Страстта на унинието и трите духовни възрасти

[Пламен]

1-ва част
Тук са посочени и трите духовни възрасти

-

2-ра част

[Някоя си]

Здравейте, радвам се,че има такъв форум. Тези лекции съм ги слушала миналата година и много добре е обяснено.
Но не разбирам значението на думите: *послушание- на кого на Бог ,на свещеника,при когато се изповядващ,на родители/ деца, мъж/ жена и докъде трябва да правиш Ком промиси
* Вретище( не ми стана ясно от Интер нет), * пепел,*сълзи( кой сълзи са полезни и кои не),*изповед ( до колко е необходимо),* мълчание ( като че ли горе-долу разбирам),*бдение,*мъжество,*злострадание,*унижение,*съкрушени е( усещам нещо ,но незнам дали е това),*труд+ предполагам какво се има предвид),*братолюбие( какво се има точно предвид),*проста и нелюбопитна вяра( това трябва да ти дойде от сърцето).

[Пламен]

* Вретище( не ми стана ясно от Интер нет), * пепел

Вретище е дреха от груб плат от камилска или козя вълна. В Стария Завет се споменава като дреха, която се е обличала на голо тяло от скърбящите и каещите се. Като разранява кожата, тя ги заставя да търпят неудобство и болка. В християнски времена тя започнала да се използва за достигане на търпение и смирение - отричане от своята воля и лошите дела и поемане по пътя на волята на Бога (пазене на заповедите) и на добрите дела (жива вяра). Другото название на вретището е власеница. Така се нарича част от облеклото на православните монаси и на част от богослужебните дрехи на епископите – представителите от висшата степен на църковната йерархия.

Пепелта е знак на дълбоко страдание и печал, и служи за неговото очистване, както и за очистването на съдовете и дрехите му. Човек, който стига до покаяние, предусеща Божия съд и затова се отрича и разкайва в прах и пепел (Йов.42:6), като надява на себе си вретище и посипва главата си с пепел или пък сяда върху нея (Йона.3:6).

И вретището, и пепелта, са елементи (знаци, външен израз) на покаянието в Стария Завет (Мат.11:21). В Новия Завет външен израз на покаянието са изповедта и сълзите. Както заставянето от време на време за търпение на неудобство и болка при разраняване кожата от грубата власеница, така и външния израз на периодичната изповед е вътрешен знак за постоянно съкрушение на сърцето, осъждане и отричане от себе, както и твърдо решение за промяна в живота си към добро. Както „пепелта от телица чрез поръсване осветява осквернените, за да се очистя плътта” (Евр.9:13), така и сълзите на покаянието очистват душата.

*изповед ( до колко е необходимо)

Връзка между покаяние и изповед

Покаянието и изповедта са едно и също нещо. Както вече стана ясно изповедта е външния израз на покаянието като вътрешно чувство. Ето защо православната църква използва едновременно и двете понятия за название на едно и също тайнство.

Св. Отци намират, че “истински каещ се е този, който... изповядва греховете си... искрено на духовния си отец...” (св. Димитрий Ростовски); че “една от главните съставки на покаянието е изповедта...” При това “не е достатъчно да се изповядваме само пред Бога, но непременно трябва да се изповядваме пред онези, които са получили от Него властта да връзват и развързват” (бл. Августин). Покаянието бива “извършвано чрез изповед и съкрушение, посилни трудове и сълзи” (св. Симеон Солунски). Св. Амвросий Медиолански свързва покаянието (в Лука 13:3, 5) с изповед. Също и св. Ефрем Сирин счита за необходимо вината да се изповядва “с устата”. Св. Климент Охридски ни зове към очистване чрез покаяние, като “изповядваме съгрешенията си пред отците”. Св. Йоан Кронщадтски наричал именно изповедта “принасяне на покаяние”.

За покаянието

Покаянието за нас трябва да стане основно дело в живота ни. Предтечата Христов – Иоан започва проповедта си с призива: „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2). Сам Господ започва Своята проповед със същите думи: „наближи царството Божие, покайте се” (Марк. 1:15). Св. Ефрем Сирин казва: „Целият път на Твоето пришествие е преминат от Тебе заради множеството каещи се, цялото Ти учение, Господи, е велико упование за грешниците” Проповедта на апостолите също започва с „покайте се” (Деян.2:38). Св. Симеон Солунски посочва: „Привличането на неверните към вярата е делото на Спасителя и Неговите Апостоли. ... Но след него равно нему и по-прекрасно от всичко е да се пазят верните с всички сили и с цялата си ревност да се обръщат към покаяние. ... И това да бъде за иерарха вместо проповядване на Евангелието – или още по-добре – самото проповядване на Евангелието. Понеже каква друга е целта на проповедта, ако не само спасението на погиващите, подбуждане на гледащите и обръщане към най-доброто на отдалечилите се от него?"

Понеже покаянието е вътрешно, а не външно благочестие (каквото е изповедта), затова св. Йоан Златоуст казва, че покаянието е „коренът на благочестието”. То е “основа на целия духовен живот на християнина, начало и среда и край на християнския начин на живот: затова то се изисква и трябва да бъде преди светото Кръщение и в светото Кръщение и след светото Кръщение.” (св. Григорий Палама), “дело, което няма край на земята” (св. Игнатий Брянчанинов). „Като сме приели Кръщение в детската възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не ни беше дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват” (Йоан Лествичник).

Обаче, колкото е лесно да се говори за покаянието, толкова е трудно то да се върши, защото това означава човек да се “подвизава в тежка борба” (св. Ефрем Сирин). Да се съкрушаваш, смиряваш, изнуряваш себе си и припомняш всяко свое съгрешение “е немалко мъчение за душата” (св. Йоан Златоуст). Да не говорим пък за изповед пред духовник.

“Църквата изисква от човека непрекъснато изменение на себе си. ... А съвременният човек твърде неохотно се бори с греха: той е твърде изнежен, твърде привикнал към развлеченията и удоволствията. ... Точно тук възниква съблазънта да се обяви този подвиг, изискван от Църквата, за нещо отживяло и остаряло и да започнат да я реформират – не самите те да се изменят, както това изисква Църквата, а Църквата да изменя в угода на своите страсти...”. (Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 119-120.)

Отците казват, че истинското покаяние изисква следните условия:
1) съжаляване за греховете си.
2) чистосърдечна изповед пред свещенослужителя. ...
3) човек трябва да реши повече да не повтарят тези грехове ...
4) да се старае да изпълнява в живота си добродетели, противоположни на извършени преди грехове.

Св. Теофан е категоричен, че “там, където няма тайнство покаяние (или изповед), там няма и живеещи истински по християнски.”

Който няма правилно понятие за греха, не може да има такова и за покаянието, така както неправилната диагноза не може да доведе до вярно лечение... В църковнославянския речник срещу думата “грехъ” намираме гръцкото “амартия = беззаконие” (1 Иоан 3:4; 3 Цар. 16:13)...

Св. Теофан Затворник, говорейки за св. причастие, казва: “Който е оплакал своите грехове и се е изповядал, той е готов да пристъпи към това велико тайнство.” Съгласно Рим.3:25 той показва каква е връзката между очистителното действие на Кръвта Христова и личното покаяние. “Чрез вярата всеки привлича върху себе си очистителната Кръв Христова. Кръвта Христова със силата си вече е очистила греховете на целия свят; но всеки лично става очистен от нея, когато с вяра възприеме върху себе си поръсването или оросяването с Кръвта Христова. Тайнствено това се извършва в кръщелния купел и после в купела от сълзи на покаянието.” И нашият съвременник  - преп. Иустин Челийски – който свързва добродетелите с тайнствата така: “Добродетелите са мъртви, – пише той – ако не се хранят от светите тайнства, особено от светите тайнства на покаянието и св. причащение...”

В противовес на православното учение основоположниците на протестантската Реформация (Лутер, Калвин и Цвингли) още в ХVІ в. отрекли тайнствения характер на покаянието.

По повод значението на новозаветната събота написах много нещо в този форум до един адвентист. Писах какво означава външно и вътрешно благочестие, както и жива вяра, а не просто вяра която да те спасява, както вярват повечето протестанти, че щом си повярвал значи вече си спасен. Нека сега адвентистите да прочетат къде в любимия им Стар Завет, който е само образ и сянка на Новия Завет, пише истинското значение на съботата, а така също и някои протестанти да прочетат, че спасението се изработва цял живот чрез дела на покаяние в жива вяра, според както и ап. Павел съветва "със страх и трепет вършете вашето спасение" (Филип.2:12).

Исаия. 5 глава
5. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден?
6. Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай;
7. раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий.
8. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава.
9. Тогава ти ще позовеш - и Господ ще чуе, ще извикаш - и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително,
10. и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, - тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне;
11. и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват.
12. Тогава твоите потомци ще застроят вековни пустини: ти ще възстановиш основите на много поколения, и ще те наричат възстановител на развалини, възобновител на пътища за населението.
13. Ако заради съботата въздържиш ногата си да изпълнява прищевките ти в светия Мой ден, и ако наричаш съботата радост, свет ден Господен, чествуван, и ако я почетеш с това, да се не занимаваш с обикновените си работи, да угаждаш на прищевките си и да празнословиш, -
14. то ще имаш радост в Господа, и Аз ще те възкача на височини земни и ще ти дам да вкусиш наследието на Иакова, твоя отец: устата Господни изрекоха това.

Тук пророк Исаия доста отрицателно се отнася към подобна показна демонстрация на покаяние, чрез буквалното пазене на съботния ден; много добре разграничава външното от вътрешното благочестие; образа и сянката от действителните неща; съботата като буквален ден от седмицата за почивка, от която периодичното се излиза и се влиза в останалите дни на нашите прищевки до следващата събота и онази съботна почивка, в която влизаме без повече да излизаме от нея в момента на нашето повярване и започваме живот на почивка от греховете ни във вяра и добри дела, достойни за покаяние (Мат.3:8).

,*сълзи( кой сълзи са полезни и кои не)

Св. Йоан Златоуст говори за светотайнската изповед в следната беседа за Покаянието така: “Пристъпете смело към Покаяние... Не се срамувай, сине, да изповядваш своите грехове, защото има срамуване, което води към грях, а има и срамуване, което донася слава и красота. Онези, които се покайват през този живот получават опрощение на греховете си, защото в ада кой ще се изповядва на Бога" (Пс. 6:6).

Оттук се вижда много добре кои сълзи са полезни и кои не. Онези, които са проронени в покаяние през настоящия ни живот са полезни, защото ще донесат опрощение на греховете и спасение, а онези, които се ронят в резултат на раните поради греховете ни днес или ще се ронят в ада, няма да носят никаква полза.

Източници:
1) http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1249:2015-11-25-18-01-06&catid=36&Itemid=73 - покаяние и изповед

2) http://www.pravoslavieto.com/docs/Tainstva/izpoved/index.htm - светото тайнство изповед

3) https://radiovera.ru/vretishhe.html - вретище

4) https://dic.academic.ru/dic.nsf/enc_bible/3181/%D0%9F%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D0%BB - пепел

Не разбирам значението на думите: *послушание- на кого на Бог ,на свещеника,при когато се изповядващ,на родители/ деца, мъж/ жена и докъде трябва да правиш Ком промиси

Послушание трябва да има към всеки от изброените: и към Бога, и към свещеника, и към родителите, и към мъжа. А относно децата то е дължимо от тях към родителите, а не обратно, но пък те трябва да се обичат от родителите си. Същото е отношението между мъжа и жената. И тук се отваря една голяма тема, като често се бъркат понятията равенство между половете, послушание и любов.

Според мен в първото си послание до Солуняни св. ап. Павел много добре е казал до къде трябва да правим компромиси:  "Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте" (1Сол.5:21).

Въобще, на всички останали въпроси, на които не съм ти отговорил Някоя си, представляват отделни и големи теми, на които не е възможно да отговоря толкова бързо и в рамките на един пост. Пък и нямам и нужната подготовка във всеки един момент. Единственото с което разполагам е само посоката, в която би могла да се развие дадена тема. Всичко останало са мнения на светите отци с мои думи или техни цитати, т.е. според учението на православната църква видно от прилаганите цитати в постовете ми. Затова ако имаш желание може да разгледаме и останалите въпроси, но те моля да ги предлагаш поотделно. Ще се радвам и ти да взимаш участие в тях. Искам и да ти благодаря за уместните и така важни въпроси. Общо взето в тях се заключава същността на целия ни християнски живот.

[alex]

"Някой си" искам да те поздравя за горният пост!

а така също и някои протестанти да прочетат, че спасението се изработва цял живот чрез дела на покаяние в жива вяра, според както и ап. Павел съветва "със страх и трепет вършете вашето спасение" (Филип.2:12).

Има ли някой, който твърди че след като повярва човек вече е спасен за винаги и няма значение как ще живее?

[Някоя си]

Благодаря ти за обяснението

[Пламен]

Има ли някой, който твърди че след като повярва човек вече е спасен за винаги и няма значение как ще живее?

Има и още как! Съществуват цели протестантски деноминации, които го твърдят. И в нашия форум имаме такива отделни личности. Те много добре се знаят както от нас, така и от тях самите кои са. Ако въпросът ти е обърнат към мен, няма нужда да казвам кои са. Нека сами вземат участие в тази тема и да защитят обосновано заеманата от тях позиция, а не да се спотайват сега, а в друго време да тъпчат труда на ближните си в останалите теми из форума. Сражавайте се мъжествено, а не малодушно! В противен случай изводът, че спасението се изработва цял живот, а не е еднократен акт с появата на вяра, е още една изградена основа в този форум!!!

Тази ерес е заложена като капан още в първия от трите вероизповедни принципи на лутеранството, изложени в символичните книги.

    1. учение за радикалното оправдаване на човека чрез вярата,
    2. учение за непогрешимостта на писанията, като единствен източник на истината,
    3. доктрина за универсалното богослужение

Наистина някои протестантски общности признават, че са нужни и дела. Според мен проповядването на това учение се дължи на достигнатите лични убеждения на пастора. До сега не съм срещал подобно учение в богословието на някоя деноминация, освен в законническия адвентизъм. Но там то присъства най-вече, за да се оправдае буквалното изпълнение на съботата. Може пък да греша. Не съм в състояние да изчета цялата протестантска литература като учение, а не като проповеди. Затова ви призовавам винаги да се обосновавате с вашите учения, за да може да се защитавате от името на вашата християнска общност, а не личностно. Досега обаче не си спомням някой да е влизал в полемика с привеждане на учението на общността му. За сметка на това, във всеки един момент мога да ви посоча протестантско богословие, в което на цели страници се защитава тезата, че спасението се извършва единствено и само чрез вяра. Но не е нужно. Бях си направил труда писмено да ви изложа доклада на д-р Даниел Топалски по повод 500-годишния юбилей на Реформацията.

2) Sola Fide - единствено чрез вяра

В самото Писание се съдържа едно основополагащо учение, което трябва винаги да се има предвид в процеса на тълкуването – оправданието чрез вяра. Реформаторите са категорични, че по отношение на това учение не може да се правят никакви отстъпки пред опонентите при каквито и да е обстоятелства. Нещо повече, те са убедени че където липсва това учение, там няма Христос, няма живот, няма църква. Оправданието е винаги дар, чрез Иисус Христос, Който е донесъл удовлетворение на Бога за греховете на човеците, чрез своята смърт. Това оправдание се приема чрез вяра в спасителната благодат, а тази вяра се явява единственото средство, чрез което можем да получим и възприемем милостта Божия заслужена от Христос и прощението на греховете. Това е вторият принцип на Реформацията, който често определят като материален - Sola Fide (единствено чрез вяра). Оправдаващата вяра е безусловно упование в Христовите заслуги, пълна увереност за прощаване на греховете благодарение на Неговата жертва. Тази вяра е непоклатимо убедена, че оправданието е изцяло Божие дело. Самата вяра също е дар от Бога, а получилите този дар биват обявени за праведни не благодарение на тяхната праведност, а на тази на Христос. Оправдаващата вяра е винаги силна, жива и действена. Тази вяра е винаги плодоносна. Тя ражда добри дела, които изпълват живота на вярващия човек. В този смисъл вярата и делата не могат да бъдат отделени, както топлината и светлината на огъня.

3) Sola Gratia - единствено по благодат

Спасението е изцяло дело на Божията благодат, на Неговата незаслужена милост и любов. В това се заключава и третият принцип на Реформацията известен като Sola Gratia (единствено по благодат). Той се основава на Августиновото разбиране за трагичните последици на прародителския грях, според което грехопадението лишило човека от първоначалната праведност и напълно извратило неговата природа. Ето защо той не е в състояние да направи нищо за собственото си спасение, нито може да помогне за това дори в най-малка степен. При това положение Бог поема инициативата и извършва спасението което винаги си остава за грешника незаслужен дар, който той получава не заради своите дела, а заради стореното от Христос. Никое човешко дело не може да се счете за заслуга със спасително значение. Оправданието не е зависимо от човешките мисли, думи или дела.

Бях писал, че двата принципа се свеждат всъщност до първия от трите на лутеранството от символичните книги. Този принцип е създаден от буквалното възприемане на Еф.2:8-9: "По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали". Обаче в контекста на цялото Писание се разбира, че тук под вяра се има предвид жива вяра, а под жива вяра - "плодове, достойни за покаяние" (Лук.3:8). Относно благодатта въпросният доктор изнася в доклада си, че "спасението е изцяло дело на Божията благодат", което наистина е така, но от тук вади погрешния извод "ето защо той (човека) не е в състояние да направи нищо за собственото си спасение". Православната църква учи, че благодатта се предава чрез тайнствата и най-вече чрез изповедта и евхаристията, и че те дават сила на човек да извършва добродетели. И най-накрая въпросният доктор по богословие само в едно изречение загатва, че вярата "ражда добри дела", и че "вярата и делата не могат да бъдат отделени", нищо че още в началото заявява: "по отношение на това учение (спасение чрез вяра) не може да се правят никакви отстъпки пред опонентите при каквито и да е обстоятелства".

И сега тук е тънкият момент, смисълът на целия ми пост.
Че вярата е добродетел и че ражда добри дела, и аз съм съгласен с това. Но без покаяние вярата не може да оживее в добродетели, а си остава мъртва. Покаянието стои между вярата и делата. В какво се състои пагубното учение на протестантизма? Докторът по богословие като казва, че "вярата и делата не могат да бъдат отделени, както топлината и светлината на огъня" той елиминира в цялата тая верига покаянието. Изхвърля го и свързва "накъсо" вярата и делата, като иска да ни вмени че делата и вярата са едно и също нещо. Тоест в края на доклада си доказва изложената теза в неговото начало, че "оправданието е чрез вяра".

Протестантизмът не разполага с учение за покаянието. Той работи само с готови фрази за него, каквито е възприел от няма и как от православната църква. И нищо чудно. Докато православната църква издига измежду всички добродетели покаянието за тайнство, то протестантизма издига третият си принцип срещу свещенството. Така унищожава силата на покаянието и го свежда до едно обикновено определение. За трите принципа на лутеранството съм написал и още един пост:

Тези три основни принципа се намират единствено в протестантското предание (символичните книги), което предание протестантите иначе отричат във втория си принцип.Те не се срещат никъде другаде, и противоречат на християнската вяра. Така тези три принципа се очертават изразители против трите християнски истини:

1. необходимостта от нашето съдействие за спасението ни;
2. непогрешимостта на Свещеното Предание,
3. съществуването на църковната йерархия и свещенството

Без свещенство не може да има и тайнства. А предимно чрез тайнствата се преподава благодатта, която дава сили на свещеника да бъде учител на християнски добродетели, а на мирянина сили за придобиването им.

Споделял съм възгледа си и с други вярващи християни. Всеобщо е мнението, че в протестантизма няма покаяние. Разбира се, отделни личности с покайно чувство има. Не се хващайте за думите ми. Говоря за учението на протестантизма и рефлектирането му върху вярващите. Болшинството от тях знаят на теория определението за покаяние, но на практика го нямат като чувство.

Още при повърхностно разглеждане на богословските учения на протестантизма в тях веднага се забелязва едно непрекъснато люшкане ту от едната крайност по отношение на някой въпрос, ту в другата му крайност и никога не се стига до крайно заключение. Едната граница е истината, а другата неистина. Ако се докосне трайно границата на неистината ще блесне наяве заблудата. Ако пък се докосне трайно границата на истината, ще трябва да се признае учението на православната църква за истинно.

При по-задълбочено изследване в богословието на протестантизма се забелязва още, че е изградено на принципа на опровержението (на основните християнски истини), а не представлява самостоятелно изградено учение в една цялостна система. Поради тази причина много от тръгналите да изследват протестантизма впоследствие преминават в лоното на православието. Затова ви призовавам да не пишете голословно, а да привеждате цитати от учението на протестантизма. Целта ми е да ви накарам да изследвате.