Причини за разделението на църквата
Най-ясно и просто, като цяло, „причините“ за разделението на Църквата са формулирани от професор Скабаланович („Христианское Чтение“ 1885, I-II); според него те са три – етнографска, държавно-политическа и религиозна.
Етнографската причина – това е различие в гените, характерите на гърка и римлянина, което е исторически проявено и се признава от всички.
Държавно-политическата причина – това е пренасянето на столицата в Константинопол, при което се появили нови родове, дори цели народи, които били заинтересувани от просъществуването на новата столица на бреговете на Босфора и враждуващи с Рим като със съперник.
Религиозните причини се състояли в различията между Източната и Западната Църква, в някои религиозни вярвания, в канонични действия, обреди и обичаи. Трудно е да се каже какви още причини биха могли да съществуват извън кръга на една такава обща формулировка.
Да преминем към оценка на посочените причини:
I. Разликата между гърци и римляни в техните дарования, характери и исторически съдби, разбира се, е същината на нещата; но тя не изключва не само религиозно-църковното единство, но и гражданското, държавното съжителство и солидарност. Често, десетки различни племена и народи живеят в една държава. Да си спомним, например, Австро-Унгария и Русия преди Световната война.
II. Съществуването на стари и нови столици в една държава, намираща се на различни места – е също не рядко явление и известно в живота на народите. Но то изобщо не е водило, а още по-малко принуждавало към разделение на някое политическо образувание или държава. Колко столици има Германия или е имала Русия. Да, във Византия се появили народности, на които се удавало да видят свои едноплеменници василевси, като арменци, исаврийци, славяни, македонци; те безспорно имали интерес столицата да бъде на Изток. От това били заинтересовани, разбира се, и знатните родове, като фокиди, куркусаси и склити. Но Русия се състояла от три разклонения на руското племе – великоруси, малоруси и белоруси и представлявала една държава. Съществуването в Русия на различни обособени князе, както и в Германия на владетелни херцози, барони, също и князе, съвсем не ги е заплашвало с разделение. Ако е възможно мирното съществуване на различни племена, нации в една държава, ако е факт наличието на няколко столици, народности, владетелски родове, титуловани особи в държави и от нашето съвремие, и това не предизвиква собствено държавни сътресения: още повече, посочените явления в никакъв случай не могат да предизвикат разделение в Църквата, в царството „не от този свят“, където „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник“… (Гал.3:28).
III. Сега да преминем към религиозните причини в широкия смисъл на тази дума.
Между тях на първо място трябва да се посочат догматичните предмети. От тях има различие в учението за изхождането на Светия Дух: според източните – само от Отца, а според западните – от Отца и Сина. По този въпрос са възможни три гледни точки – според съдържанието на учението, след това формално-канонична гледна точка и историческа. Никой не може да отрече, че у източните има изрази и указания за някакво участие и на Сина в битието, или изхождането на Светия Дух.
1) Например, св. Атанасий говори: „Светия Дух има такова положение и природа ραξιν και φυσιν по отношение на Сина, каквото Синът по отношение на Отца“ (Epist. ad Serap., № 21). „Доколкото Духът е в Словото, то е ясно как Духът чрез Словото е бил и в Бога“ (εν τω Θεω ην δια του Λογου το Πνευμα, Epist. ad Serap., № 3). Св. Василий Велики пише: „както Синът се съотнася към Отца, така и Духът към Сина“. „Светият Дух се познава по Сина и заедно със Сина“ (ματα του Υιον και συν αυτω) и от Отца има битие (Epist. 38). „Светият Дух чрез Сина се съединява с Отца“ (de Spir. Sanct. s. XiVII, n. 47). Григорий Ниски приписва посредничеството в съществуването на Духа (της του Υιου μεσιτειας), че Духът се проявява чрез Сина (δια αυτου του Υιου πεφηνεναι). В частност при св. Епифаний се срещат изрази, свидетелстващи за неговата близост до Filioque. Според него, Духът от Отца и Сина е (παρα Πατρος και του Υιου) или: „εκ του Πατρος και του Υιου … εκ της αυτης ουσιας και Υιου … παρ’ αμφοτερων“ (Ancorat., n. 71, 73; Adver. haeres. 74, n. 10). Св. Йоан Дамаскин изповядва: „Вярваме… и в Светия Дух, Господа и животворящия… изходящ от Отца и почиващ в Сина… Изходящ от Отца и раздаван чрез Сина, и възприеман от всяка твар“.
Един от авторитетните нови богослови на Източната Църква, преосвещеният Силвестър, не намира основания да вижда у източните богослови ясно изразено латинското учение per Filium или Filioque. Приведените и други места, изрази и образи, той обяснява в смисъл на временно пратеничество на „Светия Дух от Отца чрез Сина, както в прощалната беседа (Йоан.14-16 гл.), или за домостроителството“ (еп. Силвестър — Опыт пра¬вославного догматического богословия, том II, стр. 461, 465 и др.). Но към Бога и към Божествения живот не са приложими нашите категории на пространството и времето. Затова, не бива да се настоява за такова тълкувание: εκπορευσις – означава вечно изхождане на Светия Дух от Отца, а εκπεμψις – временно пратеничество на Светия Дух от Сина. Много обстойно натуралният грък св. Григорий Назиански разглежда двете понятия, очевидно, като синоними, след като изхождането на Светия Дух от Сина той обозначава с думата – εκπεμψις (а Йоан Дамаскин отново – εκπορευσις). Главното е това, че подобни (както у Силвестър и други) богословски тълкувания нямат за себе си авторитетно оправдание и потвърждение от страна на учещата Църквата на Поместни или Вселенски Събори. Затова, не трябва да поставяме мненията на богословите по-високо от общото единогласно учение на голямата половина на цялата Вселенска Църква, именно – Западната Църква. А между впрочем, на Вселенските Събори Filioque не е осъдено като еретично учение, макар то, появило се през VI в. би трябвало да бъде известно на отците от VI и VII Вселенски Събори. Ние нямаме право да стигаме по пътя на логиката до извода и да го представяме като аксиома, че щом Filioque е прибавка към вселенския символ, като някакво негово изменение – чрез това самото то е осъдено.
2) В нашия източен сбор от канони, на третия Вселенски Събор се приписва 7-мо правило, забраняващо съставянето на нов символ. Това правило не трябва да се прилага в смисъл на аргумент против (прибавката) Filioque от православните богослови по две причини:
1. Ефеският Събор от 431 г. познавал само Никейския символ и него предпазвал, а за Никео-Цариградския символ на Събора не ставало дума.
2. 7-мо правило е било изготвено по повод заявлението на презвитер Харизий за съществуването на някакъв „извратен“ символ (т.е. на Теодор Мопсуестийски) за неговия доклад на официално заседание, но последното не се състояло, – и то (правилото) не било официално прието (потвърдено).
Ето защо посочването на 7-мо правило от страна на Евтихий се оспорвало от Евсевий Дорилейски (Съборни деяния III, 85-86). Затова при западните канонисти на III Вселенски Събор се приписват само 6 правила (вж. например, Lauchert). Но Filioque е добавка към символа, съставен на I Константинополски Събор или II Вселенски. Тук, отново преди всичко трябва да се обърне внимание на това, че I Константинополски Събор от 381 г. по своята цел бил само Събор на източната половина на Римската империя, а не Вселенски; съставеният на него символ е признат за Вселенски едва на Халкидонския Събор, т.е. 70 г. по-късно. Затова, следва да се подчертае отношението на I Константинополски Събор към Никейския символ: той внесъл в него много различни поправки и изменения, без да говорим за допълненията. И какво излязло? Поместен Събор редактирал, поправял документ, текст на Вселенски Събор. Ако е така, то каква ли голяма вина има Западната Църква, щом е добавила една дума към символа, съставена от Източната Църква на неин Поместен Събор?!...
Такава е църковно-каноничната гледна точка по въпроса. Остава историческата.
3) За пръв път Filioque се появява в символ през VI в., 569 г. в Испания на Толедския Събор, предизвикана от полемичните събрания в борбата с арианите и имаща за цел да им покаже, че Синът в нищо не е по-малък от Отца, Синът е равен на Отца, защото и Светият Дух също така изхожда от Отца, както и от Сина. От това време започнали да пят символа с Filioque и на богослужението. През VII и VIII в. символът с Filioque бил приет на Събори и се разпространил във Франция и Англия.
В началото на IX в. западните монаси, които са ходили до Йерусалим и срещали там възражения против символа с Filioque, като се върнали, се обърнали с жалба до папа Лъв III. Последният ги препратил към Карл Велики, славещ се със своите учени богослови. Като направил предварителни изследвания, Карл с епископите на Събора в Аахен през 809 г., приели символа с Filioque и това свое постановление изпратили със същите тези монаси до папата. Папа Лъв III признал за напълно правилен израза от богословска гледна точка, но отказал да го включи в Никео-Цариградския символ. Кога собствено Filioque е било внесено в символа на Римската Църква, до днес остава неизяснено. Едни твърдят, че това е направено при папа Николай I († 867 г.); те, вероятно, искат да обяснят произхождението с енцикликата на Фотий 866-867 г., където против Filioque се говори на видно място. Фотий е имал и специално съчинение за Светия Дух. Други отнасят това събитие към времето на папа Христофор († 903 г.); трети – към времето на папа Сергий (1009-1012 г.), когато и на Константинополския престол бил също Сергий (999-1019 г.). Но болшинството приемат, че Римската Църква около 1014-1015 г., при папа Бенедикт VIII, по молба на германския император Хенрих II, е позволила да се пее символа с Filioque по време на месата. Но това събитие от навечерието на разделението на Църквата, не довело след себе си главните полемични атаки на гърците. Нито посланието на Лъв Охридски до Транийския епископ (гръцкото Trani), нито първият трактат на Никита Пекторат, нито писмото на патриарха до Петър Антиохийски не съдържат никакво указание за това, че Filioque е изиграло голяма роля при разделението на Църквата. Главни полемични въпроси по това време били безквасниците и безбрачието на духовниците. Наистина, според свидетелството на Аларий, Никита Пекторат е писал трактат за Светия Дух и той запазил самия трактат; истина е и това, че в латинската була за екскомуникация в 7-ми член гърците се обвинявали в това, че те, като пневматомахи и врагове Божии, са изхвърлили от символа изхождането от Сина (την εκπορευσιν τε του Υιου), – на което Михаил Керуларий отговорил в синодалното послание, възпроизвеждайки съответните страници от Фотий, – следователно, отчасти въпросът за Светия Дух е привличал вниманието на спорещите страни, но в никакъв случай той не ги е поглъщал изцяло и въобще от средата на XI в. той заемал далеч не първостепенно значение (Въпросът за Filioque, така да се каже пренебрегван, оставен в сянка от църковните и полемичните дейци на XI в., в по-късно време заел първо място, за да може в наше време, от 1870 г., да отстъпи своята важност на въпроса за непогрешимостта на папата, или на догматичния примат. Вече Михаил Псел, писател от XI в., нарича въпроса за „Filioque“ – „фундамент на вярата“. При сключването на Лионската (1274 г.) и Флорентинската уния (1439) Filioque се представяла като главно препятствие. В самия край на XIX в Цариградския патриарх Антим, отговаряйки на булата на папа Лъв XIII до епископите на Изтока, отново подчертава цялата серизоност на разногласията по дадения въпрос).
Другите различия на Римската Църква от Източната са от литургичен, каноничен и обреден характер, като извършването на Евхаристията с безквасен хляб, възвеждането на дякони направо в епископство, целибата, поста в събота и други – вече засегнати през VII в. на Трулския Събор (пр. 3 и 13). Но няма и най-малко указание за това, че подобни „отстъпления“ могат да доведат до разделение. В 3-ти канон на споменатия Събор Римската Църква се нарича „най-свята“ (της Ρωμεαιων αγιωτατης Εκκλησιας). После, в посланието на патриарх Фотий от 861 г. до папа Николай I директно е казано (разяснено), че подобни различия имат невинен характер – αδιαφορα. Разбира се, в посланието до източните патриарси през 867 г. Фотий определя всички тези „отстъпления“ за огромна вина на латинците. Но това трябва да се разбира в полемичен и тактичен смисъл, а не за сериозна вреда във вярата. Когато Фотий през 879-880 г. бил възстановен в своето звание от легатите на папа Йоан VIII, то той напълно забравил и никак не могъл да си припомни за „отстъпленията“ на Римската Църква, като че те не съществували. Патриарх Николай Мистик в края на IX и началото на X в. имал стълкновение с Рим във връзка с 4-ия брак на император Лъв VI; но разобличавайки латинците за допускането на 4-ти брак, той нито една дума не споменал за другите техни отклонения, а струва ми се би могъл! В кое трябва да виждаме или къде е истинската действителна причина за Църковния разкол?
Доктор А. Пихлер (Dr. A. Pichler. Geschichte der Kirchlichen Trennung zwischen dem Orient und Occident. Munchen 1865 ss. 151, 72, 74. 197, 220) в своя двутомен труд доказва, че главна причина за големия Църковен разкол е било образуването на Франкската империя, като наследница на Римската, а след това и анормалните отношения на Църква с държавата на Изток – сервилността от страна на управляващия клир.
Проф. А. Харнак (A. Harnack. Das Monchtum. Giessen. 1907, s, 6), не отричайки значението в случая на богословските спорове за разделението на Църквата, йерархичното властолюбие и големите националните особености, за основна движеща причина на дедоното явление посочва различните разбирания по въпроса за идеала на живота.
Ние лично, признавайки огромното значение на факта на коронацията от папа Лъв III на Карл Велики, сме склонни да заемем страната на тези, които виждат причината за големия Църковен разкол, в края на краищата, в областта на канонично-административната организация на Църквата, именно, в борбата за власт между Римския папа и Константинополския патриарх. Разбира се, за широките маси от вярващи, вече разделени етнографски, географски и политически между себе си, – всичко това се прикривало с религиозни мотиви – борба за чистотата на вярата, обреда и тем подобни. Даже може да се каже повече: тези маси, – а към тях принадлежало и духовенството и много епископи, най-вече впоследствие, – в своето отдръпване от Римската Църква се ръководели и психологически се отблъсквали от нея именно поради религиозни мотиви, като чистосърдечно я считали в своята sancta simplicitas за „еретична“.
Но с това по-голям грях тегне над „съблазнителните“, над тези, които своите властолюбиви и честолюбиви замисли умело са обвивали в религиозното свещено покривало.
И тук несравнено по-виновен се явява Константинополският патриарх, отколкото Римският папа. Собствено на папата, несъмнено, е принадлежал каноничният авторитет на Изтока; много Събори, канони, императорски едикти и укази говорят за това. Фактически този примат понякога се разширява до догматически примат: папата понякога бил призоваван от Изтока за негова помощ в делата на вярата, сам писал догматични послания за Съборите и изпращал вещи легати. Да си припомним, например, от IV в., за писмата на Василий Велики до папата и това, което казал Атанасий Велики за значението на архиепископ Осий за Никейския Събор. Папата, действително, понякога, като че ли е диктувал на Изток вярата и съда над еретиците. Източният епископ Аполинарий – първо е осъден в Рим, а едва след това на Изток. Кирил Александрийски на III Вселенски Събор, като че ли само изпълнил мисията на папата, който преди това осъдил Несторий на Римския Събор. Многобройните отци на IV Вселенски Събор, преди да влязат в църквата Св. Евфимия на заседание, като се подписали, след това от него били заимствани съществени фрази за Халкидонското вероопределение. Почти същата роля изиграло посланието на папа Агатон за VI Вселенски Събор. Така каноничният авторитет на папата над Изтока стоял твърдо и напълно се оправдавал от него с енергичната му дейност и застъпничество за преследваните православни, намиращи винаги закрила при него. Да си припомним св. Атанасий, Маркел Антиохийски, Павлин, Йоан Златоуст, Йоан Талай и други, а по-късно студийските монаси, св. Теодор, св. патриарх Игнатий. Разбира се, папите от времето на сключването на съюз с франкската династия, появяването на лъжеисидоровите декреталии и Donario Constantim, се стремели към разширение, а главното, към засилване на своята власт на Изток. Това, естествено, заслужава решително осъждане.
