Религиозно-нравствено състояние на вярващите
Литургийните събрания на християнските общини в неделни дни, в свещени и празнични времена давали възможност на вярващите да изпълнят своето задължително богопочитание и да получат, възвърнат в себе си начатъците на свръхестествения живот, получен с кръщението. Обаче, с участието в това общо богослужение не се изчерпвали религиозните действия на отделните лица. Идеалът на християнския живот бил постоянно общение с Бога в молитва. Още в ранно време ние срещаме у вярващите обичай – в определени часове на деня да извършват молитва. Ранното утро, вечерта и среднощ – представлявали времена особено любими за частната молитва на отделни лица; после започнали да освещават молитвата в третия, шестия и деветия час на деня като часове, когато се молили и апостолите (Tertul. De jejun. с. X. De orat. с. XXV; Климент Алекс. Stromat). Най-често срещан бил обичаят на кръстното знамение, което правели християните, преди да пристъпят към някаква работа (Tertul. Advers. Marc. III, 22; за венеца на воина, гл. III). Както съществували твърдо установени времена за молитви, така също много рано се появили и определени форми за християнската молитва. Между тях първо място заемала молитвата, на която научил Своите апостоли Сам Спасителят, Господната молитва, Pater noster, молитва напълно универсална, отговаряща на всички духовни и телесни нужди на всички народи и всички съсловия, поради което от времето на най-големите учители на Църквата се употребявала пред останалите с особена любов; тъй като те намирали в нея цялата проповед на Христос, точно схваната и точно изложена в едно резюме, така богато с мисли. Господната молитва – това е съкратено Евангелие, най-приятна на Бога и действителна, като предадена от Самия Христос (вж. точните изрази у Тертулиан – Orat. с. I и прекрасното увещание към молитва у Киприян. Epist. II). При това, вярващите употребявали от Стария Завет псалми, хвалебните песни на тримата отроци (често срещащи се нарисувани в катакомбите) в огнената пещ, на Захарий и Дева Мария. Във време на молитва вярващите стояли с приповдигнати и разтворени ръце. В такова положение са представени молещите се вярващи в римските катакомби от края на I в. Благодарение на честата молитва религиозния живот на вярващите получил високо нравствено освещение. Молитвата била обновяваща сила и представлявала живота на личността, действието на която с нищо не могло да се сравнява.
Нравствената сила на християнството се проявявала по различен начин в живота на неговите последователи. Тя се проявява във висока степен на издигане на достойнството на жената и подобряване на брачните отношения. Бракът, който се изродил у езичниците и юдеите, отпаднал от първоначалната си чистота, бил у християните като символ на единение на Христос с Църквата, като земна тайна (Еф.5:32). Бракът се възстановявал такъв, какъвто той бил или длъжен да бъде отначало (Мат.19:4), като наистина неразрушим съюз (1Кор.7:10; Рим.7:2-3). Мъжът и жената получили в християнството равни права (1Кор.7:3-5, 10), а жената не била вече робиня на мъжа, а настоящ спътник на неговия живот. Съюзът бил осветен от Църквата чрез увещанието на епископа (по-късно на презвитера) и неговото благословение; при това се принасяла жертва, т.е. встъпващите в брак участвали в Евхаристията като благодарствена жертва на Бога (вж. Игнатий към Поликарп, с. I; Tert. ad uxor. II, 9; de anim с. II. — Евс. XIII, 4; 1 Тим. 4, 1...). Вторият брак, който апостол Павел позволява на вдовиците (1Кор.7:9; Рим.7:2-3) и който забранявали монтанистите, не бил одобряван от много учители на Църквата, като слабост.
Голямо било нравственото преобразуване, което направило християнството в човечеството, и пътят на живота се намирал в неговото спасително възпитание, посочващо всички заблуди (ср. Притч.10:17). Новообърнатите си оставали при същите занятия, доколкото те се помирявали с тяхното изповедание. По отношение към езическите власти те притежавали вярно послушание и удивително търпение, плащали всички данъци и точно изпълнявали всички свои задължения. Но когато се изисквало от тях нещо, което вредило на съвестта и на религията им, то тогава се подчинявали повече на Бога, отколкото на хората (Деян.4:19; 5:29), тъй като те се позовавали на християнската свобода, която ги правела способни, укрепявала ги и ги упълномощавала в делата на съвестта да не следват ничия друга воля освен Божията. Тази нравствена свобода малко по малко си пробила път, сломила деспотизма на стария свят, смекчила веригите на робството така, че после съвсем ги премахнала. За някои християни, впрочем, едни или други предписания за почитание на римския император се оказали несъвместими с вярата им. По същия начин, при изпълнение на длъжностните задължения на войника, изглежда, често влизали в противоречие със званието на християнина, особено например, по време на празненства при окичването с венец. С всичката строгост отците на Църквата поразявали езическия театър, играта на гладиаторите, танците, официалните празненства. Понякога изискваната от тях строгост на нравите, отивала много надалеч, повече от Евангелската мярка и против Евангелския дух. Предстоятелите и учителите се стараели да прокарат християнското начало дълбоко в живота на вярващите; Църковните Събори се стремели към това същото. Особено следва да отбележим „Наставник“ на Климент Александрийски, в който е изложен образът на истинския християнски живот според закона на Христос, където се дават най-подробни предписания за вярващите, например, относно жилищата, яденето и питието, съня, отдиха и съпружеските отношения. С тържествени думи идеалът на християнския живот е изобразен така: истинската красота се състои в познанието на Бога и самия себе си, в унищожаване на страстите, в упражнения, в проява на християнска любов. Подобни наставления има и в неговото съчинение „Кой от богатите ще се спаси?“. Много съчинения с назидателен характер е написал Ориген. В своето „Увещание към мъченичеството“ той прославя с възвишени и одухотворени думи щастието на християнина, който принася в жертва на Бога своя живот. Съчинението „За молитвата“ е пълно с високи мисли за общението на християнската душа с Бога и за истинското благочестие. Но особено Киприян се стремял чрез своите съчинения да съдейства за развитието на християнските добродетели. Тук се отнасят съчиненията: „De dominica oratione“ (за Господната молитва), „De mortalitate“ (за смъртта), „De ореге et elemosynis“ (за труда и благотворителността), за търпението (De bono patientiae) и др. От тези съчинения ние виждаме как настоятелите на Църквата разбирали своите задължения да се грижат за душите и как ги изпълнявали. Понякога се срещали сред християните грешни и порочни хора, пияни, лениви, равнодушни. Но това били отделни случаи, не променящи общото впечатление от цялата картина. Въобще, християните на това време се отличавали с висок живот и истинско благочестие и представлявали за всички съвременници солта на земята и светлина на света (Св. Юстин, Apolog. I, 14; Epist. ad Diogn. с. V. Tertul ad nation. I, 4; Origen. Contra Celsum, I, 67; III, 29). Църквата била носителка на висше благонравие и образование. Тя възвърнала на човешкия род неговото достойнство, облагородила човешкия труд и всяко честно занятие; тя поставила наред с бедния и незначителния богатия и знатния като равни братя; тя научила да се побеждава егоизма и материализма и да се предпочитат страданието и ужасът на смъртта за Христос пред всички изгоди и житейски блага. Християнството поставило на почетно място смирението и самоотрицанието, въздържанието и целомъдрието. То създало и възпитало нови хора – добросъвестни граждани, верни съпрузи, любящи деца, надеждни слуги, истински велики характери във всички положения; то се стараело да въплъти в тях идеала, който оставил Христос, и им открило живия източник за утешение и възвишение над земното – то е за всички преследвани и притеснявани. То наистина обновило лицето на земята.
Като първа и най-голяма заповед Иисус Христос посочил любовта към Бога и ближния. Любовта към Бога християните доказвали най-вече през време на гоненията, пък и ежедневния живот не малко предоставял такива доказателства. Изпълнението на задължението към ближните се проявило в голямата любов към тях, която единствено могла да сплоти в едно братство толкова разнородни хора, както юдеи, така и езичници, богати и бедни, учени и прости, свободни и роби, гърци и варвари. Християните не само обичали хората като братя по вяра, като синове на един небесен Баща и се поддържали един друг; но даже и принадлежащите към други религии изпитвали към себе си силата на любовта и самоотвержеността на християните във време, например, на опустошителна чума, както това било при Дионисий Александрийски и при Киприян в Картаген. Бедните и болните, изхвърлени от домовете на самите езичниците, като опасно болни, били прибирани от християните и представлявали предмет на тяхната нежна любов (Tertul. apolog. с. XXXIX – Дионисий Коринтски (? Алекс.) у Евсевий, Ц. Ист. VII, 22; Св. Киприян, De mortalitate...).
Християнското търпение и твърдост се проявили по блестящ начин в мъченичеството, свидетелството за Христос. „Свидетели на Господа“ на първо време се явил Стефан (Деян.22:20), Антипа (Откр.2:13) и изобщо всички, които проливали кръвта си за Него, което се считало за висша слава на християните. Те имали предвид думите на Христос: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ (Мат.10:32); който загуби живота си за Христа, той ще го намери отново (Мат.10:39; ср. Йоан.12:25; ср. също изреченията на апостол Павел – 2Тим.2:11; Йоан.15:20; Мат.10:24), нищо така не възвишава и не прославя Църквата, както кръвта на нейните членове, нищо не допринася в такава степен за нейния ръст и процъфтяване, както кръвта на мъчениците. Това било в пълна противоположност на езичеството. „Християнинът“, – казал Ориген (с. Cels. VII, 39), – „по-скоро ще даде живота си за своята вяра, отколкото езичникът за всички богове къс от мантия“. Много християнски мъченици от всяка възраст, пол и състояние оправдали изречението на Ориген.
