История на християнската Църква до 1054г. - Михаил Поснов

[Пламен]

МИХАИЛ ЕМАНУИЛОВИЧ ПОСНОВ

ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

Източник: http://shalygin.ru/_outfiles/outpages/postnov_history.pdf

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор
Предварителни сведения
Източници на църковната история
Издания на източниците
Изисквания към историка за обективност и аконфесионализъм
Отношение на църковната история към другите науки – светски и богословски
Граници на историята на християнската Църква и разделянето й на периоди
Църковна историография

Уводна глава
1. Приготовлението на човешкия род за пришествието на Иисус Христoс
2. Състояние на езическия и юдейския свят по време на пришествието на Иисус Христос
   Политически преглед
   Политическо състояние на Юдея
   Юдея под Римско господство
   Философия на древния свят в епохата на Рождество Христово
   Стоицизъм
   Епикурейство
   Скептицизъм
   Еклектизъм
   Новопитагорейство и Платонизъм
   Религиозен синкретизъм
   Неоплатонизъм
Религиозни вярвания на юдейския народ в епохата на Рождество Христово

Част I. Първи период (30-313г.)
Основаване, разпространение и вътрешно развитие на Църквата в борбата с юдейския и гръко-римския свят

Глава I. Мисия на Църквата през първите три века
Основателят на Християнската Църква, Иисус Христос
Библейски източници
За личността на Иисус Христос според каноничните евангелия
Делото на Иисус Христос
Раждане на Християнската Църква в Йерусалим
Организация на живота в първата християнска община
Първото гонение на Йерусалимската Църква. Начало на християнската мисия сред езичниците
Апостол Павел
Апостолски Събор в Йерусалим (49г.)
Дейността на ап. Павел след Апостолския Събор. Отиването му в Рим
Апостол Петър
Основаване на Римската Църква
Съдбата на първата християнска община и падането на Йерусалим
Дейност на св. Йоан Богослов и на останалите Апостоли
Християнската мисия през II-III в.
Страни, градове и места на разпространение на християнството в началото на IV век
Разпространение на християнството сред различни слоеве на обществото

Глава II. Християнската Църква и външния свят
Отношения между църква и държава
Гонение на християните от страна на езичниците
   А. Обществени причини
   Б. Религиозно-държавни причини
   В. Политически причини за гоненията
   История на гоненията на християните в римската империя
   I век
   II век
   III век
   Деяния на мъченици и деяния на Светии

Глава III. Вътрешен живот на Християнската Църква през I-III век
Организация на Църквата
Апостоли, пророци и учители
Постоянни йерархични и нейерархични служения в Църквата
Йерархично състояние в следапостолско време. Парикии. Нейерархични служения
Така нареченият монархичен епископат
Митрополитите през първите три века на християнството
   Римският епископ
   Александрийският епископ
   Антиохийският епископ
   Йерусалимският епископ
   За Съборите през II и III век
Взаимоотношение между отделните християнски Църкви през първите три века
Въпросът за отпадналите. Църковните разколи на Фелицисим в Картаген и на Новациан в Рим
Спорове за прекръщаването. Значение на еретичното кръщаване

Глава IV. Църковното вероучение през първите три века
Юдео-християнски заблуждения
Гностицизъм
Монтанизъм
Монархианство
Манихейство
Борба на Църквата с ересите на II и III в.
Положително влияние на християнските учения
   1. Учението на 12-те Апостоли (Διδαχη Κυριου δια των δωδεκα αποστολων τοις εθνεσιν)
   2. Послание на Варнава
   3. Творения, известни под името на Климент Римски
   4. Св. Игнатий Богоносец
   5. Св. Поликарп Смирненски
   6. Ерм и неговият „Пастир“
   7. Апологети
Антигностици, ересеолози
Спорът с монархианите. Учението за Логоса-Христос
Богословски възгледи на Тертулиан. Неговата система
Развитие на спекулативното богословие в Църквата (предимно на Изтока)
   Ориген (182-215г.)
   Системата на Ориген
   След смъртта на Ориген

Глава V. Християнско Богослужение
Свещени дни и времена през I-III в.
Подвижни годишни празници и пости
Места за богослужебни събрания
Християнска живопис

Глава VI. Религиозно-нравствен живот на християните
Църковна дисциплина
Религиозно-нравствено състояние на вярващите
Начало на монашеството

Част II. Период на вселенските събори
Глава I. Разпространение на християнството
Великото преселение на народите
   Начало на християнството при германците. Готи
   Хуни
   Лангобарди
   Християнството във Великобритания
Армения и Иберия (Грузия)
Арабия и Абисиния
Християнската мисия в славянските народи
Християнството сред чехите
Християнството в Полша
Християнството в Русия

Глава II. Отношение на Християнската Църква към външния свят. Църква и държава
Император Константин Велики и Миланският едикт. Отношенията между Църквата и държавите на Изтока и Запада
Синовете на Константин Велики – Константин II, Констанс и Констанций. Императорите Юлиан, Грациан, Теодосий Велики и Младши
Отношение между църковната и държавната власт на Запада. Издигането на Папата над императорите
Бедствия на Църквата. Реакция на езичеството. Император Юлиан Отстъпник
Гонения на християните в Персия
Езически спорове и християнска апологетика от IV век
Ислям

Глава III. Църковна организация
Римският Папа
Александрийският патриархат
Антиохийският патриархат
Йерусалимският патриархат
Издигането на епископ на Константинополския „Нов Рим“
   Константинополските патриарси до IX век
   Justinlana Prima
Канонична гледна точка за управлението на Източната Християнска Църква от петте патриарха
Епископи. Хорепископи
Епископско управление
Специални църковни длъжности
Низшия клир
Църковно законодателство
   За Поместните и Вселенски Събори
   Канонична (юридическа) страна в дейността на Поместните и Вселенски Събори
   За събраните канони
   Апостолски канони
   Апостолска Дидаскалия
   Така наречените Апостолски Постановления
   Разколът на донатистите
   Мелетиянският разкол

Глава IV. Разкриване на християнското учение в периода на Вселенските събори (IV-VIII век)
Първи вселенски Събор
   Учението на Атанасий Александрийски
   Отстъплението на Арий
   Първи Вселенски Събор в Никея през 325-а година
   Борбата за Никейския Символ на Вярата
   „Ново-никейци“, Кападокийци
Теодосий I (379-395Г.). Константинополският Събор през 381-ва година (II Вселенски)
Христологическият въпрос
Начало на христологическите спорове. Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски
Учението на Кирил Александрийски
Съперничеството на Александрийския и Константинополския епископи
Несторий като Константинополски архиепископ
Трети Вселенски Събор в Ефес през 431 г.
„Съборът“ (Conciliabulum) на Йоан Антиохийски
Разпоредбата на император Теодосий
   Продължение на съборните заседания
   Отказът на Несторий от архиепископския сан и последващата го съдба
   Опитите на император Теодосий II да помири спорещите партии
Съдбата на Ефеския Събор
Антиохийската уния
Съдбата на несторианството. Несторианите
Произход на монофизитство
Така нареченият „разбойнически“ Ефески Събор през 449г.
Халкидонският Събор през 451 г. IV Вселенски Събор
   Откриване на събора
   Първи заседания на събора
   Резултати от решенията на Събора
   Значение на Халкидонския Събор
История на монофизитите след Халкидонския Събор
Учението на монофизитите и делението им
Император Юстиниан I (527-565г.)
   Едикта относно Ориген
   Спорът за трите глави
Пети Вселенски Събор 553г. в Константинопол
   Монотелитския спор
VI Вселенски Събор през 680-681г.
Иконоборчески спор
Въпросът за иконопочитанието след VII Вселенски Събор
Иконоборчество на Запад
Павликяни
Резултати. Общо развитие на догматиката на Изтока
до Св. Йоан Дамаскин (включително)

Глава V. Християнско Богослужение
Ежедневно, седмично и неделно богослужение
Годишен кръг на празниците
Кръг на Рождествените празници
Почитание на мъчениците, светиите, Пресветата Дева Мария и ангелите
Почитание на реликвите. Пътешествие по светите места. Иконите
Църковно песнопение от IV-XI век
Западни песнописци
Църковни Тайнства
Богослужебен устав
Места на християнско богослужение
Християнско изкуство

Глава VI. Нравствен Живот
Състояние на религиозно-нравствения живот въобще от IV до XI в.
Монашество
История на монашеството
Монашество на Запад
Историческо значение на монашеството и уреждане на живота му от Църквата
Големият Църковен Разкол. „Разделение на Църквата“
Последни стълкновения на Византия с Рим в средата на XI век.
Така нареченото разделение на Църквата
   Причини за разделението на църквата
   Противодействието на Константинополския патриарх
   Заключение

[Пламен]

Предговор
Професор Михаил Емануилович Поснов (1874-1931) е завършил Киевската Духовна Академия и в последствие е поддържал постоянна връзка с университетите на Запада. Бил е професор в Киев, после – в София, където чел лекции по Догматика и особености на църковната история. Дадената книга представлява собствен обобщаващ труд, който той сам предложил да се преразгледа отново и да се публикува. Смъртта му през 1931 г. в София го възпрепятства да завърши последния раздел на този труд, който в съкратено издание се появява в София през 1937 г.
Изключително предан на своята Църква и нейните традиции, проф. Поснов се отличил с голяма прямота на ума, търсещ постоянно истината. Настоящият труд – този път цялостно публикуван със старанието на дъщерята на автора И.М. Посновой, - разкрива същността на неговите възгледи за миналото и на взаимоотношенията между източното и западното християнство през първите единадесет века.
През последните три десетилетия и половина, немалко исторически факти, засегнати на тези страници, са изучени отново, а някои от тях тепърва ще се представят в нова светлина. Но успехи, които могат да достигнат най-новите познания, няма да намалят ценността на тази книга. Тя се заключва предимно в научното направление на този труд, както и в методите на правилност и безпристрастност на автора, от които той постоянно се е вдъхновявал. Според проф. Поснов не е ли това задачата на историка да излага факти в тяхната първоначална истинност и да дава възможността да се разбере тяхното историческо развитие? При прилагането на този метод за фактите на църковната история той видял жив източник на истинско християнско помирение, чрез който съвременния човек сам се примирява с миналото, разкриващо му се в светлината на истината.
Тази книга излиза от руското религиозно издателство „Живот с Бога“ в Брюксел, издало вече редица трудове, можещи да съдействат за взаимното разбирателство между католици и православни, под покровителството на Комитета за културно сътрудничество при Секретариата за Единство. Нейното публикуване е замислено, като дело на братска дружба. Историята на Църквата през първите единадесет века дава в ръцете на православните ценен труд, създаден от един от най-добрите историци; тя позволява на други християни да се запознаят с такива възгледи за историята в епохата на древната Църква, когато тя е била все още неразделена, възгледи, които се стреми да бъдат обективни и безпристрастни.
Считаме за приятен дълг да изразим благодарност към всички онези, които по някакъв начин са допринесли в подготовката за издаване на тази книга. По-специално ние тук имаме в предвид няколко професора от Аувенския университет и монасите на Бенедиктинския монастир в Шевтон.
Библиографията беше преразгледана и допълнена от най-новите източници.
Каноник Эдуард Бодуэн

[Пламен]

Предварителни сведения

Понятие за наука
Историята на християнската Църква, като дисциплина, изучава миналото в живота на Църквата и го излага в систематичен ред, т.е. в хронологична последователност и прагматична връзка.

Предметът и характерът на науката точно се определя и ясно се изразява, чрез названието, дадено й още от историка на IV в., еп. Евсевий Кесарийски εκκλησιαστική ιστορία, т.е. от думите ιστορία и εκκλησία. Думата ιστορία, както и ιστωρ, произлизат от οιδα, което в противоположност на γιγνώσκο означава фактическо знание, получено по пътя на наблюдението. ‘Ιστορία е разпитване, разузнаване от човека за нещо станало, когато не му се е удало да бъде личен свидетел на него. В този случай, на пръв поглед, смисълът на гръцката дума ιστορία, като че ли правилно се предава от немската Geschichte, но в действителност между тях има значително различие: Geschichte, от geschehen, може да означава всичко случващо се; но първия гръцки историк, бащата на историята, Херодот в своите повествования, например за скитите, съобщава, по негово мнение, само забележителното, характерното, заслужаващото вниманието на съвременниците и потомството. Такъв смисъл се утвърждава и в общочовешкото съзнание: „историческо“ – това е нещо важно, сериозно, велико, - да си спомним „дните на древните“, значи „да се поучим от тях“. Следователно под история се разбира повествование за значителни събития, за които се съобщавало от очевидци, във всеки случай от лице, добре осведомено, с една дума от напълно достоверен източник. Εκκλησία произлиза от καλέω, καλειν — повиквам, призовавам, поканвам. По закона на атинския законодател Солон, εκκλησία – това е извънредно събрание на целия народ за разрешаване на най-важните държавни работи, превишаващи пълномощията на постоянното управление или βουλή. Идеята е твърде ясна и богата по своето съдържание. Но тя е съхранена само при тези народи, които са запазили тази дума. Например, римляните точно са предали думата, преписвайки я на латински букви - ecclesia, а от тях са я заимствали народи, станали християнски благодарение на римската Църква, например, французите - eglise, италианците — chiesa, испанците — iglesia. Славянската дума „церков“ вече е лишена от посочената идея. Древнославянската дума „цръкы“ - църква, немската Kirche произлизат от гръцката τό κυριακόν, което означава събрание на вярващи, имащи живо, активно участие в живота и събитията на църквата. В евангелията думата "εκκλησία" се среща само три пъти и именно в Мат.16:18: „Ще съградя Църквата Си“ и в Мат.18:17: „Обади на Църквата, но ако и Църквата не послуша…“ А в посланията на апостолите, особено на апостол Павел – думата εκκλησία и сродните на нея - κλησις, κλητος се употребяват много често. Разбира се, Иисус Христос е проповядвал на съвременниците Си на арамейски и вероятно е използвал за название на църквата арамейското едма. Но апостолите и последователите Христови, които знаели, разбира се, редом с гръцки и арамейски или сиро-халдейски, безспорно са свидетели в полза на това, че употребената от тях гръцка дума "εκκλησία" най-точно съответства на арамейската дума в устата на Иисуса Христа.

Църквата (η εκκλησία του Χριστου — Мат.16:18; 1Кор.10:32; Гал.1:13) е основано и ръководено от Иисуса Христа, Синът Божий, общество от вярващи в Него, освещавани от Светия Дух в тайнствата с надежда за очистване от греховете и за спасение в бъдещия живот. Църквата не е само земно учреждение; тя преследва неземни цели: осъществяване на Царството Божие сред човеците и приготвянето им за Царството Небесно (τήν βασιλείαν του Θεου, του Χριστου, των ουρανων). Разликата между Църквата, Царството Божие и Царството Небесно не се поддава на обяснение. /1 Според известния историк Карл Гизелер „Църквата така се отнася към Царството Божие, както израелската община (Кехал Яхве הוהי להק Числ.20:4) към идеалната теокрация“ – не може да бъде призната за удовлетворителна. Според притчата, че Царството Небесно се уподобява на мрежа, хвърлена в морето, в която попадат и добри и лоши риби (Мат.13:47-48), понятието за идеалната теокрация изключва присъствието в нея на грешници./ В Църквата има два елемента или фактора – божествен и човешки. Създаването на Църквата, нейното ръководство и всички освещаващи действия са от Бога. А обектът на спасителните въздействия, средата, материала са хората. Но човекът не е механичен елемент в Църквата, хората не са пасивна среда. Против механичния възглед върху хората е вече самото наименование на Църквата εκκλησία, както е казано по-горе. В християнската Църква човекът участва по своя собствена воля за собственото си спасение и за устройване на царството Божие на земята. Без свободното дейно участие на човека, Бог не може да го спаси. Собствено, на изучаване от църковната история подлежи човешкият елемент, неговото развитие, неговата промяна, под влиянието или въздействието на Божествения фактор. Сам по себе си пък Божественият фактор като вечен, неизменяем, не подлежи на историята, излиза извън нейните граници.

Историята на християнската Църква от една страна е историческа наука; с това се определя предметът въобще и се посочва методът на изследването: като историческа наука, църковната история излага промените в миналия живот на Църквата, ползвайки се от историческия или индуктивния метод.

От друга страна, църковната история е богословска наука, влизаща в семейството на богословските науки, в които заема своето определено място.

Задача и метод
На изследването на църковната история подлежи всичко, в което се е изразил и изразява животът на обществото Господне, наречено Църква, устройващо вечното спасение на хората. Задачата на историята така да се каже не е само да опише действителността и да я изследва, без да изследва някакви странични цели при съблюдаване на пълна обективност, но и да направи разбираемо цялото историческо развитие, всички промени, и доколкото е възможно да обясни развоя на историята. Църковната история е един от разделите, частите или страните на общото човешкото развитие, поради което тя не може да бъде изолирана от всеобщата история. От друга страна между тях има и голямо различие. Ако светската, гражданската история предава земното, политическото, културно-просветното развитие на народите (човечеството), то църковната история представя стремежа на хората към вечната, небесната цел – спасението на техните души.

По-специално задачата на църковната история се заключава в това, щото в подлежащите й области:
    1. да събере фактите, да извлече данните от всички съответстващи области, характерни за живота на Църквата, с една дума да използва целия достъпен исторически материал;
    2. да го изследва критично, като установи достоверното, автентичното, отхвърли подправеното, фалшифицираното и посочи съмнителното, и
    3. накрая да представи целия добит и критично проверен материал съобразно задължителните правила.

Очевидно е, че изложението на исторически факти не може да бъде обикновено историческо повествование за събитията, а трябва да бъде съставено според историческия метод. Необходимо е фактите да се разпределят в строг хронологичен ред. Само такъв ред позволява да се възприемат фактите в тяхното естествено, закономерно, генетично развитие и съдейства да се установи прагматичната връзка между тях, както между основания и следствията, причини и действия. Естествено, в пълна, съвършена степен историческият метод не е приложим в църковната история, доколкото в нея присъства Божествения елемент, не подлежащ на анализ от страна на човешкото изследване. С помощта на чисто историческия метод например, ние не можем да обясним нито произхода на християнството, - доколкото то е дар от небето, - нито главните епохи в неговото развитие, защо например на езичеството не се е удало, - нито на неговата външна политическа държавна сила, нито на вътрешната - философската, интелигентната – да унищожи християнството през II и III в. и да предотврати победата му през IV в.

[Пламен]

      Източници на църковната история

      За източник на църковна история служи всичко онова, което така или иначе помага за определянето на исторически действителните факти от миналия живот на Църквата. Между източниците първо място в историята заемат най-древните монументални паметници и писмени документи. Древните историци на Църквата също така може да бъдат отнесени към източниците - непосредствените, доколкото описват пряко, от опит, наблюдавания от тях живот и посредствените, доколкото представят хода на църковните събития с използването на чужди писмени сведения или устни разкази.

      Монументални източници. Към тях се отнасят:
      а) произведенията на християнската живопис, архитектура и скулптура. Те не разказват историята на живота на християнската Църква на човешки език, но служат за отразяване духа и бита на християните, техните вярвания и настроения. По-специално като такива се явяват римските катакомби с тяхната символична живопис, християнските олтари и гробници. Те подробно са описани от проф. De Rossi, Inscriptiones christianae urbis Romae septimo saeculoantiquiores. Bd. I. Romae 1857. Bd. lI. Tl. I. Romae 1887. Християнските надписи в Галия описани от Le Blant, испанските и британските – от Hübner;
      б) Към монументалните паметници така също се отнасят различните надписи на печати, монети и други предмети. Необходимо е такъв вид източници да бъдат високо оценени. На камъни, мраморни паметници и стени не е толкова лесно да се пише. Ако пък някой е правил подобни надписи, той е имал сериозни причини за това. От такъв вид паметници са известни например, откритите през XVI в. статуи на римското божество Иполит и на сабинското божество Семо.

      Писмени паметници. Към тях се отнасят:
      1. римско-византийските юридически предписания относно християните – едикти, укази, новели, събрани в Codex Theodosianus (ed. Th. Mommsen et Р.М. Meyer, Berol. 1905), Corpus juris civilis Justiniani (ed. Mommen, Berol. 1892-1895), в по-късните законодателните паметници на царете Василий, Лъв и Константин (у Leuenclavius. Jus graeco-romanum. 2 Bd., Frankof 1596). Духовните и светските относно християнската Църква са събрани в Σύνταγμα Rhalli и Potti и са издадени в Атина през 1852-1859, в шест тома in 8-vo, а в последствие от кардинал Pitra, Juris ecclesiasticae graecorum historia et monumenta,
      2.различните християнски актове с официален, юридически характер – постановленията на поместните и вселенски събори, посланията на епископите, митрополитите, патриарсите до различните църкви, общества и лица,
      3.древните литургии и предписанията на култове, символите и различните видове изповедания или изложения на вяра, мъченическите деяния, -
      4.трудове на св. отци и учителите на Църквата и на църковните писатели.

[Пламен]

      Издания на източниците

      Още в последните столетия на средните векове възниква необходимостта да се пристъпи от традиционното, църковно и школно богословие към чистите източници на християнско знание в Свещеното Писание и светите отци. Изучаването и издаването на древно-отеческите паметници започва от времето на хуманизма и значително се разраства във века на реформацията. На изданията и полемичните съчинения от страна на протестантите последвал отговорът на Католическата Църква. Основаната в началото на XVII в. (1618) Бенедиктинска конгрегация на св. Мавър, чрез своите издателски трудове придобила безсмъртна слава. Такива са например “Acta sanctorum” на белгиеца Йоан Боланд (1665), “Acta martyrum” на Рюмнар (1709); от XVIII в. трябва да бъдат споменати: “Bibliotheca veterum patrium” на Андрей Холанди и “Biblioteka orientalis” на Асемани. — През XIX в. с издания се прославил и кардиналът и директорът на Ватиканската библиотека Анжело Май Питра. Огромна практическа роля изиграва и още продължава да играе не отличаващото се с особени достойнства в научно отношение издание на абата Мин (J.P. Mingae, 1875): Patrologiae cursus completus, — series latina — 221 Tom. (Paris 1844-1864), series graeca, 162 Tom. (1857-1866). С оглед на текстуалните недостатъци на Мин, Виенската Академия на науките от II половина на XIX в. (от 1866) започнало издаването на латинските отци “corpus scriptorum ecclesiasticorum latinorum”, а Пруската Академия на науките от 1891 г. си поставя за задача издаването на гръцките писатели “Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Juhrhunderte”. Във Франция, продължавайки делото на Асемани, Grafin и F. Nau започнали да издават “Patrologia orientalis”. При славянските народи сред руските богослови са се появили много преводи и издания на светоотеческата литература. Именно мъжете апостолски, съчиненията на апологетите и съчиненията на Св. Ириней Лионски са преведени от протойерей Преображенски. Западните отци и писатели — Тертуллиан, Киприян, Августин, Йероним, Арнобий  са переведени в Киевската Духовна Академия; източните отци — в Петербургската и Московската Академии.

      Изданието на актовете на Вселенските Събори се намира в Mansi (1798) sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio в 31 тома (завършено с Флорентинския събор през 1439 г.). Работата на Манси е продължена в края на XIX в. и началото на XX в. от абат Мартен и архиепископ Луи Пти.

      Издател на продължението на делото на Манси се явил някой си Г. Велте (Н. Welte). Пълното заглавие на новото издание е “Sacrorum conciliorum nova amplissima collection” (Mansi, Martin et L. Petit). Hubert Welte, Editeur (de 1879 а 1914:Paris), depius 1914 а Arnhem (Hollande); то е предвидено в LIII тома (а на практика, с оглед на удвоените томове – а, в, или и с в LVI); последните 5 тома (49-53) съдържат актовете на Ватиканския Събор; от тях са напечатани първите два тома (49-50). Съществува и руско издание на актовете на Вселенските Събори и превод на Казанската Духовна Академия в седем тома.

      Изданието на каноните на източната и западната Църква е осъществено от Н. Брунс, Лаухерт. В Русия съществува освен „Книга с Правила на Светите Апостоли“, но и капитално издание на учреденото „Общество на любителите на духовното просвещение“ в Москва: „Правила на Светите Апостоли, Светите Събори – вселенски и поместни и Светите Отци“ с тълкувания, томове I-III, Москва. Последното издание е през 1884 г.

      Агиографски паметници – деяния на мъчениците и биографии на Светиите – започнали да се издават от фламандските йезуити, боландистите, под заглавието “Acta sanctorum, quot-quot toto in orbe coluntur”, т.е. „Деяния на светиите, които се почитат във вселената“. Тяхната работа е прекъсната от Френската революция, но е продължена през  XIX в. от белгийските йезуити. Към настоящото време изданието е доведено до „ноември“ месец. Съкратено издание на няколко критично проверени деяния е направено от Рюинар, Кнопф и Гебхарт. У русите има четьи-минеи от митроп. Макари от XVI в., четьи-минеи от митроп. Димитрий Ростовски, изследването на Сергий, архиепископ Владимирски „Месяцеслов Востока“, на проф. Ключевски „Жития на Светиите, като исторически источник“ и проф. Голубински „За канонизацията на Светиите в руската Църква“.

[Пламен]

      Изискване към историка за обективност и аконфесионализъм

      При събиране на източниците, изследването на материала и неговата обработка, историкът е длъжен да бъде обективен, свободен от лъжлив патриотизъм (шовенизъм), а църковният историк – от конфесионални тенденции. Древният оратор Цицерон (Огаиоп. II, 9-15) казва: “Ne quid falsi dicere audeat, ne quid veri non audeat”, т.е. „историкът не трябва да изговаря нищо невярно и да не укрива никаква истина“. Християнският писател в края на  III и началото на IV в. свещеномъченик, епископ Луциан е казал “Μόνη θυτέον τη αληθεία, εί τις ιστορίαν γράφον έστι”, т.е. „Само на истината е длъжен да принася жертва този, който е готов да пише история“.

[Пламен]

      Отношение на църковната история към другите науки – светски и богословски
   
      А. Църковната история има връзка с гражданската история, явявайки се неразривна част от нея. На църковния историк е нужно немалко внимание, старание, изкуство и опитност, за да отдели църковно-историческия материал от светския, така че при едновременно изясняване на фактите и събитията с религиозно и политическо значение, дотолкова да вмъкне светския елемент, доколкото той да се яви съществено необходим за правилното разбиране и осветяване на църковните сведения. Политическата история често се явява фон, на който се плетат църковните събития, тя може да влияе благотворно на развитието на църковните дела, но може да задържи, забави или директно да прекрати тяхното развитие. Всичко това, разбира се, трябва да бъде отбелязано при излагане животът на Църквата в едни или други периоди. Църковната история има дълбока връзка с древногръцката философия, особено с платонизма, стоицизма и неоплатонизма. Църковният историк без знания по гръцка философия, не само че няма да разбере произхода на ересите, но няма да разбере и положителното църковно-богословско развитие. Апологетите, ересолозите, александрийските учители – Климент и Ориген, отците и учителите на Църквата през IV и V в., всички обучени в елинските науки, преди всичко са знаели философията. И това явно благотворно се е отразило не само на общото им културно ниво, но и на изследваните от тях богословски истини. Това добре забелязал отстъпилият от християнството император Юлиян и забранил на християните да посещават езическите школи. Църковната история е непосредствено свързана с историята на религиите, някои от които били сериозни „съперници на християнството“, като религията на Митра, бог на слънцето. Без знания по история на религиите не винаги можело да се разбере разпространението на християнството и трудностите в неговата проповед, гностицизма и другите ереси, например манихейството.

      Освен споменатите, съществуват и други светски науки, спомагателни за историята.

      Извличането на материал от историческите източници не е толкова леко, както може да изглежда на пръв поглед. Тук е нужно знание и умение да се определи произходът на източника, неговата автентичност, правилното му прочитане и точното му разбиране. Съществува редица от науки, които помагат на историка основателно да се възползва от предлагания исторически материал. Такива са:
      1. Дипломатика (δίπλωμα — документ, сгънат на две части) – наука, помагаща да се определи вида на документа по външния му вид. На изток във вид на дипломи се срещат хрисовули, царски грамоти със златен печат; обикновено са написвани от василевсите (царете) с пурпурно мастило μηνολόγημα, т.е. индикта и месеца.
      2. Сфрагистика или сигилография – наука за печатите, отделила се от дипломатите. Печатите са направени от восък; червен восък – испанско изобретение през XVI век.
      3. Епиграфика – наука, занимаваща се с надписи по твърди повърхности, като неин вид е нумизматиката.
      4. Палеография – занимава се с ръкописи на папирус, пергамент и хартия.
      5. Филология. Палеографията позволява точния прочит на ръкописа, а филологията дава средствата за правилното разбиране на написаното и прочитането. В тази връзка за историка на древната Църква е особено важно знанието на древните и класически езици – гръцки и латински.
      6. География и хронология – дават възможност да се определи източникът по място и време на неговия произход.

      Б. Богословие (Θεολογία) – научно изследване и разяснение на сведенията от християнската религия – получило начало още през II в., когато за целите на новата религия са използвани средствата на гръцкото образование. В областта на самото богословие специализацията се е изразила в разделението му на отдели от богословски науки, които изискват методично разработване в съответствие с особените задачи. Прието е богословието да се разделя на 4 отдела:
      1. екзегетично богословие,
      2. историческо,
      3. систематично и
      4. практическо богословие

      Те се свеждат до три, даже до две – историческо богословие и систематично. Задачата на историческото богословие е да разкрива историята на съобщението на човешкото откровение и усвояване му от човека. Тук се отнасят библейската и църковната история. Историята на християнската Църква се стреми по възможност да изобрази пълно и всестранно живота на Църквата в нейното последователно развитие. Специалната разработка на отделните страни на църковния живот имало за следствие възникването на цял ред богословски науки от исторически характер – история на догматите, символика, патрология, история на християнската литература, църковна археология, история на богослужението и история на християнското изкуство. Общата църковна история има значение на свързващ център и на основна наука сред всички тези частни дисциплини. Църковната история е свързана с екзегетичното богословие, което служи за източник на църковното богословие. На свой ред църковната история помага на екзегетичното богословие, като изследва историята на канона.

[Пламен]

      Граници на историята на християнската Църква и разделянето й на периоди

      Ако под християнска църква разбираме общество от вярващи в Иисуса Христа, като техен Спасител, то историята на Църквата следва да започне именно с Иисуса Христа, като Проповедник на Евангелието и Изкупител, а първите Негови последователи, като общество, възприемащо от Иисуса Христа началото на своя живот и развитие. Следователно, началото на църковната история е дейността на Иисуса Христа и Неговите ученици. Иисус Христос е проповядвал Евангелието. Тази Негова проповед образува от себе си πρωτον κινουν, от което произтича комплексът от явления, съставящи християнството. Значи, изходният пункт на християнската проповед не е просто Евангелието за Иисус като Бог явил се в плът, но и Евангелие за Иисус, Който чрез смъртта е преминал към живот и с това е направил възможно по-нататъшното развитие на Своето дело и заедно с това на историята.

      Едновременно с излизането на Иисус с проповед на Своето учение и успехът на проповедта предполагат подготовка на човечеството към проповедта на Христос. „Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд“ (Йоан.4:38) – казал веднъж Иисус Христос на Своите ученици. Ето защо е нужно първо да се посочи процеса на подготовката на човешкия род за пришествието на Христос-Изкупителя, както в езическия, така и в юдейския свят, и след това вече да се представи картината на състоянието на езическия народ във времето на пришествието на Иисус Христос. Но приготовлението на човечеството и състоянието му във века на Рождество Христово са предмети уводни, пропедевтични по отношение на основната наша задача – живота на християнската Църква. Затова те не влизат в обема на история на Църквата, а представляват уводна глава към нея.

      Глава I от историята на християнската Църква трябва да бъде за Иисус Христос, т.е. за нейния Основател. Това е terminus a quo на нашата наука. И той не е безспорен. Някои учени, например професор Лебедев, Болотов, Брилянтов и други пропускат от програмата на църковната история дейността на Иисус Христос и Неговите ученици, т.е. целия апостолски век със следното основание: „Апостолският период“, казва например професор Болотов (Въведение т. 1, 227), „не считам за отнасящ се към църковната история“. Митр. Филарет отнася този период към библейската история и това е справедливо поради много причини. „Библейската история има за свой източник боговдъхновените книги, в съдържанието на които ние вярваме; вследствие на това ние се лишаваме от правото да поставяме на критично изследване източниците на библейската история с такава свобода, както изследването на източниците на по-сетнешната история… Ето защо при изложението на църковната история, ние считаме за своя задача излагането само на такива събития, които не се срещат в Библията“. Други добавят: християнската Църква, като известен каноничен институт, възникнала едва през II век: I век бил век на харизми, на необикновени дарби. Как въобще е възможно да се изучи историята на християнската Църква, без преди това да се спомене за Иисус Христос, като неин Основател, - за апостолите, като продължители на делото на Христос, - и за основаването на Църквата в деня на Петдесетница и развитието й в продължение на целия апостолски век? Това би било голям пропуск, както ако се изследва важно съчинение да не се обърне внимание на първата му основна глава.

      Неимоверно много повече спорове се предизвикват от друг въпрос: какви граници трябва да се поставят при разделението на обширния църковно-исторически материал, обхващащ 19 века, - на отделни периоди. Повечето историци в този случай следват примера на всеобщата история, т.е. делят църковната история на древна, средна и нова. При това точката на разделение между средната и новата е безспорно реформацията, т.е. началото на XVI в., за Запада, а за Изтока – падането на Константинопол (1453 г.). Но при установяването на граница между древната и средната история възникват много разногласия. Едни виждат границата в края VI в. — смъртта на папа Григорий (604 г.), а други — в края на VII в., - завършването на монофизитските спорове на VI Вселенски събор и уреждането на църковния живот на Трулския събор, тясно свързан с VI Вселенски събор. Професор Болотов, от гледна точка на историческото развитие, е склонен да прокара границата именно в края на VII в., когато след VI Вселенски събор настъпило формалното отпадане  на монофизитските общини от Църквата (г. I, Введение, 217-220). Струва ни се, че от църковно-историческа гледна точка, за завършване на древният период трябва да се счита XI век, т.е. времето (1054 г.) на разделението на Църквата, макар и да е нужно да се признае, че за съвременниците и най-близките им потомци това събитие въобще не е имало такова значение, каквото то е получило в последствие. Но този дълъг период преди всичко се дели на две части от времето на Константин Велики и по-точно с издадения от него през 313г. Милански едикт; затова той има и по-частни подразделения:
      а) средата на  V в. или Халкидонския Събор – това е завършване, приключване на гръцкия класически период в историята на Църквата и преход към византийския – събитие от особена важност не само за църковния, но и за обществения живот,
      б) за второ подразделение ние считаме VIII в., времето на приключване на Вселенските събори. От това време отношенията между източната и западна Църква рязко се променят. Под влияние на различни обстоятелства, Константинополския патриарх, почувствал сила, започнал борба с папата за признаването му от последния „византийски папа“ на Изтока в такъв смисъл, папата повече да не се намесва в дейността на източната Църква, предоставяйки нейното управление на Константинополския патриарх. Папата не могъл да се съгласи с това. Тогава Константинополския патриарх предпочел изолирането от папата и така отворил път за отделянето от западната Църква, който не можел да доведе до мирни преговори. Кризата се задълбочила до средата на XI век, т.е. до 1054 г.
      1. Древният период на неразделната Църквата достига до средата на  XI в. (1054).
      2. Средновековният обхваща времето от средата на XI в. до падането на Константинопол през 1453 г., а на Запад до появата на Лутер  (1516 г.).
      3. Новият период започва от указаните моменти – на Изток от 1453 г., а на Запад от 1517 г. и продължава до наши дни.

[Пламен]

      Църковна историография

      Под историография се разбират опитите за повече или по-малко свързано изложение на живота на Църквата според историческите източници и собствените наблюдения. Появата на такива опити свидетелства за това, че Църквата е станала вече историческа сила и това нейно положение в света започва ясно да се осъзнава.
      Пръв историографски паметник се явява книгата Деяния на апостолите на св. Лука, представяща раждането на Църквата Христова в света и първите десетилетия от нейното съществуване. Следва да се спомене “Υπομνήματα” (Достопамятности) на Егезип, съчинение, появило се около 170 г., отличаващо се впрочем повече с полемичен, отколкото с исторически характер. През първата половина на III в. Юлий Африкански пръв посочва в своята хроника основните дати на християнската църковна история и ги отнася към събитията в светската история. Приблизително към това време се отнася и хрониката на Иполит.
      Прието е църковната история да се дели на два периода: първият от началото до появата на лутеранството и втория от лутеранството до наши дни. Най-общо първият период е време на събиране на църковно-историческия материал, а вторият – на неговата обработка.

      Период I
      За баща на църковната история се счита Евсевий, епископ на Кесария Палестинска (338). Той съставя четири исторически съчинения различни по достойнство и значение:
      1. Хроника (παντοδαπή ιστορία), в две книги, кратка история на света от началото до негово време, при това основно внимание обръща на хронологията,
      2. Църковна история в десет книги, обхващаща времето от началото на християнството до 324 г. Съчинението е от особено значение, въпреки че не липсват недостатъци по отношение на критиката на източниците, тълкуванията им, непълнота (почти отсъстват западните) и малка системност на изложението.
      3. Животът на Константин Велики в 4 книги, съчинение предимно панегирично, но не лишено от голямо историческо значение, особено благодарение на това, че в него се съдържат множество официални документи
      4. „Събрание на древните мъченичества“ (Църковна история IV, 15), от което се е запазила може би само отделна глава или само „приложение за палестинските мъченици“. Главната заслуга на Евсевий се състои в щателното проучване на църковните предания и в обилното, дословно заимстване от древните съчинения – източници, не запазили се до днес. Втората църковна история на кападокиеца, евномиянина Филосторгий, обхваща периода 318-423 г., съхраняваща само извлечения на Фотий. Филосторгий е писал в защита на арианството.

      Продължители на Евсевий през V век били - Сократ, Константинополски адвокат (схоластик), той написва църковна история в седем книги (305-439); Ермий Созомен, също адвокат; неговата църковна история в девет книги (324-423) е силно повлияна от Сократ; епископ Теодорит Кирски написва църковна история в пет книги (320-428). През VI век Теодор Четец, първоначално съставя извлечение от посочените историци (1-ва книга), а в последствие продължава Сократ до 527 г., т.е. годината на смъртта на Юстиниан I (2-ра книга). Антиохийския схоластик Евагрий съставя историческо съчинение в шест книги, обхващащи периода 431-594 г.

      През средните векове се наблюдава упадък на църковната историография; специални трудове не се появяват, а църковната история се присъединява към всеобщата. Такава е хрониката на Теофан от 285 г. до 11 юли 813 г. с многобройните й продължители – хрониката на Георгий Синкел, Георги Амартол, патриарх Никифор, Лъв Дякон (X в.), Ана Комнина, Зонара, Кедрин и много други (през IX-XII в.). През следващия период с най-голямо съдържание се явяват хрониките на Никита Хониат (XIII в.), Никифор Григора (XIV в.), Иоан Кантакузин и Никифор Калист. От последния (починал през първата половина на XIV в.) имаме църковна история в 18 книги, от Рождество Христово да 610 г.

      От сирийските историци специално внимание заслужава историкът на VI в. Йоан Ефески; от източните въобще – Александрийският патриарх Евтихий († 940), писал на арабски език.

      На Запад делото започнало с превод и компилации на източните историографски съчинения.

      Блажени Йероним превежда хрониката на Евсевий и я продължава до 378 г. Презвитер Руфин превежда църковната история на Евсевий и я продължава до 395 г. Следва да споменем Historia sacra (началото на V в.) на Сулпиций Север, хрониката на Павел Орозий, ученик на блажени Августин. Касиодор (починал през II половина на V в.), използвал преведените на латински език от схоластика Епифаний гръцки историци Сократ, Созомен и Теодорит и съставя според тях съкратена Църковна история, така наречената Historia tripartia – основен учебник за средните векове. От IX в. е известен абат Анастасий, съставил Църковна история.

      Период II
      Ако през първия период, както вече е отбелязано, имаме само събиране на факти, натрупване на църковно-исторически материал и проявата само на отделни, слаби опити за обработването му, то през II период се прави всестранно, критично изучаване на готовия материал и систематично излагане на миналия живот на Църквата. Основна причина на научния подем била реформацията, стремежа да се оправдае и защити огромното религиозно движение. При това естествено са се явявали тенденции, вредящи на научността на трудовете. Пръв църковно-исторически труд на протестантска основа са „Магдебургските центурии“ (1559-1574 г.), колективен труд под ръководството на Матей Флаций, обхващащ 13 столетия и имащ за цел да докаже цялата необходимост от делото на Лутер, отговарящо на първите християнски векове и обратно – значителното отклонение от тях на католичеството. Католическата църква отвърнала с не по-малко солиден труд „Аналите“ на Цезар Бароний в 12 тома (Romae, 1588-1607), доведени до 1198 г. с приложение на много важни документи. През XVII в. се пробужда особен интерес към историографията в католическата Църква на Франция. Янсенитски настроеният, богато надарен С. Тилмoн съставя “Memoires pour servir a l’historie ecclesiastique des six premiers siecles”, в 16 тома (Париж 1693-1712). Това съчинение притежава необикновено изкусна мозайка от източници и дава монографии за отделни личности, секти и събори. Клод Флери написва в 20 тома подробна църковна история “Histoire ecclesiastique” до 1414 г., Париж 1691-1720. Догматико-полемичното направление на центуриаторите към края на XVII в. се свежда до практично-религиозно. Пиетизмът, в лицето на мистика Готфрид Арнолд († 1714) едновременно атакуващ и католическата църква и протестантската ортодоксия, помага на Църковната история да се освободи от догматичното господство. В съчинението си “Unparteische Kirchen und Ketzergeschichte” (до 1688. В. 1-2. Zürich, 1699) Арнолд застава на страната на еретиците, притеснявани и гонени от официалните представители на Църквата; в тях той вижда светлина, и обратно, в официалната Църква – само духовна смърт. В лицето на Йоан Мозхайм (Mosheim, † 1755) се появява представителят вече на новата църковна история, който освобождава църковната история от несвойствените й елементи и прокарва пътя вече към прагматичното й разбиране. Неговият ученик Шрек е оставил ценни църковно-исторически трудове. XVIII в. бележи началото на рационализма в богословието, пръв подбудител на който се счита евреинът Соломон Землер († 1791). Неговите последователи изгонили свръхестествения елемент от историята и се стремели да обяснят всичко в нея, чрез обикновени човешки подбуди и действия. В това субективно прагматично озарение писали А.Т. Шлитлер ("Grundriss der Geschichte der dmstiichen Kirche". Gottingen, 1782) и Хенке. Яков Планк († 1832), причисляван към същото направление, е по-основателен от тях и по-малко субективен.

      XIX век внесъл много ново благотворно в нашата област, освободила се от конфесионалните интереси и субективност и застанала на страната на обективното изследване на миналия живот на Църквата. Новата историография се отличава с научност и проникновена идея на органичното развитие. XIX столетие се ознаменувало с появата на три църковно-исторически школи – Неандеровата, Новотюбингенската и Ричлиянската. Шлейермахеро-Неандеровата школа признава божествения характер на личността на Иисус Христос, отличава се с ортодоксалното направление в излагането на църковната история, само в църковната организация и култ, и най-вече вижда примеси на човешки елементи в „презвитерската каста“. „Човечеството още не е могло да се утвърди на висотата на чисто духовната религия; юдейската гледна точка била по-близка за разбиране на християнството от страна на възпитаваната маса, току-що напуснала езичеството“ (Aug. Neander. Allgemeine Geschichte. V-I. S. 297-298). Към тази школа принадлежат Бидеман, Герике, Куртц, Шенкел, Хагенбах, Улман, Хазе (1891 г). и Фон Шарф (1819-1893 г.).

      Школата на Баур или Новотюбингенската, вижда борбата в историята на първоначалната Църква между юдео-християнството и езико-християнството, която завършва през II век с взаимни отстъпки и примирение. Към школата на Баур принадлежат Целер, Швеглер, Щраус, Кьостлин, Хилгенфелд, О. Пфлайдерер и други.

      Ричлианската школа е само тюбингенско разклонение, но отрича борбата между апостолите и не приписва никаква роля на юдео-християнството в образуването на първоначалната Църква. Обаче и тази школа признава отклонението на учението на Иисус Христос от страна на апостолите и придаването му на универсален характер. Тюбингенската и Ричлиянската школи не признават Иисус Христос за Син Божий в собствен смисъл. Най-отличителният представител на Ричлианската школа се явява в сегашно време Харнак, на който принадлежат между другото, такива видни трудове, като “Geschichte der a'ltchristlichen Literatur bis Eusebius”, В. I-III, “Lehrbuch der Dogmengeschichte”, B. I-III, “Das Wesen des Christentums” и многo други.

      От останалите съчинения на немски протестантски автори ще споменем:
      • D.W. Moeller-Kaweran, H. v. Schubert, Lehrbuch der Kirchengeschichte. Tübitigen und Leipzig, 1902.
      • D.K. Mutter, Kirchengeschichte. I-II. Breslau, 1902.
      • Gust. Krüger, Kirchengeschichte. 1909.
      • Sammlung von G. Kruger, Handbuch der Kirchengeschichte...

      От католическите:
      • F.K. Funk, Lehrbuch der Kirchengeschichte. V. Aufl., 1907.
      • Joseph Kardinal Hergenrother, Handbuch der allgemeinen Kirchengeschichte, neubearbeitet von Joh. Peter Kirch, VI. AufL, Freiburg, 1924.
      • L. Dwhesne, Histoire ancienne de 1'Eglise, I-III. Paris, 1908; Origines du culte chretien. 4 ed. Paris, 1908. Eglises separees, 1896.
      • Pierre Bafiffol, L'Eglise naissante et le Catholicisme. Paris, 1909. La Paix Constantinienne et 'le Catholicisme. Paris, 1914.
      • J Tixeront, Histoire des dogmes. Paris, 1909.

      Богословски енциклопедии:
      1. Wetzer und Weltes, Kirchenlexikon oder Enziklopädie der katholischen Theologie und ihrer Hilfswissenschaften. Aufl., begonnen von J. Kard. Hergenröther, fortgesetzt von Fr. Kaulen. 12. Bd. Freiburg, 1882-1901; Registerband, 1905.
      2. Kirchliches Handlexikon, herausgeg. von M. Buchberger, 1. Bd. München, 1907-II Bd. 1907 ss.
      3. Realenziklopädie für protestantische Theologie und Kirche, begründet von J.J. Herzog, in Aufl. herausgeg. von A. Hauck. 21 Bd. Leipzig, 1896-1908. Bd. XXII (Register), 1909.
      4. Dictionnaire de théologie catholique pu'blie par Vacant, continue par Mangenot. Paris, 1899 ss.
      5. Dicdonnaire d'histoire et de géographic ecclesiastiques, publié sous la direction de A. Baudrillart, A. Vogt et U. Rourles. Paris, 1909.
      6. A. d'Ales, Diceionnaire apologetique de la foi catholique. Paris, 1908 ss.
      7. Твърде много църковно-исторически трактати има в The Catholic Encyclopedia. New York, 1907 ss.
      8. За църковната история на първите векове Smith and Wace, Dictionary of Christian Biography, literature, Sects and Doctrines during the first eight Centuries. 4 Vol. London, 1877-1887.

[Пламен]

      Уводна глава

      Уводната глава в историята на християнската Църква съдържа в себе си отговор на два въпроса: В какво се е състояло приготовлението на човешкия род за пришествието на Иисус Христос? И какво е било състоянието на езическия и юдейския свят по време на пришествието на Иисус Христос?

      1. Приготовлението на човешкия род за пришествието на Иисус Христос

      На съгрешилите прародители обещание за спасение е било дадено много скоро, по времето на произнасянето на присъдата над тях (Битие, 3 гл.). Обаче минали хиляди години, преди това спасение да се яви в Христос-Спасителя. Според апостола (Гал.4:4), Синът Божий се въплътил само тогава, когато се е изпълнила „пълнотата на времето“, πλήρωμα των χρόνων; защо е бил необходим дълъг период, отделящ грехопадението от спасението? Спасението не могло да бъде наложено на хората. Било е невъзможно човек да се спаси без осъзнаването му от нужда за спасение, без желание за това спасение, без дейното участие на неговата свободна воля в спасението.

      В продължение на цялата старозаветна история тече приготовление на човешкия род за Христа: в юдейството се е подготвяло спасението на юдеите, а в езичеството – спасението на човечеството. Юдейският народ се е подготвял в положителна посока, чрез непосредственото Божие водителство. А езическите народи са били предоставени сами на себе си (Деян. 14:16-17), те оставали вън от непосредственото Божие водителство. Те, „ходели в своите пътища“. Но не били напълно лишени от милостта на Бога. „Онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри“ (Рим.1:19). „Че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелства…“ (Рим. 2:14-15).

      Свещеното писание нарича езическите идоли демони; но че в езичеството всичко било демонично – за това то не говори. Ако много църковни писатели (Тертулиан, Лактаньций, Арнобий) подчертавали демоничната, отблъскващата страна на езичеството, то други (Св. Юстин, Теофил, Ориген, Климент Александрийский, Василий Велики, Иоан Златоуст) намирали в него дълбоко предчувствие за Божеството, на божествения Логос, разсеял семето лъчите на истината.

      Еврейският народ се е подготвял, чрез обещанието и закона (Рим. 9:4). Обещанието било дадено на Авраам и потомството му за спасението чрез него на всички хора. Закона бил даден след обещанието, след 430 години (Гал. 3-17), и съвсем не отменял обещанието, а изиграл служебна роля. Той имал именно педагогическо παιδαγωγός, (Гал.3:24) значение, да възбуди в човека жаждата за спасение и да го доведе до спасение. Това той постигнал, изяснявайки, доказвайки на човека дълбокото изопачаване на природата му към греха, когато човек не вършел доброто, което искал, а вършел злото, което ненавиждал (ср. Рим.7:15, 23). С това законът като че ли увеличавал греха на човека „А закона биде привнесен, за да се умножи престъплението“ (Рим. 5:20). „Законът биде прибавен поради престъпленията“ (Гал.3:19). Вследствие на това човек достигал до съзнание на своето безсилие, на своята безпомощност, и така в него още повече се поражда жаждата за спасение. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим.7:24). Вярата в обещанието давала тази надежда за спасение. Положителните (и реални) резултати на подготвянето на еврейския народ се изразили в създаване благоприятна почва за явяването на Спасителя, в раждането сред еврейския народ на Божията Майка и в представянето на първите последователи на Христовото учение.

      Езическият свят – тази диво растяща маслина (ср. Рим.9:17) – е бил длъжен да изчерпи своите естествени сили и да покаже какво може да направи човек, намирайки се вън от непосредствената среда на Божието откровение. Към времето на пришествието на  Иисус Христос, езическите народи са били обединени под крилата на римския орел не само с политическата власт, но и с духовната сила под формата на елинизъм. Идеята за могъщото и възвишеното, както са я показали особено източните народи, - идеята за естетически прекрасното, както са я изразили гърците, идеята за обществената полза, правото и справедливостта, както са я развили римляните, - всичко това са положителни резултати за приготовлението на езичеството към Христа, всичко това е трябвало да намери своето освещение в истинно Светия, Който могъл да освети всички и възвиси всичко над земното.

[Пламен]

      2. Състояние на езическия и юдейския свят по време на пришествието на Иисус Христос

   Около времето на пришествието на Иисус Христос целият средиземноморски свят се намирал под властта на Рим.

      Политически преглед
      В епохата на Рождество Христово римското царство се простирало от Ефрат до Атлантическия океан, от Африканската пустиня до Рейн. То обхващало 600 хил. кв. мили с население повече от 120 милиона. Наред с римското царство още тогава е оказвало значение граничещото с него на изток Партско царство. То възникнало през III век пр. Хр. (256 г.) и обхващало областите от Ефрат до Инд и от Каспийско море до Персийския залив и Индийския окен. На това царство сложил край основателят на Новото персийско царство от Сасанидкската династия, Артаксеркс I (IV) през 226 г. сл. Хр., и основавайки Средното персийско царство, става безпокоен съсед на Римско царство. На северозапад от Партското царство се е намирала Едеската или Остромската (östrhömisches) държава. Тя просъществувала до 216 година, след което влязла в състава на Римската империя. На север от Партското царство лежала Армения: малката Армения още преди Рождество Христово станала принадлежност на Римската империя, а Велика Армения била под властта на Рим при Траян, в периода 259-286 г. била персийска провинция, през останалото време е имала собствени князе. На юг от Римското и Партското царство лежала Арабия, а на запад от нея – Африка. В Европа живеели на изток от Рейн и на север от Дунав германците. Те постепенно се обединили с другите германски народи – франки, сакси, алемани, готи и други, като застрашили Рим. От средата на III в. готите започнали победоносно да напират към северните предели на римското царство, така че римляните се видели длъжни да им отстъпят Дакия; от която, завоювана в началото на II в. от Траян, на император Аврелий (271 г.) се наложило да изтегли легионите си.

      Към каквото се е стремял Александър Велики, - това се удало само на римляните, т.е. да основат световна монархия. Но непрестанните войни, с помощта на които тази цел е постигната, превърнали цветущите страни в пустини, отслабили търговията и промишлеността, повсеместно създавали непоносимо състояние на неувереност. Хората постепенно възприемали и привиквали към новия порядък на нещата. Изтокът по-бързо установил нормално състояние, отколкото Западът. Римският принципат, който бил непоносим за римския народ и от политически, и от религиозни съображения, там не срещнал противодействие; там напротив, с чувства на благодарност приемали благата на новото управление. Християните пък след това виждали в римската монархия особено действие на Провидението. Несъмнено е едно: в условията и пределите на старото римско царство проповедта на универсалната религия била немислима. За окончателната победа на монархията на Запад помогнал елинизмът; той изобщо станал главна опора на световното единство. Той дал културата на римската държава и я снабдил със световен език, на който говорили образованите хора от всички народи, или най-малко всички са го разбирали. Той подчинил горделивото, победоносно-съкрушително настроение на Рим на чувството на търпение по отношение на пъстрото разнообразие от народности по света. Държавното управление възприело в себе си нацяло това ново явление на живота във вид на елинизъм. Благодарение на това търговията и разнообразните отношения бързо се развили. Удобни пътища покрили като с мрежа страната и послужили както за целите на управление, така и на търговията. Разрушените градове в по-голямата си част били наново построени. За взаимоотношенията в страната, освен поправените пътища, служили и морските рейсове. Благодарение на всичко това връзките между жителите на държавата се поддържали от надеждни пощенски връзки. Но обединението на народностите основно се постигнало благодарение на гръцкия език: той бил езикът на търговията, постоянните контакти и сделки. Без съмнение, този език вече силно се отличавал от класическия гръцки език.

      Наред с това, в тази прекрасна картина на живота, настъпила за римските народи с основаването на световната монархия, имало и „сенки”. Редом с натрупването на богатствата в големите търговски градове, с увеличаването на капиталите и съсредоточаването им в немного ръце, паралелно вървяла ужасяваща бедност, умножаването на пролетариата. Засилилите се световни връзки още в началото на римските завоевания повело към унищожаване на свободното селячество в Италия. Благородните стремежите на братята Гракхи не се увенчават с успех. Колкото по-лесно се извършвал вносът на задграничен хляб, толкова по-бързо и по-естествено последвало падането на цените и с това по-трудна ставала за селяните борбата за съществуване. Вследствие на това било постепенното изчезване на селяните; техните владения започнали да преминават в ръцете на богатите чифликчии, да се превръщат у тях в огромни имения (латифундии) и да се обработват с евтин робски труд. Императорското време е съпроводено с неочаквано западане на световната търговия, която естествено била непосредствено свързана с индустрията и способствала за нейното процъфтяване. Вследствие на това надвиснала опасност за дребните занаятчии в градовете. Във всеки случай самостоятелното, независимото им съществуване станало почти невъзможно. Положението още повече се изострило от това, че на държавата не се удало да  проведе правилна данъчна система и разпределение на налозите сред населението. Тъй като римските граждани не носили никаква военна служба, а така също били освободени от преки данъци, цялата тежест паднала върху провинцията. Събирането на данъците там е възложено на бирници, и произвола на старите и младите чиновници нямал предел. Можем да си представим социалното състояние и преживяване на ниските класи, напълно смазани от икономическите трудности. Те естествено искали, макар минутно забравяне на тежестите на живота в мечтите за отвъдното блаженство, по-добрия живот на другия свят.

      От тежките, даже катастрофални последствия на такова развитие на работите в политическия и икономически живот се опитвали да се укрият, чрез създаването на различни съюзи, дружества и братства. И тогавашното време било класическата епоха на съюзите. Наред със занаятчийските съюзи (съсловията на ковачите, на среброковачите), съюзите по обществено положение (на жреците, търговците, музикантите) – имало съюзи със задача възпитаване чувство на другарство (например, ежемесечни събрания и пирове за сметка на общата каста); имало и други, които преследвали чисто социални цели, като кастата на болните и умиращите, такива са Collegia tenuiorum и Collegia funeraticia; от тях последните се явявали особено утешителни за бедните. Необикновено значение тогава достигали религиозните съюзи, които имали за задача устройването, извършването на култа на едни или други божества по обичаите на тяхната страна (έρανοι, θίασοι). Известна връзка с религиозния живот имали всички организации, макар и да служили на светски цели, затова и жрецът се издигал на първо място. Било много важно, че грижата за почитане на своето местно божество не само създавала съюзи, но по този път получили право на гражданство в римското царство чужди култове (Изида, Серапис и сирийските божества). Често признаваната (от Вайнгартен, Хайнриц, Геч и други) зависимост на християнските общини от организациите на тези религиозни съюзи не е могла да бъде доказана. Но че възникването на християнските общини се облекчавало от наличието на такива съюзи, това е безспорно. Тъй като съюзите често под невинни названия са се занимавали с политика, поради отсъствието на контрол над тях, опасността от тях станала доста голяма. Император Траян забранил всички тайни съюзи и не разрешавал създаването даже на такива организации, които могли да изпълняват необходими задачи, както той не позволил учредяването на пожарно общество във Витиния.

[Пламен]

      Политическо състояние на Юдея

      Придвижването на изток на Александър Македонски затруднило юдейския народ, въпреки че политическите последствия от това били незначителни: юдеите станали зависими от македонците, както по-рано от персите. Спорът за наследството на Александър Македонски направил Палестина ябълка на раздора, докато страната не попаднала под продължителното господство на селевкидите. Естествено в същото време започват елинистичните влияния, както по-рано вавилонските и персийските. Елинистичното влияние проникнало в живота на юдеите толкова дълбоко, че довело до образуването на партии в юдейството. Първосвещеническото съсловие застанало на страната на елинистите; на тях се противопоставяли chasidim „благочестивите“, твърдо държащи на националната обособеност и религиозните изисквания на закона, зад тях стояла народната маса. Опитът на Антиох IV Епифан (175-164 г.) насилствено да елинизира целия народ, подкопавайки религията му, не се удал. Отговор на неговата жестока политика бил силният подем на религиозното въодушевление. Това повело към въстание под предводителството на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят: ограничавайки събирането на данъците, те  предоставили страната на приятелски настроената към гърците висша класа на асмонеите с техните привърженици. Започналата вътре в страната борба за власт над народа довела до образуването на религиозно-политически партии: хасидите се преобразували във фарисеи, а висшето презвитерство – в садикити или садукеи. Асмонеите застанали на страната на последните. Продължилата борба между аристократичните партии и демократичните фарисеи, имащи неизменно влияние в синедриона и особено между последните и асмонеите, повлекла след себе си намесата на римляните, които сложили край на Селевкидското господство. Именно Птолемей през есента на 63 г. пр. Хр. завоювал Йерусалим и заставил юдеите да плащат данък на Рим. Оттогава политическите промени в Рим имали значение и за Палестина. На асмонеите се удало да придобият в Рим определена политическа власт над юдеите. Когато последния Асмоней бил убит, негов наследник станал идумеянина Ирод (37 г. пр. Хр. – 4 г. сл. Хр.). Въпреки силата на неговия характер и открито изразената му преданост към религията не му се удало да спечели юдейския народ на своя страна. Недоволството от управлението нараснало още повече, когато след смъртта му неговите синове започнали междуособици. Недоволните римляни предали сега управлението на Юдея на императорски прокуратор (6 г. сл Хр.). С това била поставена основата за раздялата между Рим и юдейската национална партия, която довела до катастрофата през 70 г.

   Ирод Велики и неговите синове. Ирод се родил през 37 г. пр. Хр. от управителя на Идумея, Антипатър и неговата жена от арабски произход, и като полуюдей винаги бил подозрителен за еврейския народ. Той бил енергичен, умен, но необикновено честолюбив. То придал блясък на името си, чрез разкошни постройки (храмове, театри, замъци, водопроводи). През последните години от своя живот бил огорчен от междуособиците на синовете му от Мариамна – Александър и Аристобул, и от идумейските родственици от сестрата Саломия. Ирод се стараел да предотврати опасността чрез убийства. От деветимата му синове Александър и Аристобул били убити през 7 г. пр. Хр. По-старият Антипатър паднал жертва на подозренията на своя баща няколко дни преди неговата смърт. Съгласно неговото завещание, Архелай (4-6 г. сл. Хр.) получил управлението на Юдея, Самария и Идумея с титлата етнарх. Антипа (4-39 г.) бил поставен над Галилея и Перея със званието тетрарх. Филип (4-34 г.) с титла също на тетрарх завладял Батания, Трахонитската област и Авранитската. Антипа бил цар на страната, където живял Иисус. Той се отличавал от своя баща със страстта си към разкошни постройки, пирове, жени и кралска пищност. През последните си години изпаднал под влиянието на Иродиада, внучка на Ирод Велики, която в първия брак била омъжена за неговия доведен брат; своята пък жена изпратил при нейния баща Арета. Антипа станал жертва на интригите на своя шурей Агрипа I. Филип – единственият от синовете на Ирод, за когото потомството съхранило добър спомен (Иосиф Флавий. Древности XVIII, 6-4). За кратко време царството се обединило в ръцете на споменатия вече Агрипа I, син на Аристобул (41-44 г.). Той сключил съюз с фарисеите и за тяхна угода преследвал християните (ср. Деян.12 гл.). След неговата внезапна смърт (Деян.12:23) император Клавдий подчинил Юудея на Рим.

[Пламен]

      Юдея под Римско господство

      Август въвел в Юдея същата форма на управление, каквато била приложена в Египет. Най-отгоре стоял прокуратор (επίτροπος, ηγεμών), който бидейки самостоятелен в своя окръг, бил подчинен на управителя в Сирия. Пръв управител бил Копоний (Coponius, 6-9 г.)…, Понтий Пилат (26-36), Антоний Феликс (52-60), Порций Фест (60-62), Албин (62-64), — последен бил Гесий Флор (64-66). Окончателното подчинение на Юдея на Рим при император Клавдий предизвикало сред юдеите голямо раздразнение. Неспокойното състояние, енергично поддържано от националистите шовинисти – зилотите (разклонение на фарисеите), подсилвано от неспособността или подлостта на отделни прокуратори – довело до кърваво усмиряване на непокорните. Недоволството нараснало, когато Калигула заповядва да поставят статуята му в Йерусалим, в Храма… Едновременно със зилотите действали сикариите, агенти на тайните политически убийства. Излизали и въставали лъжепророци (например Тевд); те уверявали народа за близкия край на господството на римляните (Изхода на египетския пророк на Маслиновата гора). Жестокостта и користолюбието на последните двама прокуратори направили войната неизбежна. Тази война с юдеите подвел римският пълководец Веспасиан, а когато през 69 г. той е избран за кесар, - неговият син Тит довършил делото, като завоювал окончателно Йерусалим през 70 г.

[Пламен]

      Философия на древния свят в епохата на рождество Христово

      Духовното, или просветно-морално-религиозно състояние на античния свят в епохата на Рождество Христово се характеризира с развитието и широкото разпространение (т.е. господство) на елинизма.
      Когато великият македонски завоевател Александър, син на Филип, ученик на Аристотел, победоносно се отправил към персийското царство, въоръжен не само със силен меч, но и с гръцко просвещение, Изтокът, макар и изтощен, все пак намерил сили в себе си, за да не се подчини на гръцкия дух, а при взаимното влияние да се обедини с него в елинизма. С такова име от времето на Драйзен наричали това ново културно течение, което се е образувало от смесването на гръцките образователни елементи с източните. Не е възможно да се определи доколко са навлезли и как са се обединили в т. нар. елинизъм, от една страна, гръцката култура и, от друга– традиционното наследство на Изтока. Тук може да се говори само в общи черти и приблизително. Несъмнено, по своята природа, наследството на Изтока е проявление предимно от религиозен характер; а философското направление съставлявало пък отличителната черта на гръцкия дух. Елинизмът е доста силно явление на залязващото слънце на древния свят; той дал знания в областта на политиката и правото, на религията и науката, на езика и литературата, в обществения живот и в частния бит.
      Обща, но и точна характеристика на елинизма намираме у знаменития Харнак. За елинизма, според него, са характерни следните явления, настроения и понятия.
      1. Проникване на източно-сирийските и персийски религии в империята, особено от времето на Пий, - религии, които имали някои общи черти с християнството. Те възбудили нови потребности в душата на хората, които могло да удовлетвори само християнството.
      2. Настъпване, вследствие демократизация на обществото и по други причини на упадане на точните науки, и увеличаване интереса към мистично-религиозната философия, търсеща откровения и жадна за чудеса.
      3. Рязко разделяне на душата (духа) и тялото, по-голямо или по-малко предпочитане на духа, свързано с представата, че той произлиза от друг по-висш свят и носи в себе си вечния живот, или поне е способен за него. Затвърдяване чрез това на индивидуализма.
      4. Остро разделение между Бога и света, и разрушаване на наивните представи за тяхната връзка и единство.
      5. Като последица от разделението се явява уточняване на понятието за Божеството - via negarionis et eminentiae (път на отричането и издигането); едва сега то става непонятно, неописуемо, но така също велико и благо.
      6. Следствие от предпочитанието към духа, се явява принизяване на света и считането, че той е тъмница за духа.
      7. Убеждението, че връзката с плътта е унизителна и осквернителна за духа.
      8. Търсене на спасение, като избавление от света и от плътта.
      9. Убеждението, че всяко спасение е достигане на вечен живот, че то е свързано и с познанието и очистването.
      10. Увереността, че спасението на душата като завръщане при Бога, се извършва постепенно.
      11. Почти пълната увереност, че спасение означава и Спасител – вече съществува.
      12. Убеждението, че всички освобождаващи средства трябва да бъдат свързани с познанието, но не се изчерпват с него; че в края на краищата те са длъжни да донесат и съобщят действителна божествена сила.

      С една дума характерни признаци на елинистичната философия се явяват:
         - премахването на границите между елини и варвари, благодарение на запознаването с варварската култура (Сирийска, Вавилонска и Персийска) и като резултат от това космополитизмът, който виждал спасението в създаване на световна монархия, вместо национални държави;
         - индивидуализмът: вместо всеобщото благополучие, гарантирано от държавата, идва ευδαιμονία на единицата – идеалът на мъдреца, който намира своето щастие в самия себе си (циници);
         - реализмът – философията става учител за житейското благополучие;
         - религиозният синкретизъм появил се вследствие запознаването с източните религии, проникнати от ентусиастичен или грубо-чувствен характер, а също от суеверни и вълшебни обреди (оракули, астрологични тълкувания, тайнствени действия…). Като следствие от този синкретизъм настъпва силен стремеж към монотеизма, при който богатото познание на чуждите култове търсело своя обединяващ израз и точка на единство… Носители на тази култура били почти повсеместно гърците, при варварите тя била само доизградена.

      Посочените настроения и стремежи на елинистичния период се създали, най-вече, благодарение на особените философски направления и философско-етични течения, а също и от религиозните вярвания на изучаваната епоха. За тях ние и ще говорим.

      Достигнал философиите на Платон и Аристотел, което било своето пределно съвършенство и като изчерпал своите сили, гръцкият гений започнал бързо да клони към своя край. Това съвпадало и в голяма степен се дължало на загубата на политическата свобода от страна на Гърция. Гръцката мисъл, изтощена от теоретичната аналитична работа, неизменно се устремила към построяване на цялостна философска концепция за света, като от анализа и изследването се насочва към системата и догмата. Такъв възглед за света бил необходимост за времето и за обновената култура. Гръцката митична религия загубила своята сила, и за широките образовани кръгове мястото й заела философията, която за това трябвало да даде система от знания с религиозен характер. Развитието на политическия, граждански и обществен живот се прекратило, и гръцкия народ се отдал на всекидневен личен живот; хоризонтът на личността се стеснил и тя се ограничила до неголям домашен кръг. След като политическите обществени интереси изчезнали от живота, настъпило обръщане към самия себе си, към своя вътрешен живот, и разумното устройване на личното битие станало основна задача на съществуването. Естествено при такива условия на живота е трябвало да се появят жизнено-практични интереси. Тогава и философката мисъл, както се казва уморена от разрешаването на теоретични въпроси се заела с етичните проблеми.

       На това направление в живота съответствали три нови философски школи, появили се през III в. пр. Хр. – стоическата, епикурейската и скептичната. Те, като не се занимавали самостоятелно с метафизичните въпроси, а опиращи се на предшестващи философски системи, съсредоточили главно внимание върху етичните въпроси и решавали проблемите на човешкото щастие. Апатията на стоиците, самодоволството на епикурейците и атараксията на скептиците има ли за цел да създадат блаженство именно за личния живот.

[Пламен]

      Стоицизъм

      Основател на стоическата школа бил Зенон  († 264 г.), а най-талантлив продължител се явява Хризип (281-208 г.). Задачата на философията, според възгледите на стоиците, се заключава в научно обоснованата, разумно-нравствена дейност на човека. Както киниците, стоиците виждали в човешкото знание само средство за добродетелно поведение и за достигане на благо, а основното назначение на философите е ръководенето към добродетели, към правилни действия чрез упражняване в тях. Затова те определяли философията като упражняване в добродетели; като άσκησις αρετης, т.е. упражняване в разумна деятелност. Но разумната деятелност е невъзможна без истинно, обективно знание, защото разумното поведение трябва да съответства на природата на човека и на всички неща, а за това е нужно познаване на законите на вселената и на човека. Ето защо философията, определяна като „упражнение в добродетели“, в същото време е „познаване на божественото и човешкото “. Тук стоиците очевидно следват Сократ, доказвайки необходимостта от знание за добродетели я поставят в зависимост от знанието. От това определение на философията следва необходимостта от две науки – физика и етика.

      Третата наука на стоическата система – логиката – има методологично, техническо и гносеологично значение. В центъра или на върха на стоическата система трябва да се постави етиката, пътя за която води от логиката през физиката. Стоиците не правели никакво съществено различие между Бога и света: според тях няма никакво реално различие между божеството и първичната материя. Стоическата система е строго пантеистична (но не материалистична, понятието за сила – динамизъм – при тях се поставя по-високо от материята). Всеобхватният разум, като светообразуваща сила, носи името λόγος σπερματικός. Всяко същество, всеки предмет, преди появата си на света са замислени от световния разум, като понятия, и са желани като определени цели на усъвършенстването на божеството (λόγοι σπερματικοί). Учението за човека стоиците разработват с особен интерес и с пълна последователност. Тук ясно проличават основните положения на стоическата система: материализмът – в антропологията, пантеизмът – в издигането на всички човешки действия към божеството и монизмът – в разбирането на душевния живот. Душата, както и всичко реално в света е веществена; тя е неразривно свързана с цялото и не може да избегне неговата съдба. Тя също така е длъжна в края на световния процес да се обърне в първичната си материя, или, което е същото, да се върне към божеството, както и всичко в света. Следователно стоиците, които считали възможен живота на душата след смъртта на тялото, допускали в определен смисъл по-нататъшното продължаване на живота на душата. На практика може да се каже, че те учат за безсмъртието. Така и станало, например, сред последователите на римските стоици. Под влияние на атмосферата на своето време, тази идея за призрачното безсмъртие на душата развива най-вече римския стоик Сенека (3-65 г. сл. Хр.). Стоическата етика вижда висшето благо и висшата цел или висшето божество в живот, съобразен с природата. Тя е разумният, също и добродетелен живот; разумният живот като добродетел е най-висше благо. Безусловната цена на добродетелта като благо, или като цел на живота се намалява, ако се допусне нещо извън човека като благо или цел на неговия живот. Който например заедно с Епикур поставя на трон удоволствието, той прави добродетелта робиня. Добродетелта сама по себе си не се нуждае от никакви странични добавки, тя сама в себе си носи всички условия за щастие.

      В стоическата система политиката няма място, на нейно място се явява космополитизмът. Той не е нещо привнесено в системата на стоицизма, а е тясно свързан с нея. Всички хора имат един и същи разум; всички са членове на едно тяло, или, както прекрасно прекрасно изразил това в религиозна форма Епиктет (ок. 120 сл. Хр.): всички са братя, защото всички еднакво имат Бога за Отец. Характерен признак на стоическата система бил фатализмът.  Покорност на съдбата е любима тема на много стоически писатели. Но съдбата може да постави човека (мъдреца) в такова положение, което е непоносимо за него. В такъв случай се позволявало избавяне от живота, чрез самоубийство. Много, особено важни за развитието на школите стоици – Зенон, Клеант, Ератостен, Антипатър, и мн. др., завършили със самоубийство. Стоицизмът не е само философия, но и религиозна система. Благодарение на връзката си с платонизма, той замествал за образованите до известна степен религията и бил опора за нравствен живот. Забележителен представител на по-късния стоицизъм се явява Посидоний от Апамея, Сирия (ок. 50 г. сл. Хр.).

      Римляните с голямо внимание се отнасяли към стоицизма, той бил изключително по техния дух. Основател на римския стоицизъм е Панеций, а главен представител бил Аней Сенека, много влиятелен със своето лично положение (възпитател на Нерон) и известения изтънчен хуманизъм (родом от Кордоба, Испания). Възгледът му за смъртта, като рожден ден за вечен живот, и разясненията за пълно блаженство в отвъдния свят заедно с религиозните основи на неговото учение – са в основата на легендата, че той бил обърнат в християнството от апостол Павел. Император Марк Аврелий намирал огромно утешение в неговото учение и в куция роб „виждал свой учител и образец“.