:22-23): „И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (ср. Мат.16:19; 18:18). Той дал на учениците Си молитва като образец („Отче наш“), установил тайнствата – кръщение, причастие, покаяние; посочил необходимостта от човешка дисциплина: „ако съгреши против тебе брат ти… обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат.18:15-17).
Но задачата на Христос била само да хвърли семе, и то ще израсне, да запали огън – и той ще се разгори.
