История на християнската Църква до 1054г. - Михаил Поснов

[Пламен]

      Начало на христологичните спорове. Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски

      Въпросът, как са могли съвършен Бог и съвършен човек да образуват единство (едно) – освен Аполинарий – занимавал неговите решителни противници, антиохийците, но във философско отношение отчасти и съмишлениците. От формулата, че Христос е „съвършен Бог и съвършен Човек“, т.е. действа и κατά πνευμα и κατά σαρκα, те правели извода, че в Христос трябва да се признаят две различни и винаги оставащи различни природи. Диодор Тарски и Теодор Мопсуестийски, бидейки трезви философи, отлични екзегети, строги аскети и убедени никейци, разсъждавали правилно, че пълно и съвършено човечество не може да бъде мислимо без свобода и изменение, че Божеството и човечеството са противоположности, които просто не могат да бъдат съединени и слети. На това се основавала тяхната христология, която у тях се определя не от космическо-сотириологичен принцип, но от живия евангелски образ на Иисус Христос. Христос се състои от две разделни природи, обединението на които може да се мисли така: Бог-Логос възприел отделния Човек (τελειονν ανθρωπον, τελειον ανθρωπου προσωπον), до известна степен се съединил с него, т.е. вселил се в Него. Това вселяване не било съществено, субстанционално, – но не било и само духовно, а κατά χαριν, т.е. Бог се съединил с човека Иисус по съвсем особен начин, отчасти по аналогия на своето съединение с благочестивите души (κατ ευδοκιαν) и се сживял (съединил) с него (συναφεια). Логосът живял в Христос,  като в храм. Човешката природа субстанционално не се изменила; но малко по малко се развивала, усъвършенствала. Това съединение (συντελειν εις εν προσωπον) не било физическо (ενωσις φυσικη), но относително (ανωσις σχετικη). Първоначално то било морално; но благодарение на развитието, усъвършенстването и укрепването, се превърнало като че в едно достопокланяемо същество или субект (Антиохийската богословска школа в противоположност на Аполинарий). За въплъщение в собствен смисъл не ставало дума, но могло да се говори само за възприемане на човека от страна на Логоса. Затова, да се нарича Мария „Θεοτοκος“, в строг смисъл на думата е абсурдно. Всичко в дейността на Христос явно се деляло на Божествено и човешко. В края на краищата Иисус станал „обожествен човек“ (ανθρωπος ενθεος).

      Диодор Тарски и Теодор Мопсуестийски, като блестящи представители на Антиохийската школа, определили главното направление на тази школа. Несторий изцяло бил техен ученик.

      Изходният пункт на III и IV Вселенски Събори – това е различието в богословието на представителите от Александрийската и Антиохийската школи. Затова е от голям интерес и даже е необходимо да се изложат богословските възгледи на Кирил Александрийски, като най-крупния представител на Александрийската школа от V в. и, което не е по-маловажно, като съвременник на Несторий.

[Пламен]

      Учението на Кирил Александрийски

      Значително неудобство възниква при излагане учението на Кирил от това, че той не го развивал с положителния метод, на принципа на теоретичното изследване, а само според полемичните изисквания, и го формулирал в нужните за целта тезиси. Затова и в терминологията св. Кирил не бил устойчив, макар и да има в дадения случай известно преимущество пред кападокийците, като не допускал смесване, сливане на Божеството с човечеството.

      Вярата на св. Кирил, както и на св. Атанасий и Григорий Назиански, – в противоположност на антиохийците, – изхождала не от историческия Христос, а от Θεος-Λογος. Бог-Слово чрез въплъщението усвоил Себе Си, така да се каже включил в състава Си цялата човешка природа и в същото време останал Себе Си, Какъвто бил и преди въплъщението; нищо в Него не се изменило; но човечеството Той възприел в единство със Своето същество, без да губи нищо в него; напротив, Той го възвел чрез Своето възприемане в Своето същество към висша чест. Съединявайки се и с човешката природа, Иисус Христос останал Същият, Какъвто бил и до въплъщението, т.е. един неразделен индивид, който присъединил и приобщил към Себе Си нещо, не изменяйки, не претворявайки го в Своето същество. Всичко, което претърпявало тялото и човешката душа на Бога-Словото, Той Сам претърпявал, защото те са Негово тяло и Негова душа. Такава схема може да се потвърди от изреченията на самия Кирил Александрийски. Словото – според него – станало човек, но не възприело човека – γεγονεν ανθρωπος, ουκ ανθρωπος ανελαβεν (Epist. 45. Migne. Patr. gr. LXXII, c, 236). Но то направило човешкото естество Свое – ιδιαν εποισε την σαρκα. Съединилият се с него κατ ουσιαν, κατά φυσιν, καθ υποστασιν – Бог, родила Света Дева телесно; затова ние говорим, че тя е Богородица (θεον, ενωθεντα σαρκι καθ’ υποστασιν η αγια παρθενος σαρκικως ταυτη σοι και Θεοτοκον είναι αυτην, Epist. 17. Migne. Patr. Gr. LXXII, c. 17). Раждайки се от Дева, Словото пребивава такова, каквото било (μεμενηκε οπερ ην); То възприело само човешка природа в единството на Своето същество и сега е Бог и Човек, един от две естества – εκ δυοιν τελειοιν, εκ δυοιν πραγματοιν, εξ αμφοιν. Единното богочовешко лице се нарича εν εν προσωπον, μια υποστασις, μια φυσις του Θεου λογου σεσαρκομενη (Както вече отбелязахме, изразът собствено е на Аполинарий; той се намирал в Ps. Athanas. изповедание ad Jovianum. Но св. Кирил, както и всички в негово време, го считали за оригинален на Атанасий). Последното изречение станало причина да обвинят Кирил в смесване на двете природи (Думите или понятията υποστασις и φυσις на езика на Кирил не се разграничават строго). Затова Кирил нееднократно повтарял, че двете природи са съединени в Христос ασυνχυτως, ατρεπτος, αμεταβλητος, без смесване – (συνχυσις, συνκρασις, συνουσιωσις). – Справедливостта изисква да кажем, че неустановилата се терминология позволила да се допусне някакво „сплитане“ (συμπλοκη) на Логоса с плътта, и някакво смесване (αναμιχθη τροπον τινα), подобно на смесването на водата със земята (От казаното се обяснява упрекът срещу Кирил от страна на Харнак, DG. II. s. 349, в неустойчивост на терминологията. Вж. свещ. Т. Лященко. Св. Кирил Александрисйки 1913, стр. 245). Срещащият се в съчиненията на Кирил израз – след унията с източните – че преди съединението в него – Словото имало две φυσεις, а след него само една φυσις – възбуждал нападки срещу него… Но с тези думи Кирил посочва съединението на Логоса с пълната – състояща се от душа и тяло – човешка природа, която след съединението съществува не сама в себе си, а в Логоса.

      Кирил разсъждава така: „Ние казваме, че две природи (δυο φυσεις) са съединени, но след съединението делението на двете същества няма място; затова вярваме, че има една природа на Сина (μιαν ειναι πιστευομεν την υιον φυσιν), защото съществува един, който е станал човек и плът“ (Epist. 40. Migne. LXXII, c. 192-193). Както тук, така и въобще, съединението на двете природи Кирил обозначава с думата ενωσις, която се употребявала от отците и по-рано, например, ενωσις φυσικη, κατά φυσιν καθ’ υποστασιν, κατ’ υοσιαν. Думата ενοικησις, която вместо въчовечаване, говори като че ли за просто обитаване, Кирил считал за несториански термин (Харнак, DG. II. s. 351, го признава за характерен и се спира на този факт, че Кирил определено отхвърля възгледа, че уж в Христос било имало индивидуален човек, макар той и да приписвал на Христос всички съставни части на човешкото същество. В заключение на изложението на Кириловото учение за лицето на Иисус Христос Харнак, DG. II. s. 352, и Лоофс, Leitfaden s. 293, поставят въпроса: не е ли това учение „монофизитско“ и отговарят в този смисъл, че трябва да отличаваме уж същността на работата, съдържанието – от начина на изразяването; след това, доколкото Кирил учил, че Логосът пребивавал μια φυσις и след въплъщението, той би могъл да бъде цитиран и от монофизитите. Но от друга страна, Кирил твърдял, че пълното съвършено човечество в Христос не се смесило с Божеството. Този тезис бил вече против монофизитите).
 
      Както се вижда от казаното по-горе, превъзхождащият човешкото разбиране въпрос за съединението в едно лице на Богочовека на двете природи – естествено не се поддавал на усвояване от човешката мисъл, на пълното изясняване и на точното изразяване. Различията и неяснотите в разбирането на дадения непостижим предмет от страна на Александрийските и Антиохийските богослови се отразявали върху езика, върху формата на изразите, твърде несходни и понякога противоречиви. Но те съществували отдавна и не довеждали до сериозни разногласия. Отношението на източните към заблужденията на Аполинарий ясно доказва тяхното внимателно отношение към тайнствения въпрос. За да се възбуди въпрос за страшна ерес, която като че ли заплашва чистотата и целостта на християнското учение и за потушаването на която се изисквал Вселенски Събор, – били нужни много други странични обстоятелства и индивидуалните качества на лицата, възглавяващи през първата четвърт на V в. Александрийската и Константинополската катедри.

[Пламен]

      Съперничеството на Александрийския и Константинополския епископ

      Характерът на Кирил Александрийски и Несторий Константинополски
      
      1. Към IV и през IV столетие първенството на Изтока принадлежало на Александрийския Епископ. Дейността на св. Александър и особено на Атанасий Велики доставили на Александрийската катедра неувяхваща слава. Приемникът на последния, архиепископ Петър, провъзгласен от император Теодосий наред с папа Дамас за образец на християнската вяра, а после и Тимотей, считали себе си в правото да издигнат за свой кандидат на Константинополската катедра (след отстраняването на Демофил) – в лицето на злополучния Максим Циник. Но ето Константинополския Събор през 381 г. внезапно и неочаквано с 3-ия канон създава съперник на Александрийския архиепископ в лицето на Константинополския, досега подчинен на Ираклийския митрополит. Но и след споменатия събор Александрийският архиепископ не считал, че е изгубил своите права на Изток. Приемникът на Тимотей, Александрийският архиепископ Теофил (от 388 г.), през 397 г., след смъртта на Константинополския епископ Нектарий, се стремил да постави на вакантната катедра Исидор, презвитер от своя клир. Но тук той трябвало да отстъпи на всесилния тогава велможа Евтропий, който издигнал кандидатурата на Антиохийския презвитер Йоан. Вече вследствие само на това, архиепископ Теофил не можел да храни особени симпатии към Йоан, който заел Константинополската катедра. Но тук произлезли и нови събития, които засилили у Теофил чувството на недоволство от Йоан и го довели до неприязън и вражда. В самия края на IV в. архиепископ Теофил подхвърлил на жестоко гонение нитрийските монаси за това, че почитали Ориген, обявен от страна на някои богослови за еретик. Теофил разгромил Нитрий и около 300 монаси били принудени да бягат в Палестина. А 50 монаси пък от Палестина отишли в Константинопол; между тях били 4 така наречените „дълги братя“ (αδλφοι μακροι) – Амоний, Диоскор, Евсевий и Евтимий, от които най-старият, Амоний, се ползвал с голям авторитет (Созомен, Ц. История VIII, II).

      Йоан Златоуст се съжалил над изгонените монаси, дал им приют, но не ги приел в църковно общение, а написал ходатайство за тях до архиепископ Теофил. Последният бил страшно недоволен от вмешателството на Константинополския архиепископ. В това време, в Константинопол монасите-оригенисти намерили достъп до императрицата и подали жалба до нея срещу Теофил. Резултат от това било повикването на последния на съд в Константинопол. Но Теофил съумял да обърне делото така, че не Йоан Златоуст да съди него, а той сам станал съдия… над Йоан Златоуст… Борбата за първенство на Изток и враждебното отношение на Александрийския архиепископ към Константинополския били унаследени и от приемника на Теофил, неговия племенник Кирил, Александрийски архиепископ от 412 г. Когато през 417 г. Константинополския архиепископ Атик възстановил в диптихите името на Йоан Златоуст, то Кирил рязко осъдил неговата постъпка. Внезапното издигане на Константинополския епископ на Събора през 381 г. обезпокоило не само Александрийския архиепископ, но и Римския папа. Като мотив за въздигане 3 канон посочва „новия Рим“, като седалище на Константинополския епископ. Оттук могло да следва, че Римският папа, като епископ на „стария Рим“, може да се окаже по-долу от Константинополския. Това първо. Второ, между Рим и Константинопол се започнал спор за Илирик, който сега бил поставен в зависимост от Константинопол в гражданско отношение, а в църковно – от Рим. Трето – съвременникът на Несторий, папа Целестин I (422-432 г.), бил недоволен от Несторий лично за това, че последният като взел участие в изгонването от Италия на пелагианите, отправяйки до папата писмо по този повод, го нарекъл „брат“ тогава, когато Кирил Александрийски наричал папата „отец на отците“.

      2. В това, че за възбудения горещ христологичен спор подлежат на голяма отговорност Кирил и Несторий, като известни индивидуалисти и като лични характери, – в това са съгласни и стари и нови, и не само историци богослови.

      Така писал Римският папа Целестин до Несторий по повод възникналия спор: „Откъде се е появило у тебе желание да насочваш речите си върху такива предмети, решението на които, чрез разума е нечестие? Защо епископът ще проповядва на народа това, което оскърбява в него благоговението към раждането от Девата. С нечестиви думи за Бога не трябва да се нарушава чистотата на древната вяра“ (Деяния на Вселенските Събори, руски превод, Том I, стр. 155). Същото писал и Акакий Верийски в своя отговор до Кирил по повод ереста на Несторий: „… От самото начало нямаше нужда да се предлага това учение“. „Наистина, каква полза принесе (за Църквата) Аполинарий Лаодикийски който се мислеше за велик борец пред другите, – в защита на правата вяра, силен войн против нейните врагове? Не се ли вижда силната разсъдливост и пълното благоразумие в думите, казани от един от по-ранните епископи (Василий Велики), който желаел умните хора да спрат да изследват това, което е по-горе от човешката сила? Неговите думи са такива: тайната, как е родил Отец Единородния, подобава да почетем с благоговейно мълчание за нея… Изследването на това е недостъпно за всички небесни сили, а не само за човеците“ (Ibidem, стр. 169).

      Съгласно с отците от IV и V в. мислят и новите историци. Проф. А. Лебедев (Проф. А. П. Лебедев, История на Вселенсите Събори, Том I, стр. 167-8) говори: „ние мислим, че тези спорове едва ли биха се появили, ако на църковно-историческата сцена не бе се появил Несторий, човек с достойнства, но крайно неумерен, обичащ да настоява на своето, горд; а най-главното, като манастирски възпитаник, малко познаващ живота и неговите нужди, ограничено разбиращ интересите на Църквата. Действително, по христологичния въпрос много било вече написано от прекрасните отци на Църквата през IV в., но от това въпросът не се доближавал до осмисляне“. Свещеник (впоследствие епископ Тихон) Лященко (Свещ. Т. Лященко. Св. Кирил Александрийски. Киев 1913 г. стр. 209) в своя специален труд за Кирил Александрийски пише: „Разбира се, при друг характерът на Несторий и при друго неговото положение в Църквата, неговата ерес далеч не така силно щеше да развълнува Църквата и, може би, даже нямаше да е необходимо свикването на Вселенски Събор. Същото трябва да кажем и за значението на личността на св. Кирил в историята на несторианството. Ако не беше Кирил, историята на несторианските спорове би могла да бъде друга“. Проф. Ф. А. Терновски е на същото мнение. Проф. В. Болотов (Проф. В.В. Болотов. Лекции по истории Церкви. Том IV, стр. 184) отбелязва: „При това състояние на философската мисъл въобще, в каквото можем да си я представим през V в., напълно научен спор за такива важни въпроси, като как единството на личността се отнася към единството на съзнанието и самосъзнанието – би бил невъзможен… Въпросът за единството на лицето изглеждал тогава по-разбираем в неговата конкретна постановка, като въпрос за един и за два сина… А при такава постановка Несторий винаги с всичката яснота се изказвал за единството на лицето, решително отхвърляйки предположението, че е учил за два Сина“.

[Пламен]

      Несторий като Константинополски архиепископ

      На 24 декември 427 г. умрял Константинополския архиепископ Сисиний, славещ се със своето благочестие. За освободилата се катедра се явили двама кандидати – Прокъл, наречен епископ Кизически, и ученият презвитер Филип от Сида (Сократ, Ц. История VII, 27-29). Кандидатите били с големи достойнства. Но император Теодосий предпочел като най-достоен, „другоземец от Антиохия“ – Несторий (Ibidem VII, 29).

      Несторий бил сириец по произход, родом от Германикия. Външният му живот по своя ход напомня живота на св. Йоан Златоуст. Несторий също се учел в ораторската школа, основана от Ливаний, а богословското си образование получил в Антиохия от Теодор Мопсуестийски; също така прекарал няколко години в монашески подвизи, станал презвитер и живял в манастира св. Евпрепий, до стените на града. Той, подобно на св. Йоан Златоуст, се славел с красноречие, с което и обърнал вниманието на двореца върху себе си. Но той сам известно време се колебал да приеме високата чест. Народът с радост приветствал избора на императора, надявайки се да намери в Несторий втори Златоуст (Йоан Касиан. De Incarnatione. Migne. Ser. lat. c. 366). И той действително бил човек, според забележката даже на неразположения към него (заради неговите гонения против новацианите) историк Сократ (Сократ, VI, 29), „с добър глас и отличен дар слово“. Освен това, Несторий притежавал величава осанка, а бледото му и строго лице, светлият и дълбок поглед придавали на цялата му фигура нещо такова, което през всички времена се считало за принадлежност на оратора. Прекланяйки се пред ораторските дарби на Несторий, новите историци се увличат в оценката на нравствения му характер. Само с мрачни черти го изобразява о. Лященко (епископ Тихон) и отчасти проф. Терновски. Но останалите, например, проф. Лебедев (Лебедев, I, 168), Гидулянов (Проф. Гидулянов, Восточные патриархи. 625) и проф. Болотов (Лекции IV, 178) не считат за възможно да кажат лошо за нравствената личност на Несторий. „Този Константинополски патриарх“, казва последният, „бил съвсем не повърхностен учен… Че това не бил характер низък, за това говорят фактите на дълбоко-искрено и почтително отношение към него от страна на неговите привърженици…“ Несторий бил фанатичен, но вероятно не повече от мнозина свои събратя. Не той, а неговият презвитер Атанасий пръв предизвикал Константинополското население с проповедта против Θεοτόκος. Не Несторий, а Доротей Маркианополски провъзгласил анатема срещу онзи, който нарече Света Дева Богородица.

      Посвещението на Несторий на Цариградската катедра станало на 10 април 428 г. Според Сократ (Сократ, VII, 29), новият епископ в своята встъпителна реч, – риторически казано in persona del, се обърнал към императора със следните думи: „Царю, дай ми земя, очистена от ереси; а аз в замяна на това ще ти дам небето; помогни ми да изтребя еретиците, и ще ти помогна да изтребиш персите“.

      Своята нетърпимост по верски въпроси Несторий проявил по най-решителен начин с това, че на 5 ден след своето посвещение се разпоредил да разрушат арианския храм в Константинопол. Тогава арианите сами подпалили зданието, пожарът се разпространил върху съседните жилища и причинил много беди. На Несторий дали прякор подпалвача (Сократ. VII, 29). При мекото управление на твърде тактичния патриарх Атик, законите, издадени против еретиците, особено през времето на Теодосий I, се прилагали крайно рядко и били почти забравени. Сега бързо те всички били приведени в действие. На 30 май 428 г., очевидно, под влияние на енергичния Несторий, бил издаден общ указ относно еретиците на име „на верния и изпитан в православието“ префект на преторията Флоренций (Codex Theodos. XVI, 5, 65; Mansi IX, 763). Арианите, македонианите и аполинаристите се лишавали от правото да имат църкви в градовете; новацианите и съботяните (четиридесетниците) губят право да обновяват своите църкви и др. в такъв смисъл. Еретиците се лишават от правото да на държавна служба, дарение и наследство. На еретиците се забранява да кръщават и обръщат в своята вяра както свободни хора, така и роби. Нищо ново нямало в този пространен указ, но по-рано той бил само мъртва буква. В изпълнение на отново издадения указ, впрочем, епископ Антоний от град Герм в Хелеспонт започнал да преследва македонианите. Последните го убили. Несторий убедил императора за наказание да отнеме от тях църквата (Сократ, VI, 31).

      Явявайки се най-решителен враг на еретиците, Несторий не могъл даже да си представи, че биха могли да го заподозрат в лъжеучение (Mansi V, 753 А). Междувременно това се случило. От съобщенията на самия Несторий (Ibidem) и историка Сократ (Сократ, Ц. История VII, 32) следва, че споровете относно Θεοτοκος при добавянето към Света Дева Мария, произлезли в Цариград още преди идването на Несторий, а в негово лице срещнали най-способния който да им се отзове. Несторий още в Антиохия разяснявал догматите. Заварвайки сега догматичните различия в Цариград, Несторий поръчал на своя синкел, презвитера Анастасий, да ги изглади. Мисията на последния съвсем не се удала, най-вече вследствие на резкия му характер. Веднъж той, в присъствието на самия Несторий, казал в църквата: „Нека никой не нарича Мария Богородица, защото Мария била човек, а от човек е невъзможно да се роди Бог“ (Сократ. VII, 32; Евагрий. Ц. История I, 2). Тези думи извикали голямо смущение сред слушателите. Но Несторий потвърдил казаното от Атанасий. Този случай породил силна възбуда в града: произлезли спорове и раздори. Но Несторий, вместо успокоение, започнал да засяга по-често тази тема в проповедите си (Сократ, VII, 32). В деня на Рождество Христово, при голямо стечение на народ, той дал подробно, обосновано изложение на гледната си точка по този въпрос.

      Наскоро в опозиция на Несторий застанали двамата бивши съперници за заемане на Константинополската катедра – Филип и Прокъл. Първият направо упреквал своя архиепископ в ерес. Несторий на свой ред го обвинявал в манихейство. На един празниците на Богородица (Благовещение, 429 г.) излязъл със слово на опровержение против Несторий и Прокъл. Той срещнал сред слушателите голямо съчувствие. Затова Несторий го намразил и сам продължил да развива в проповедите предишните си мисли. При това веднъж попаднал на публично оскърбление от страна на Евсевий схоластика, т.е. ритор по професия, впоследствие епископ Дорилейски, който прекъснал архиепископа с възгласа: „Не, сам вечният Логос подхвърлил Себе Си на второ раждане“, – наричайки го (Несторий) лъжец и богохулник. След няколко дни на стените на църква се появило формулирано изобличение на Несторий в ерес, при което неговото учение се доближавало до ереста на Павел Самосатски (Mansi IV, 1008-1012). Императорът застанал на страната на Несторий. Пулхерия се обявила за негов враг.

      Досега говорихме за вълненията в Константинопол, предизвикани от проповедите на Несторий и неговите съмишленици. Тези вълнения не трябва много да се преувеличават. Изглежда, било възможно да се успокоят и заглушат. Поне в края на 430 г., Несторий в беседа с клира си разяснявал в какъв смисъл може да се употребява и наименованието Θεοτοκος. Това било още преди Несторий да получи приятелското послание – увещание от Йоан Антиохийски. Последният, знаейки обстоятелствата на нещата, могъл съвсем сериозно да помисли, че вълненията в Константинопол утихнали.

      Но работата приела съвсем друг обрат, когато с голяма разпаленост се намесил Кирил Александрийски. Сред народа се разпространил сборник от проповеди на Несторий, произнесени от него отчасти още в Антиохия, а отчасти в Цариград – главно относно за Θεοτοκος. Сборниците попаднали в Рим и Египет. Това дало повод на Кирил да напише „послание до египетските монаси“, където той, като не нарича Несторий по име, бичува неговото учение. Това било, разбира се, право на Кирил да поучава монасите от своя кръг. Действията на Кирил получават агресивен характер, когато той излязъл вън от пределите на своя патриархат. Кирил се осмелил да напише на Несторий поучително писмо. Това било в края на лятото на 429 г. Несторий му отговорил кротко, възхвалявайки християнската добродетел кротостта (Не се разбира по какъв начин в такова кротко писмо, където не се вижда даже чувство на получена обида или оскърбление, виждат така много „гордост и високомерие“, и даже заплаха по адрес на Кирил. Вж. свещ. Т. Лященко, епископ Тихон, „Св. Кирил Александрийски“, Киев 1913 г. стр. 288) и с голяма сдържаност. Тогава Кирил пише друго послание на Несторий, с чисто-догматически характер или съдържание. Освен това, той отправил писма до източните епископи – Йоан Антиохийски, Акакий Верийски и други лица. Но всичко това, изглежда, било у него подготовка към по-сериозна крачка – съставяне на писмо до Римския папа и император Теодосий, а също отделни писма до императриците (Вж. тези интересни писма преведени на руски в „Деяния на Вселенските Събори“, I, 147). Първото писмо имало извънреден успех: то, може да се каже, решило делото. Кирил се обръща към папата като към „преподобнейши и боголюбезнейши отец“; да влезе в сношение с папата го заставя уж „отдавнашния обичай на Църквите“. Кирил моли папата да произнесе своята присъда по делото на Несторий. На папата, разбира се, подобно писмо не могло да не се хареса. Папа Целестин I (422-432 г.) напълно приема приписваната му роля на съдия и отговаря в благодушно-снизходителен тон, с изискани комплименти по адрес на Кирил. В заключение, папата, предавайки своите пълномощия на Кирил, прави такова разпореждане: „И така, ти, приемайки върху себе си подобаваща власт и застъпващ се за нашето място с усвоената му власт, приведи в изпълнение с непреклонна твърдостта правото върху проповядваното от него учение да произнесеш проклятие“ (ibidem). Това послание е написано след Римския Събор, но за него папата не споменава. Писмата пък на Несторий до папата били от друг род, без всякаква сянка от раболепие, като от равен към равен, „брат“. От същия род били и действия му, например, по делото на пелагианите (когато изгонените от Италия пелагиани се обърнали за защита към Несторий, молейки или ходатайствайки за църковен съд, то Несторий писал на „брата“ Целестин, молейки го да достави сведения, защо пелагианите са отлъчени от Църквата, тъй като те считали себе си за невинно пострадали). Разбира се, на разглезения Римски първосвещеник тези думи могли да изглеждат като оскърбителна фамилиярност. Да се почувства оскърбена личност, изглежда, дават повод решителните, властни и енергични действия на папа Целестин I чрез Кирил по отношение на Несторий. Сам Целестин homo simplex бил в богословските въпроси. Опровержение на учението на Несторий писал по негово указание ученикът на Йоан Златоуст, Йоан Касиан (В съчинението си De incarnatione — Mansi IV. coil. 1017, 1025, 1035, 1047). Въз основа на него станало осъждането на Несторий (без да викат самия него) на Римския събор на 11 август 430 г. и била произнесена приведената по-горе присъда, изпълнението на която било възложено на Кирил.

      Кирил, изглежда, това и чакал, и в поръчението на папата почерпил голямо мъжество. Затова, без оглед на това, че обръщението на Кирил с писма до царя и царското семейство било твърде несполучливо, – императорът в своето секретно писмо до Кирил го изобличава в интрига и го нарича истински виновник за всички произлезли смутове; – без да се гледа на това, че Акакий Верийски (Алепски) дава на Кирил да разбере, че той не намира нищо еретично в учението на Несторий и го моли да се ползва от епископската власт за съзиждане, а не за разорение; без да се гледа на това, че Несторий след писмото до него от Йоан Антиохийски – че и преди това – намира за възможно да допусне употребяването на думата „Богородица“ само с ясно разбиране смисъла на тази дума: Кирил свиква Събор през октомври 430 г., съставя от негово име прословутите 12 анатематизми и иска под тях да се подпише Несторий. Анатематизмите били получени в Константинопол на 30 ноември 430 г. На тези анатематизми Несторий отговорил пък с 12 антианатематизми. В последствие Кириловите анатематизми били опровергани от Блажения Теодорит и Андрей Самосатски. Последният написал цяла книга. Скоро след получаване на анатематизмите, на 6 декември 430 г., Несторий в проповед се оплаква на своето паство от гонението, произхождащо от Александрия, като не назовава Кирил по име, а го нарича „някакъв египтянин“: по-рано от Антиохийските епископи Мелетий и Флавиан, после от Константинополския патриарх Йоан Златоуст, а сега от него самия. Разбира се, да посочи „Египетското гонение“ и да отъждестви делото си с делото на Йоан Златоуст било изгодно за Несторий… И действително, като че ли имало нещо аналогично. Също както „дългите братя“ се оплакали на Йоан Златоуст от Теофил Александрийски, след което той скоро бил извикан от императора на съд; така и сега пристигнали в Константинопол няколко александрийци с жалба срещу Кирил; следователно, последният могъл да очаква, че също и него ще повикат на съд в Константинопол и – което е особено важно – императорът в споменатото писмо до Кирил го канел на Събор, който щял да се проведе в Константинопол.

[Пламен]

      Ние изложихме така да се каже пролога на Ефеския Събор, завръзката на тази драма, която се разигравала в продължение не само на няколко години, но и на цели десетилетия и даже столетия. Извънредно важно е да се определи по-конкретно позицията на онези две главни лица, които стояли в центъра на тогавашните събития – необходимо е по-точно да се знае credo-то на Несторий и Кирил.

      Едва ли можем да се съгласим с онези историци (Joseph Kard. Hergenrother. B. I. s. 549. Auflage. VI, J.P, Kirsch, 1924), които сравняват позицията на Кирил по отношение на Несторий с позицията на Атанасий по отношение на Арий. В смисъл на личния характер на Атанасий било присъщо спокойствие, обективност, сдържаност и склонност към мир (миролюбие). А Кирил трудно може да се защити от обвинение в страстност, даже разпаленост, властолюбие и хитрост. Що се отнася до характера на богословските възгледи, то учението на св. Атанасий се отличавало сравнително с по-голяма определеност и даже точност, при това е нямало изработена в това време богословска терминология… Междувременно Кирил, живеейки след кападокийците, не взимал под внимание смисъла на думите ουσια и υποστασις, които те ги разграничили. С това той попаднал за голям, даже фатален съблазън на несъгласните с него – в тази сериозна грешка, че се ползвал от изреченията на Аполинарий, приемайки ги за изрази на св. Атанасий. Кирил учел не само за „ενωσις καθ’ υποστασιν“, но и за „ενωσις φυσικη“ и „ενωσις κατά φυσιν“, т.е. потвърждавал физическото и природно съединение. Следователно, за него φυσις = υποστασις. Вследствие на това, да се разберат изразите на Кирил, след изясняване терминологията на кападокийците, –  не било много лесно за човек, не напълно еднакво мислещ с него в ортодоксален смисъл. Още по-труден за разбиране в точно общоцърковен смисъл представлявал изразът на Кирил „μια φυσις του Θεου Λογου σεσαρκωμενη“, който собствено бил Аполинариев, но бил приет от него като Атанасиев (Herele. Conciliengeschichte В II. s. 144).

      Вярно е казал един историк (Проф. Болотов, Лекции по история на древната Църква IV-180) за Кирил, архиепископ Александрийски. „В своето богословско направление Кирил не само дошъл до онази черта, която посочил, за да изрази православната истина на Халкидонския Събор, но и преминал тази черта, направил една излишна крачка към монофизитството. Следователно, той стоял по-далеч от Несторий и изисквал от него повече отричане, отколкото това било нужно за защита на православието“.

      Говорейки за учението на Несторий, трябва преди всичко да подчертаем, че то било специално антиохийско, а не лично от него изказано. Негов пряк учител се явява Теодор Мопсуестийски, а след него непосредствено стои Диодор Тарсийски. Проф. А. Брилянтов просто говори, че „у Диодор и Теодор би трябвало да търсим истинския източник на несторианството, към които източните се обръщали и след осъждането на Несторий като безспорни авторитети“ (Происхождение монофизитства. СПБ. 1906, стр. 22. ср. 7-8), Несторий даже не бил краен изразител на тази школа, а само умерен представител. Ние не сме съгласни с Лоофс, според който и Теодор Мопсуестийски учел за два сина (Realencyklopadie Hauck. В. XIII, s. 740). Но че за два сина учел Диодор Тарсийски, това ясно следва от фрагментите на Марий Меркатор „Τελειος προ αιωνων ο Υιος, τελειον τον εκ Δαβιδ ανειληφεν Υιος Θεου υιον Δαβιδ“ (Migne — Patrologie Ser. gr. t. XXXIII, c. 1560 А, „Съвършеният преди векове Син възприел съвършения от Давид, Син Божий, Давидов син”. Ср. Handbuch der Kirchengeschichte, Preuschen-Kruger I). Несторий, обратно, казва: „Един Христос и един Господ, но към Христос единородния Син се използва името на Христос и Сина ту по Божество, ту по човечество, ту и по Божество и по човечество“. И още: „Христос като такъв е неделим. Оттук и ние нямаме двама Христозовци или двама Синове… но Той Сам един, се явява двоен не по достойснтво, а по естество (Migne. Patrologie Ser. gr. LXXXVI P. 64 И 84 ср. 88). Той определено говори: „χωριζω τας φυσις, αλλ’ ενώ προσκυνησιν – разделям природите, но обединявам в поклонението“ (Migne. Patrologie. Ser. gr. LXXVI, II, 10 с. 100). Подобно на антиохийците, той различава „храма“ от „живеещия в него“, „Господа“ от „образа на роба“, „Вседържителя Бога“ от „съпокланяемия човек“; също така той признава, че съединението на естествата συναφεια εις ενός προσωπον, ενωσις σχετικη е „относително единство“, или не допуска единение на φυσεις (или υποστασεις) κατ’ ουσιαν, но само κατά συναφειαν.

      Антиохийската богословска школа в противоположност на Аполинарий, утвърждавайки пълното човечество на Иисус Христос и не желаейки да падне в динамизма на Павел Самосатски, стигнала до отричането, както виждаме, на  физическото или ипостасното единение на Божеството и човечеството в Спасителя, т.е. φυσεις κατ’υοσιαν по същество, а само – κατά συναφειαν; „вселяването“ (ενοικησις) на Логоса в човешката природа на Иисус било не по φυσει, а ευδοκια (Вж. неправославните изречения в извлечението от съчиненията на Несторий у  Mansi V (руски превод на Деянията на Вселенските Събори Том I. стр. 230-234). Макар по тези въпроси до Халкидонския Събор да нямало догматично определение, ортодоксалното учение се проявило иначе от разсъжденията на антиохийските богослови).

      Особено внимание Несторий отделя върху „общението на свойствата“ (communicatio idiomatum), – т.е. на онова явление или на онези начин на изразяване, когато въз основа единението на двете природи, Божествената и човешката, прилагат към едната природа свойствата на другата. Оттук именно и произлизал целият спор за думата Θεοτοκος. Несторий предпочитал термините – Χριστοτοκος, Θεοφορος, макар нищо да не могъл да възрази и против най-точния според него термин . Но от друга страна, той могъл да допусне и твърде неточния според него термин ανθρωποτοκος. „Аз (т.е. Несторий – у Migne S. graeca LXXVI р. 57; ср. proem, p. 64) вече често съм казвал, че ако някой между вас или между другите намира за по-почтителна думата „Богородица“, то аз нямам нищо против тази дума“; т.е. Несторий нямал нищо против употребата на Θεοτοκος и εν προσωπον.

      Предвид на казаното, въпросът за точното определяне ереста на Несторий затруднява догматистите и историците, тъй като такова не е дадено в постановленията на Ефеския Събор, осъдил Несторий. Знаменитият Хефеле (J. Hefele. Conciliengeschichte. V. II. 1875, Стр. 156), затрудняващ се точно да определи вината на Несторий, стига до заключение, че Несторий, вместо да признае в Христос човешката природа с Божествената личност, постоянно предполага свързване на човешката личност с Божеството; приковавайки своето внимание към цялостната конкретна представа за човека, той не може да се издигне до абстракцията – да мисли за човешката природа без личност и да съедини простата човешка природа с Божествената личност. Несторий е склонен да присвои на Христос личността на грешното човечество; както показват всичките негови образи и сравнения (храм, дреха, инструмент), Несторий свързва само външно Божествената природа с човешката. Божеството не се е родило от Мария, а като че ли минало през Нея, то не страдало заедно с човечеството, но в страдащия човек оставало безстрастно. Такива твърдения са възможни при условие, ако човечеството имаше собствен център, особена личност. Но ако личното в Христос е било само Божеството, тогава неизбежно следва, че и то приемало участие в страданието. Също само личността е могла да се роди от Мария; а тъй като личното в Христос било неговото Божество, то то трябвало да се приобщи към раждащия се, макар само по себе си то не могло нито да се роди, нито да страда.

      Личността на Несторий привлякла върху себе си вниманието на учения свят още веднъж в началото на сегашния XX в, когато било намерено едно от неговите съчинения под псевдонима „Книга на Хераклид“ (псевдоним на Несторий), където Несторий се оправдавал от приписваните му обвинения и от своя страна осъждал Кирил Александрийски и неговите съмишленици.

      Преди няколко години в библиотеката на несторианския патриарх в Кочани, в турски Кюрдистан, била намерена на сирийски език „Книгата на Хераклид“. През 1918 г. Bedjan издал сирийския ѝ текст, а абат Ф. Но (F. Nau) я превел на френски език – Nestorius. Le livre d'Heradide de Damas, traduit en francais par F. Nau, Paris, 1910: За това съчинение абат Но съобщава такива сведения. Сирийското название на книгата е Tegurta Heraklides; то съответства на гръцкото πραγματεια, на немското Abhandlung или Handel, а на френски може да бъде преведено traite de commerce или по отдалечено от буквата, но съответстващо на смисъла – Livre, ecrit d'Heradide de Damas. Това съчинение съдържа е себе си богословски и философски разсъждения, където историята играе само второстепенна роля. „Тази книга“, казва Но (F. Nau), „напълно се съгласува с историческите обстоятелства на Ефеския Събор, така че оригиналността й (в смисъл, че принадлежи на Несторий) не подлежи на съмнение“. Несторий пуска книгата под псевдоним – и това е напълно ясно – защото неговите съчинения, подписани със собственото му име, били изгаряни. Историята на тази книга е такава. Когато Несторий се намирал в Египетските оазиси, то въпреки това неговите другари го посещавали и там, например Павел, епископ на Антарадоса. Те му доставяли актовете на Ефеския Събор; въз основа на тях той писал писма до Константинопол, в които настоявал на своето съгласие в учението с архиепископ Флавиан и папа Лъв I и искал свикване на Халкидонския Събор (Виж изданието на F. Nau р. 375). Разбира се, Несторий с особен интерес се заемал с доставените му актове на Ефеския събор, той не могъл да се съгласи с изложението на работата в тях и естествено желаел да даде собствено изложение и осветляване на събитията. Съборните актове обвиняват Несторий; той, в коментарите си към тях отклонява отправените му обвинения и, обратно, насочва ги против Кирил (pp. 88-290). Към това той добавя въведение за другите ереси (pp. 5-88) и прибавка за това, какво повлякло след себе си неговото осъждане (290-391). Книгата била съставено от Несторий според съображенията на F. Nau през 451 г. на гръцки език. След 540 г. монахът Bar Edta (син на Църквата) свидетелства, че книгата на Несторий, който се наричала Heradidos, неотдавна е преведена от гръцки на сирийски език. Въз основа на изучаването на тази книга и цялата история на III Вселенски събор професорът по богословие в Кембридж Bethune-Baker дошъл до такова заключение, че Несторий станал „жертва на неточността на своя богословски език“. Несторианите също признавали единството на двете природи в едно лице, разбирано като προσωπον, т.е. външно, тогава, когато у Кирил то било ипостасно. От себе си прибавя: нека напомним, че книгата на Хераклид с право е наречена „апология на Несторий“ и тя изисква от противната страна апологията… на Кирил. Но, заключава католическият абат (Nau), и след сегашната апология не следва да се съжалява за осъждането на Несторий (р. XXVII).

[Пламен]

      Трети Вселенски Събор в Ефес през 431 г.

      Освен гръцките съборни деяния източници за III Вселенски Събор се явяват коптските актове. Те са дошли до нас във вид на фрагменти от два ръкописа и се пазят в Парижката национална библиотека. През 1892 г. френският учен Буриан (Bouriant) издал коптските актове с френски превод. Неговото издание, като първо, не е лишено от недостатъци. През 1904 г. немският учен Вилхелм Краатц (Wilh. Kraatz) издал немски превод на двата ръкописа с изследване за тях. Коптските актове далеч не съвпадат с гръцките. Естествено възниква въпросът за тяхната достоверност в онази част, където те се различават от гръцките актове. Този въпрос се решава различно; повечето го приемат отрицателно, т.е. в смисъл на тяхната неоригиналност (Вж. проф. Болотов: „Архимандритът на тавенисиатите Виктор при Константинополския двор през 431 г.“ Христ. Чтение 1892, I, 63-89. Из Церковной истории Египта, вып. III). В съпровождащия превод на изследването, В. Краатц признава разказа за Виктор като заслужаващ доверие и от тази гледна точка подхвърля на критика изводите на Болотов. Отец доцент Дм. Лебедев не признава значението и силата на критиката на Краатц („Христианский Восток“ 1912, I, 146-202). Свещ. Тимотей Лященко (после епископ Тихон) защитава историческия характер на главното лице в актовете – Виктор: „Св. Кирил Александрийски“, стр. 260, 394-8; и „Труды Киевской Д. Ака¬демии“ 1914, I-VI.

      Кратко съдържание на коптските актове.
      В Парижките ръкописи първия лист, т.е. две страници – липсва. На 3 страница продължава писмото на Св. Кирил до архимандрит Тавеан. Виктор, където той моли последния да побърза в Александрия, за да пътува с него в Ефес на събора. Виктор веднага се приготвил и на 31 март бил вече в Александрия. Но плановете на Кирил се изменили. След Пасха той изпратил Виктор в Константинопол, за да действа там пред император Теодосий II против влиянието на Несторий и неговите привърженици. Виктор се отправил за Константинопол и с усърдие и успех изпълнил своето ново назначение.

      Мисълта за свикване на III Вселенски Събор приписват на Несторий (Евсевий, 1, 7. Migne. Patro'logia. Ser. graeca LXXXVI, c. 2435). Но и за Кирил се говори (Ibidem, I, 3; Patrologia gr. LXXXVI, c. 2426), че той молил Теодосий Младши да заповяда да се събере в Ефес Събор. Последното така примиряват с първото (Напр. свещ. Т. Лященко. „Св. Кирил Александрийский“: стр. 313), че Кирил, когато видял от писмото на императора до него, като че ли го заподозират в нежелание да разгледа спорния въпрос съборно, могъл да отговори на Теодосий, че и той желае Събор, могъл да посочи и мястото за него – Ефес, – твърде неудобно за Несторий, защото в Ефес най-много се почитала Божията майка. Както и да е, Теодосий II определил Вселенски Събор в Ефес през 431 г. след Пасха, на празника Петдесетница.

      Третият Вселенски Събор от организационно-техническа страна се счита за извънредно несполучлив. Печален е той и от догматико-каноническа страна, като повлякъл след себе си разделението между Изтока и Запада, най-вече между Александрия и Антиохия, а после и отпадане на много православни в несторианството. Основна причина за това лежала в характера на богословския спор. Заблудата на Несторий далеч не била така ясна за всички, както например лъжеучението на Арий. Ето защо почти целият Изток, начело с Антиохийския патриарх Йоан, бил на страната на Несторий. От друга страна, крайностите на Кириловото учение били ясни и извиквали против себе си възражения, например от страна на Блажения Теодорит. Не могли да се крият и страничните мотиви в народа на Рим и Александрия против Константинопол. При такова положение на работите, важно било да се създаде мъдра програма за състава и дейността на предстоящия Събор, да се даде правилен ход на съборните деяния. Това могъл да направи само императорът. Но той не сторил това. Теодосий II бил проникнат от благочестиво настроение и имал благородно намерение – сам да не се бърка във вътрешната догматична дейност на Събора и на своите чиновници не позволява това. Но едно е да се бъркаш, а друго – бдително да наблюдаваш правилния ход на занятията.

      Теодосий I, в противоположност на Константин Велики, не се бъркал в работите на Константинополския Събор през 381 г.; но на този Събор едва ли ставало важно дело без негово съгласие. В императорската грамота или акта за Ефеския събор нямало точни указания кога, как и при какви обстоятелства трябва да се открие Съборът. Откриването на Събора се възлагало на началника на свитата Флавий Кандидиан; но неговото право се ограничавало само с външната страна и, в това отношение, не били изяснени обстоятелствата, например, при какво число епископи може да се открие Съборът, митрополитите от различните области колко епископи могли да доведат със себе си и т.н.

      Град Ефес, като място на събора, бил твърде удобен за Кирил и неудобен за източните епископи. Пътуването по вода за Кирил било леко и приятно. Обратно, пътуването по суша за Йоан Антиохийски поради силните пролетни дъждове, народни вълнения и глад в Антиохия – било извънредно тежко. Затова той официално съобщил на императора (Деяния на Вселенските Събори. Том I. Стр. 261-262) и вероятно, чрез куриери и бързоходци известител за своето принудително закъснение и Кирил, който вече пристигнал в Ефес. Последният пристигнал в Ефес 4-5 дни преди законни срок за откриване на Събора, придружен от почти 50 епископи, а освен това – от монаси параволани. Той бил посрещнат с почит от Ефеския епископ Мемнон, който привлякъл към Събора, заедно със себе си, до 40 асийски епископи и 12 от Памфилия. Това било направено, изглежда, в нарушение на прекия смисъл на императорската грамота: „да се идва с малко епископи от всеки митрополитски окръг“. С Несторий пристигнали всичко 10 епископи, а Йоан Антиохийски довел със себе си 23 епископи.

      Междувременно, на 7 юни 431 г., в деня на Света Троица, официалният срок за откриването на Събора изтекъл. Йоан Антиохийски, в писмото си до Кирил, получено от него не по-късно от 20 юни, молел да го почакат още 5-6 дена.

      (Справедливо историкът Мьолер (Lehrbuch der Kirchengeschichte 1902, В. I. s. 668) отхвърля предположението на Харнак, че Йоан умишлено закъснял. Според нас е справедливо обратното предположение, че Кирил умишлено бързал (ср. Гидулянов. Източните Па¬триарси, стр. 649). Йоан бил чужд на всякакви дипломатични похвати в тази работа, вярвайки в правотата на Несторий. За това говори неговият по-нататъшен решителен начин на действие, когато той всячески се опитвал да спаси положението, вече силно развалено, и при друг император, т.е. при император с друг характер, би постигнал това. Друга била работата с Кирил: той бил обкръжен с болшинство от съчувстващи му епископи; същевременно, в лицето на Йоан Антиохийски и епископите, които щели да пристигнат с него, той – ясно осъзнавал – можел да срещне сериозна опозиция. Затова той трябвало да бърза. Ако досега той чакал сравнително търпеливо, то получавайки от Йоан известие, че ще пристигне след 5-6 дни, Кирил побързал с откриването на Събора, без да обръща внимание на решителните протести).

      Кирил, Мемнон и придружаващите ги, искали Събора да се открие без източните, но на това се противопоставили императорският комит Кандидиан. Рано сутринта на 22 юни, Кирил и Мемнон с епископите от своята партия се събрали в главния храм на Ефес, където трябвало според разпореждането на Мемнон, да стават заседанията на Събора. Кандидиан се явил на събранието и протестирал. Но Кирил и Мемнон не му обърнали внимание, а напротив, с хитрост отстранили формалната причина за откриването на Събора (Ср. Деянията на Вселенските Събори I, 256), заставяйки го да прочете императорската сакра за опознаване и обявили това за изслушан указ за откриване на Събора. После Кандидиан трябвало да се отстрани, а несъгласните – на брой 68 епископи – на откриването на Събора били изгонени от събранието. Кирил открил събора при 157 епископи и 1 дякон, представител на Картагенския епископ. Още в навечерието те изпратили на Несторий покана за Събора. Последният отговорил: „Ще помисля и, ако трябва, ще дойда“. Но него го убедил Кандидиан, разбира се, да не се явява. Затова, когато на другия ден последвала друга покана към него, той отговорил, че ще дойде на Събора, когато се съберат всичките епископи. Нова – вече трета – покана не могъл да получи.

      Председателското място на Събора, разбира се, заел Кирил. Той навярно старателно се готвел за тази роля, защото, без да се гледа на всичката сложност, трудност и неясност на работата, съумял всичко да свърши в един ден… По-точно, хода на съборните заседания ставал така: отначало, след откриване на заседанието, бил прочетен Никейския (а не Никео-Цариградския) символ, второто послание на Кирил до Несторий „Καταφλυαρουσι“ и отговорът на Несторий; първото било признато за православно, второто за еретично и авторът му бил анатемосан; след това прочели посланието на папа Целестин до Кирил и третото послание на Кирил (του Σωτηρος) до Несторий. За да установят факта, как сега учи Несторий, разпитали двама от преди това близки на него епископи и които беседвали с него само три дена преди Събора, именно Теодот Анкирски и Акакий Мелитополски. Те засвидетелствали, че той мисли също така, както и в отговора на второто послание на Кирил до него. Накрая били приведени против учението на Несторий места от отците (12), в съответствие на които били направени извлечения от съчиненията на Несторий. В заключение било прочетено посланието на Картагенския епископ Капреол, изпратено с дякон Везул. Самото съборно определение за Несторий било съставено с такива изрази: „Като открихме отчасти от писмата на Несторий, отчасти от другите му съчинения и отчасти от беседите, които той водил в тази митрополия (Ефес) и които са потвърдени от свидетели, че той мисли и проповядва нечестиво, ние бяхме принудени, въз основание на каноните и посланието на нашия отец и съслужител Целестин, – да произнесем горчивото определение: Господ наш Иисус Христос, срещу Когото той изригвал хули, чрез устата на Негово светейшество Събора определя да се лиши от епископски сан и отлъчи от църковно общение“. Под определението се подписали 198 отци; при това било прибавено, че към него се присъединили и други епископи, така че всичко станали повече от 200 отци (Деяния I, 236-241). Вечерта била обявена вече присъдата и било устроено тържествено шествие с факли по улиците.

      Присъдата на Събора била изпратена на Несторий, „новия Юда“; на клира и на икономите от Константинополската Църква били изпратени послания. Специални послания били написани до някои лица от Константинополския клир – на епископите Комарий и Патамон и на манастирския архимандрит Далмаций. Малко по-късно било изпратено и донесение за низложението на Несторий на императорите Теодосий и Валентиниан.

      Несторий, получавайки присъда от Събора, отправил протести до императора, молил да се свика законен събор от митрополита и двамата епископи на областите; оплаквал се и от причинените му бедствия – особено от страна на Мемнон – и даже смъртни заплахи. Под тях се подписали, освен Несторий, и съчувстващите му митрополитите и епископите. Кандидиан обявил решението на Събора за незаконно и също се обърнал с протест към императора.

[Пламен]

      „Съборът“ (Conciliabulum) на Йоан Антиохийски

      Между това на 26 юни пристигнал Йоан Антиохийски. Изглежда, под влиянието на Кандидиан, Йоан със съчувстващите му 34 епископи, съставил „Съборче“ от източния диоцез и от епархиите – Витиния, Писидия, Пафлагония и др. Открили Събора със спазване на всички формалности – с четене грамота на императора за откриване на Събора и в присъствието на Кандидиан изслушали заявлението му относно незаконността на Събора на Кирил. Въз основа на тези заявления станал ясен незаконният и насилнически начин на действие преди всичко на ръководителите на събора Кирил и Мемнон, а после и на другите. В анатематизмите на Кирил било намерено (открито) еретично учение, подобно на арианството, аполинарианството и евномианството. Предвид на това Съборът постановил низложението на Кирил и Мемнон, а останалите да бъдат отлъчени от общение, докато се разкаят (Деяния на Вселенските Събори. Том I. стр. 295). Присъдата била изпратена на Събора на Кирил. До императора било отправено подробно послание с уведомление за действията на „Събора“ и причините за закъснението на Антиохийския и другите източни епископи.

[Пламен]

      Разпоредбата на император Теодосий

      Императорът, получавайки първо донесението на Кандидиан, взел отначало, както изглежда, правилно решение: да се открият съборните съвещания след пристигането на източните в Ефес. Своето послание той изпратил със сановника Паладий на 29 юни и му заповядал да отмени всичко, извършено от Кирил на Събора, а от епископите искал да не напускат Ефес преди решението на въпроса (Деяния на Вселенските Събори. Том I. стр. 312-313). Едновременно с това била забранена частната кореспонденция между Ефес и столицата. Но от присъда на императора останали недоволни и двете страни, защото и едната, и другата считали своите решения за напълно канонични и неподлежащи на отмяна. Кирил намерил начин да препрати в Цариград постановленията на своя Събор и писмо, които хитро били поставени вътре в тоягата на известния тогава просяк Виктор. Кирил и неговите единомишленици разчитали да вдигнат в защита на своето дело Константинополското монашество, начело на което стоял архимандрит Далмаций, служил преди това в императорската гвардия и се ползвал с голяма почит в дома на Теодосий II. До него и изпратил Кирил писмо, в което се оплаквал от враждебността на властите и невъзможността да изясни истината пред императора. Сметката на Кирил излязла вярна. Далмаций съумял да застави императора да се откаже от взетото по-рано свое решение. В уречения ден от всичките манастири излезли кръстни шествия и се събрали в манастира на Далмаций, който начело на процесията и с пеене на псалми се отправил с всички към двореца. Теодосий II приел Далмаций, изслушал молбата му и дал съгласието си да повика делегатите от Ефес в Константинопол на личен доклад. После шествието се отправило към църквата Св. Мокий, на края на града, и там след прочитане писмата на Кирил и разясненията на Далмаций се раздали викове: „Анатема на Несторий“ (Деяния на Вселенските Събори. Том I. стр. 318). От Събора на Кирил дошли двама епископи, а от Събора на „източните“ епископи се явил комитът Ириней, и след обсъждане на въпроса в заседанията на консисториума било решено да се отправи в Ефес със специални пълномощия, съветникът Йоан, заемащ поста комит на царските съкровища (Mansi, 1428-29).

[Пламен]

      Продължение на съборните заседания

      След заседанието на Съборите на Кирил и Йоан, в Ефес пристигнали легатите на Римския папа, двама епископи – Аркадий и Проект, и един презвитер Филип. На 10 юли кирил възобновил съборните заседания с тяхно участие. Отначало било изслушано посланието на Целестин, което извикало възторжени възклицания в събранието, а на следващото заседание, на 11 юли, легатите изслушали доклада за съборното осъждане на Несторий и се присъединили към него. На 16 юли станало четвъртото заседание под председателството на Йерусалимския патриарх Ювеналий. Чак сега Кирил и Мемнон подали до Събора заявление за неправилното им осъждане на Събора на „източните“, макар то да било извършено още преди три седмици. Причината – защо Кирил и Мемнон внезапно си спомнили за осъждането им от нищожното според тях „Съборче“, се заключавала, изглежда, в това: техните приятели от Константинопол им дали да разберат – трябва да мислим, – че при непостоянния характер на императора не трябва да се пренебрегва и незначителният факт на тяхното отлъчване от „Съборчето“ (Ср. Болотов. Лекции по история на древната Церква. Том IV. стр. 216). Изпратена била покана на архиепископ Йоан и на 35-те епископи с него да се явят на събора. Но, разбира се, отговор не последвал. Затова на следващото, петото заседание, на 17 юли, последвало отлъчването на патриарх Йоан с 35-те епсикопи. В заседанието на 22 юли била изслушана жалбата на презвитера Харисий за неправилния символ на вярата, изпратен от Константинопол за оглашение на встъпващите в Църквата. На последното 7 заседание, на 31 юли, което станало както и първото в Църквата Св. Богородица, било разгледано делото на кипърските клирици. Последните две дела, т.е. 6 и 7 заседания, били частни, случайни. Така 6 заседание на събора се открило с четене на Никейския символ на вярата с предположението, че Несторий го изопачава. Изглежда, това обстоятелство дало повод на иконома на Филаделфийската Църква, Харисий, да посочи на отците на събора случаи на отстъпление от този символ. В неговата мисионерска практика, според думитед му, имало такъв случай: за оглашение на обърнатите от него към Църквата четиридесетници пристигнал от Константинопол хорепископът Яков с презвитери, поддържащи ереста на Несторий. И именно те, според изявлението на Харисий, употребявали „извратен“ символ на вярата, написан за случаи на обръщане на еретици към Църквата. Сам Харисий се придържал мън Никейския символ и го подписал. Вследствие това заявление отците забранили да се съставя и употребява нова вяра освен Никейската. Но това постановление не получило формално утвърждаване. На това попречило пристигането на комит Йоан и арестуването на ръководителите на Събора. Ето защо когато Евтихий посочил 7 правило от III Вселенски събор, то било оспорвано от Евсевий Дорилейски на IV Вселенски Събор (Деяния. Том III, 85-86). Проф. Фр. Лаухерт помества в своето събрание на каноните всичко 6 правила на Ефеския Събор (Lauchert Fried, Die Kanones der wichtigsten altkirchl. Concilien. Freiburg и Leipzig. 1896. s. 87-88). На последното 7 заседание кипърските епископи молили отците на Събора да утвърдят независимостта на тяхната Църква от Антиохийската църква. Представените документи на Събора от кипърските отци (започнали историята на Кипърската катедра от Варнава) не били напълно очевидни и основателни. Затова, постановлението на отците било изразено в условна форма: ако е доказано, че кипърци се ползвали с независимост, то нека се ползват от нея и за в бъдеще. Въпреки това автокефалността на Кипърската Църква станала от това време факт.

      В първите дни на август пристигнал в Ефес с военна охрана от схоларии комитът Йоан и поръчал да се явят на другия ден при него всичките епископи. Епископите се подчинили с изключение на Мемнон, оправдал после своето отсъствие с внезапна болест. Тук бил и Несторий. Възбудата сред епископите, особено при вида на Несторий, била така силна, че Йоан трябвало да прибегне към такова радикално средство, като отстраняването от събранието на Несторий и Кирил, и само след това било възможно да се прочете рескрипта на императора, в който се съдържало императорското разпореждане за низвергването на Кирил, Мемнон и Несторий (Деяния. I, 321).

[Пламен]

      Отказът на Несторий от катедрата и послед-ващата го съдба

      При този обрат на нещата, Несторий нямал желание и не намирал смисъл да се бори по-нататък за своите идеи. Той въобще по своя характер бил повече аскет и монах, отколкото обществен деятел. Той се обърнал към един придворен евнух с писмо, в което опровергал лъжливото обвинение – уж анатемосваното от него име на Богородица (Mansi V, 413-414) и молил императора за разрешение да се оттегли в своя манастир под стените на Антиохия, т.е. св. Евпрепий (Евагрий. Ц. История I, 7; Migne LXXXVI. C. 2436). Уволнението се състояло с почести. Висшият държавен сановник, който давал разпореждания за пътуването, официално писал на Несторий така: „Молим милосърдния Господ, да премине ваша светлост благополучно това пътуване и да живеете съгласно собственото си желание. Да ви предложим някакво утешение – не смеем; при вашата мъдрост и надареност с такива духовни съвършенства вие не се нуждаете от такова, защото вие стоите над другите хора“. Несторий напуснал Ефес и се поселил в любимия си манастир, където се ползвал с уважение и всякакви почести. Наистина, през март 432 г. папа Целестин искал от императора – да отстрани Несторий от околностите на Антиохия. Но Теодосий II не обърнал на това никакво внимание. Но след 4 години императорът си спомнил някак за Несторий и излял върху него гнева си. Със заповед от 30 юни 435 г. той заповядал несторианите да се наричат симониани и да се изгорят всички съчинения на Несторий (Mansi V, 413-414), самият него отначало постановил да се изпрати в Петра Арабска, а после в един оазис на Египет (Евагрий I, 7). Тук, далече от всяко човешко общество, Несторий бил още жив поне до 439 г., когато Сократ завършил своята църковна история (Сократ. Ц. История VII, 34). Той умрял около средата на V в. Последната сакра на Теодосий II за Несторий до египетските монаси се отнася към 448 г. (Mansi. V, 417-420).

[Пламен]

      Опитите на император Теодосий II да помири спорещите партии

      Стремежът на комит Йоан да приведе в ред хода на съборните работи след ареста на главните виновници за смутовете, – не сполучил, и в този смисъл той писал донесение на императора, – и не само той… Теодосий, сега се убедил от донесенията на комита и от посланията на членовете на Събора, че целта, за която бил свикан Съборът, не могла да бъде достигната и дал разрешение на епископите да заминат по епархиите си, но не освободил Кирил и Мемнон (Mansi. V, 798-799). Но за да направи последен опит за постигане на съгласие, той повикал в столицата по осем члена от всяка страна. Обаче, предвид на възбудата на народа в Константинопол по повод станалото в Ефес, императорът заповядал на делегатите да се установят в Халкидон, където се съвещавал с тях в манастира „Руфиниан“. Но и личните съвещания на делегатите с императора не довели до никакъв резултат и той ги разпуснал по домовете им, казвайки им в напътствие: „Бог е свидетел на това, че аз не бях виновник за тези смутове. Провидението ще разпознае виновниците и ще ги накаже. Върнете се във вашите епархии и се постарайте да загладите с вашите лични добродетели това зло и скандала, които вие направихте на вашето събрание…“ (Mansi. IV, 1465). Още преди Халкидонското съвещание, след разпускането на Събор в Ефес отишли в Константинопол и поставили там за архиепископ предания на Кирил, Максимиан, родом от Рим, другар по детство на папа Целестин, който бил зачислен в клира от архиепископ Йоан Златоуст. Трудно е да се каже, как се е освободил Кирил от затвора в Ефес. Според проф. Болотов (Болотов, Лекции, IV, 214) излиза, че той е могъл да се счита за свободен от Ефес с последната сакра на императора. Но проф. Кулаковски (Кулаковски. История Византии. Том I, 288) директно заявява, че Кирил избягал от заточение. Проф. Гидулянов (Гидулянов. Восточные патриархи. Стр. 654) също мисли, че подкупвайки придворната партия на Пулхерия, Кирил се скрил… Както и да било, Кирил, не по-късно от другите епсикопи, се завърнал в своя катедрален град Александрия, където бил тържествено посрещнат. Сега Кирил встъпил в зенита на своята слава.

[Пламен]

      Съдбата на Ефеския Събор

      Император Теодосий разпуснал Събора, без да го утвърди и без да реши коя страна изразява гласа на Вселенската Църква; впрочем, могло даже да се мисли, че Съборът не се е състоял и борбата между отделните групи епископи продължавала. На връщане, източните съставили събор в Тарс, на който повторили низвергването на Кирил и Мемнон, към тях се присъединили още 7 делегати или членове на Кириловия Събор. Пристигайки в Антиохия, те още веднъж повторили своята присъда. От друга страна, поставеният от привържениците на Кирил архиепископ Максимиан, сам не признат от източните, – и Фирм Кесарийски – низвергнали четирима митрополити, които стояли на страната на източните – Доротей Маркианополски, Имерий Никомидийски, Евтирий Тиански и Еладий Тарски.

      Освен в личните различия на страните, причините за следсъборните разделения се криели и в догматичното и каноничното положение на нещата. Справедливостта изисква да се каже, че догматичното значение на Ефеския (Кириловия) Събор е извънредно незначително: отхвърляйки лъжеучението в лицето на Несторий, Съборът не дал положително догматично определение, съдбоносните последствия на което никога не могат да бъдат преодолени. Учението на Несторий било осъдено без ясни указания какво именно било в него еретичното, а освен това и задочно, така че далеч не за всички било ясно осъденото учение принадлежи ли на Несторий (Проф. Болотов. Лекции IV, 220-221). Остротата на въпроса се усилва много повече след откриването през XX в. на споменатата книга на Хераклид, т.е. апологията на самия Несторий. Каноничната страна на въпроса след разотиването на епископите от Ефес, представяла една редица от алтернативи и противоречия. Съборът на Кирил низвергнал Несторий и искал от източните да признаят това низвергване и анатемосване на Несториевото учение. Освен това, Кирил искал признаването на Максимиан за Константинополски архиепископ и низвергването на споменатите четирима митрополити за законно. При тези условия Кирил могъл да встъпи с източните в общение като с равни епископи. Положението на източните било друго. Те трябвало да се решат на още по-голяма жертва, – най-главно – да се отрекат от собствените си Събори, започвайки с Ефеския, и признавайки Събора на Кирил за Вселенски; те трябвало да се съгласят, че отлъчването и лишаването от сан на Кирил и Мемнон и на другите епископи нищо не значи; в противен случай източните трябвало да настояват, че те не могат да встъпят с тях в общение като с епископи, а само като с прости миряни. От етична страна, те трябвало да се решат на такава осъдителна постъпка, като пожертват предания им приятел Несторий, – и това при условие, че тяхното учение почти напълно съвпадало с неговото. Освен това, те трябвало да признаят като цяло главите на Кирил против Несторий, в които те виждали множество най-ужасни ереси – на Арий, Евномий, Аполинарий… Кирил още на събора на своите съмишленици трябвало да дава „обяснения“ към своите глави; а по време на преговорите с източните той въобще трябвало от много от тях да се откаже. А от друга страна, вероизложението на източните, изглежда, това същото, което било съставено от тях още в Ефес – било такова, че под него се подписал Кирил, би могъл несъмнено да се подпише и Несторий, ако му било предложено това на време. За какво били тогава толкова спорове, огорчения, мъчения, злоба, ненавист и т.н.?!

[Пламен]

      Антиохийската уния

      Император Теодосий видял в Халкидон на съвещанието с 16-те члена – по 8 от всяка страна, като във фокус цялата сила и рязкост в различията на членовете от двата Събора, а с той разбрал дълбочината на разделението или разкола в Църквата. И сам императорът, изглежда, се заел да направи нещо, той пет пъти увещавал да осъдят главите на Кирил; но като че ли не довел работата докрай и оказал на посланиците на Кирил по-голямо доверие, отколкото на другата партия (Деяния на Вселенските Събори  I, 334, стр. 326).

      През март 432 г. императорът пише послание на папа Целестин († 26 юни 432 г.), умолявайки го „да защити правата вяра“ и да даде „подкрепление на здравите и лекарство на нуждаещите се от изцеления“ (Деяния V, 130). Сам императорът мислел как да примири страните. Още закривайки Ефеския Събор, т.е. разпускайки членовете му, той предоставил на епископите да потърсят мерки за примирение на враждуващите (Sacra у Mansi IV, 1465 А. Свещ. Т. Лященко, Св. Кирил Александрийски, стр. 421). По негово указание, или може би по тайна подбуда и от Кирил, Максимиан събира в Константинопол Събор от около 30 епископи (Деяния, II, 121) и тука разсъждава за условията на помирение на епископите. Опирайки се на този Събор, императорът започнал да прилага на яве пожеланията на събора. Именно той изпратил по знаменития трибун и нотарий Аристолай писмо до Йоан Антиохийски (Деяния II, 137-139), като заповеднически искал от него да се помири с Кирил. Това станало през август 432 г. Източните, покорявайки се на указа на императора, изработили 6 точки за помирение с Кирил, в числото на които стояло и това: признание на Никейския символ авторитетно му тълкувание в посланията на св. Атанасий до Епиктет против аполинарианството, а Кирил трябвало да вземе назад своите анатематизми. Кирил протестирал решително против това в посланието си до Акакий (Деяния II, 158-159). Но в придворните кръгове имало неблагоприятни за Кирил течения, и той трябвало да прибягва до подаръци (Mansi V, 794. — Проф. Кулаковски (История Византии, том I, стр. 288) говори, че Кирил „трябвало да изпраща подкуп след подкуп… Александрийският клир започнал да роптае, че поради този смут обеднява Александрийската църква“. За тези „благословения“ на придворните Кирил изхарчил милиони златни рубли (Болотов, IV, 223). Фактът за „подаръците“ от страна на Кирил се признава от всички; като се основават за това в показанията на неговия архимандрит и синкел Епифаний. Но някои се стараят да го изяснят и извинят (като Hefele) за „ориенталските обичай“. Ср. Hefele. Conciliengeschichte II s.s. 247, 266)… В края на краищата Кирил се отказал да вземе назад своите анатематизми, а само ги „изтълкувал“, като при това заявил, че той не се придържа към аполинарианството. Тези свои мисли били изложени в споменатото посмо до Акакий.

      Умерените между източните решили да започнат с Кирил преговори въз основа на предложените им условия. Първият отговор на източните до Кирил бил изпратен чрез Аристолай; за нови преговори от партията на умерените бил избран в края на 432 г. епископ Павел Емески. Той бил изпратен в Александрия с определени инструкции (Деяния. II, 141), а малко по-късно било изпратено до Кирил посланието на архиепископ Йоан Антиохийски с изложение на вярата на източните. Ето неговия пълен текст:
      „Ние изповядваме, че нашият Господ Иисус Христос, единородният Син Божи, е съвършен Бог и съвършен човек (състоящ се) от разумна душа и тяло; че Той е роден преди векове по Божество, а в последно време, заради нас и нашето спасение, от Дева Мария – по човечество, защото (в Него) се е извършило съединението на двете естества. Затова ние и изповядваме един Син, един Господ. На основание на такова неслитно съединяване ние изповядваме Света Дева за Богородица, защото Бог-Слово се е въплътил и въчовечил, и в самото зачатие е съединил със Себе Си храма, възприет от Нея. Известно е, че знаменити богослови – едни от евангелските и апостолски изречения на Господа обикновено считат за общи, като принадлежащи на едно лице, а други (изречения), по причина на различието на двете естества, схващат поотделно и тези от тях, които са достойни за Бога, отнасят към Божеството на Христос, а недостойните за Бога – към Неговото човешко естество“ (Деяния II, 142-143, вж. 140 — Проф. Болотов (IV, 224, приложение) приписва съставянето на това вероизложение на Павел Емески, а болшинството – на Теодорит).

      Въз основа на поставените във взаимните послания условия и на съгласието с тях – особено – въз основа на подписа на Кирил под вероизложението на източните – била сключена през 433 г. (Liberari Breviar. Migne. Patrologia. Ser. lat. LXVIII, c. 983 — ср. Ser. gr. LXXVII, c. 121) така наречената Антиохийска уния, т.е. възстановяване на общението между Антиохийската и Александриската Църква.

      Но далеч не всички източни се присъединили към тази уния. Може да се каже, че посланието на Кирил „ευφραινεσθωσαν“ разделило източните на две партии: умерени, начело с архиепископ Йоан, и строги – непримирими. На тържественото известяване от Йоан Антиохийски за примирението с Кирил, Теодорит Кирски му отговорил с искрения и сериозен въпрос: а какво ще стане с низвергнатите (Несторий и четиримата митрополити)? Между това, Йоан вече отдавна – още с първото предложение чрез Аристолай – ги бил пожертвал. Тогава строгите начело с Евтирий, Тиански митрополит, Александър, Йерополски митрополит, Мелетий Мопсуестийски, а след тях и двете Киликии, а после и Еуфразий – отговорили с прекъсване на църковното общение с Йоан Антиохийски. Те доказали, че двете причини за прекъсване на отношенията с Кирил остават в сила:
      1) низвергването на Несторий действително е неправилно – и
      2) догматичните заблуждения на Кирил.

      Своя подпис под Антиохийското вероизложение той унищожил чрез своите добавки, тъй като цялото „покаяние на египтянина (изразът е от писмото на Несторий до Теодорит) било илюзорно“. Умерените антиохийци, желаейки да привлекат строгите към общение с Антиохийската Църква, им предлагали да се подпишат само под посланието на Кирил „ευφραινεσθωσαν“, като доказвали, че тук се съдържа видоизмененото вероизложение в сравнение с неговите анатематизми. Двамата от епископите, които не се съгласили с този компромис, били изпратени на заточение: Мелетий Мопсуестийски – в Армения, а Александър Йерополски – в Египет. Това станало през 435 г.

      Съглашенията и компромисите като неизбежен резултат на всички унии – е неудовлетвореност и на двете страни. Така било и в дадения случай. Били недоволни от архиепископ Йоан, не избегнал упреци и Кирил. Епископите на Александрийския диоцез – Акакий Мелитински, Валериан Иконийски, Сукенс Диокесарийски и презвитер Евлогий – обвинявали Кирил в измяна на Ефеския Събор. Кирил се обърнал към тях със специално послание, в което доказвал, че не е изменил на своето гледище (Деяния. II, стр. 151).

[Пламен]

      Съдбата на несторианството. Несторианите

      „Събитията с неумолима логика разрушили неправилната постановка на въпроса за несторианството на Ефеския Събор. Предвожданият от Кирил събор, погледнал на делото на Несторий като на негово лично и пренебрегнал гледната точка на източните“ (Болотов IV, 231). Сега трябвало да се убедят както умело казал приемникът на Кирил, Диоскор: „Несторий не е един, несториевци има много“. Несъмнено, както казахме, учението на Несторий имало за своя основа корените в ученията на Теодор и Диодор. Впрочем, Диодор († 394 г.) го признавали за ученик на Мелетий Антиохийски и без затруднение намирани паралели на неговите възгледи в писанията на Евстатий Антиохийски (ср. Например, ναος). Ученици на Диодор били Йоан Златоуст, изцяло освободил се от крайностите на Антиохийската школа, и Теодор Мопсуестийски, представител на тези крайности във висша степен. Последният бил роден в Антиохия, в добро семейство, бил склонен към развлечения, но притежавал и жажда за знания, и бил разположен към монашество. Ставайки монах, Теодор не останал дълго време в манастира; но след увещанията на своя приятел Йоан Златоуст се върнал и се отдал на екзегетични изследвания. Посветен в Антиохия за презвитер, след смъртта на Олимпий (през 392 или 393 г.) станал Мопсуестийски епископ († 429 г.).

      За „корените на несторианството“ припомнили хората от противоположните направления. Привържениците на Несторий, разпространяващи неговото учение и след низвергването му, твърдели, че същото учели и Диодор и Теодор. Хората, изкореняващи несторианството, естествено не могли да не обърнат внимание на Диодор и Теодор, защото от тях тръгвали нишките към Несторий.

      Против Теодор енергично полемизирал още по времето на Събора през 431 г. в Цариград латинецът Марий Меркатор. Ефеският Събор още на 6 си заседание на 22 юли осъдил неговия символ, не назовавайки го по име – това поради „икономия“, дипломатично, както обяснявал Кирил в писмото си до Прокъл Константинополски. Организираният общ открит поход против Теодор започнал така: На Ефеския Събор бил Едеският митрополит Равула, отначало привърженик на Йоан, а после горещ поддръжник на Кирил. В Едеса под негово покровителство, процъфтяващата богословска школа, начело с Ива, усърдно се занимавала с изучаването на Теодор Мопсуестийски и превеждала съчиненията му на сирийски език. Променяйки възгледите си, Равула през 432 г. подигнал гонение срещу Теодор и изгарял неговите съчинения. Но след смъртта на Равула (8 август 435 г.) мястото му заел Ива и паметта на Теодор била възстановена (за това е известно от писмото – станало по-късно знаменито – на епископ Ива до ардаширския епископ Марий Персиеца. Mansi VII, Р. 241. Assemani. Bibl. Orient 1, 353). Вторият епизод, относно Теодор бил такъв. В Армения проникнали съчиненията на Теодор. Равула отворил на Кирил (Mansi V, p. 976. с. 219) очите за Теодор и подстрекал против него епископ Акакий Мелитополски, който стоял начело на Арменската църква, и други арменски епископи. Ръководителите на Арменската Църква избрали на Събор двама клирици – Леонтий и Аберий, и ги изпратили в Константинопол при архиепископ Прокъл с въпроса: справедливо ли е отрицателното отношение на Равул и Акакий Мелитополски към Теодор. Прокъл в отговор написал: „τομος προς Αρμενιους περι πιστεως“, където той излагал православното учение и опровергавал някои заблуждения на несторианстващите. Под него се подписал Кирил Александрийски и Йоан Антиохийски заедно със своите епископи (Ibidem — V, 421). Към томоса били приложени и извадки от съчиненията на Теодор Мопсуестийски за осъждане, без да бъде споменато името му за осъждане. Подписалите се под томоса антиохийци, решително се отказали да анатемосат извадките. Йоан Антиохийски заедно със Събора заявил, че подобни положения могат да се срещнат и у други църковни учители, например, у Игнатий, Евстатий, Атанасий, Василий, Григориевците, Флавиан. На Кирил Йоан добавил, че и у него самия и у Прокъл може да се срещне нещо подобно на цитатите от Теодор Мопсуестийски. Кирил отхвърлил мисълта за това, че учението на Теодор е сродно с учението на Василий, Атанасий и др., но да повдига в Църквата спор за това, той намирал за нежелателно. Въпреки това, вълненията започнали… Наложило се Теодосий II да издаде указ от името на Йоан (също и по негова подбуда) и Събора му, забраняващ осъждането на лица, умрели в мир с Църквата (– V, р. 1009 с. 219).

      Несторианската ерес била сломена вследствие на строгите императорските едикти и чрез низвергването на враждебните на унията епископи. Остатъците ѝ унищожил император Зенон, когато през 489 г. заповядал да се закрие училището в Едеса, като последно убежище на несторианството. Притиснати в пределите на Римското царство, несторианите бягали извън неговите граници. Те се събрали много на брой в Персия, където епископ Варсума Низибийски (453-489 г.) бил тяхната силна опора. Персийският двор ги поддържал заради политическата им опозиция против Римското царство. Оттук несторианите се разпространили в Арабия, Източна Индия и Китай. Несторианите в Персия били известни по името „халдейски християни“. Селевкия-Ктезифон, а после и Багдат служили дълго време за резиденция на несторианския патриарх, който през XIV в. бил признаван за духовен глава на повече от 25 митрополити. Страшният Тамерлан ги унищожил почти изцяло. Само по височините и в долините на Кюрдистан се задържали около 700 хиляди несториани под независим патриарх, който до XVII в. имал резиденция в Мосул, а след това в Кочанес (Сведения за несторианите вж. в „Kirchenlexicon“ Wetzer und Welte).

[Пламен]

      Произход на монофизитство

      Догматичният смисъл на Антиохийската уния се изразявал в две-три думи δυο φυσεις, εις Χριστος. Значението на тази уния, както и всеки компромис – било временно и твърде малко. Унията още пазела своята сила и значение, докато били живи нейните главни виновници. Тя била мир, който макар и лош, бил по-добър от откритите вражди или разделения. Но ето че епископите на главните градове един след друг слизат от сцената. През 440-441 г. умира папа Сикст (432-440 г.) и го наследява Лъв I (440-461); през 441-442 г. умира Йоан Антиохийски, негов приемник става Домн.  През 444 г. слиза в гроба Кирил, на негово място идва неговият архидякон, а може би и родственик Диоскор; накрая през 446 г. починал Прокъл Константинополски, след който архиепископ става Флавиан. За историята на по-нататъшните църковни взаимоотношения особено били важни промените в Римската, Александрийската и отчасти Константинополската катедра. За Домн Антиохийски не се налага да говорим много. Той бил скромен човек и в никакъв случай не могъл да се ползва в очите на Александрийския владика с такова голямо уважение, с каквото по право заслужавал Йоан. Крупната фигура на Лъв не се нуждае от описание, неговото догматично влияние безспорно се признавало.

      С по-специално внимание трябва да се спрем върху личността на Диоскор. Двамата близки родственици, а може би тримата – Теофил, Кирил и Диоскор, заемащи един след друг Александрийската катедра в продължение на 60 години и създали нейното могъщество, твърде много си приличали. Но ако Кирил напомнял своя чичо не само с честолюбието, пламенния характер, настойчивостта в постигане на целите – по талантливата си природа може даже да го е превъзхождал, то Диоскор наследил от своя предшественик, както изглежда, само страстта към власт и несдържаността, но без неговия талант, без разбиране на историческите обстоятелства и умението да ги анализира за себе си. Той не разбирал основното догматично гледище на Кирил, но толкова по-твърдо усвоил крайностите в неговите възгледи, често само полемичните му изводи. Той принадлежал към крайната десница на Кириловата партия. Ако Кирил със своето властно слово сдържал неумерената ревност на своите почитатели, то Диоскор сам застанал начело на последните. Той бил враг на унията (Затова проф. Кулаковски (I, 290) мисли, че той имал враждебни чувства към родствениците на Кирил, разположени към унията. Впрочем, проф. Болотов (IV, 241) отрича доказателствата за тази враждебност). Можем да си представим какви големи опасности могли да израснат от неговата дейност.

      Такова голямо противодействие, особено през първите години, изглеждало, нямало откъде да се очаква някакво. На Константинополската катедра седял човек мек по характер – Прокъл. По негова инициатива останките на св. Йоан Златоуст през 438 г. били пренесени в Константинопол. Мястото на Прокъл заел Флавиан. Него Диоскор директно игнорирал, не му написал нито едно послание. Но благодарение на честния, благороден и морално-спокоен характер на Флавиан, се открило лъжеучението на Евтихий и Диоскор и последвала тяхната гибел. Но да се предвиди това било трудно. Първоначално Диоскор не вземал предвид Флавиан, защото в Цариград живеел престарелият архимандрит Евтихий, по убеждение кириловец, но кръстник на придворния евнух Хрисафий, велможа, царски фаворит, който след отстраняването на Пулхерия държал Теодосий в ръцете си … Скоро след възкачването си на катедрата, Диоскор бил разгневен от слуха, че Прокъл и Домн подписали помежду си договор (– документ, който така си и останал неразкрит). Но Прокъл скоро умрял и целият гняв на Диоскор преминал върху Домн. Той му правил няколко пъти забележка (пис. 86) в смисъл, че „вие изменяте на правилата както на Антиохийската, така и на Александрийската Църква“. Имало и много други обстоятелства, които изобщо не способствали за изясняване на отношенията между Александрийския и Антиохийския архиепископ. Главен представител на „източните“ се явявал Теодорит, Кирски епископ (ок. 390-457 г.). Той дълго живял в Антиохия и проповядвал. Това не се харесвало на крайните привърженици на Кирил, които живеели в Антиохия; те се оплакали против него, разбира се, на Диоскор. Също така и Ива в Едеса ядосвал със своите проповеди кириловците. Освен това за кириловците било неприятно това, че Домн ръкоположил за епископ в Тир велможата Ириней, личен приятел на Несторий и женен два пъти. При това Прокъл признал хиротонията за законна. Във всичко това в Александрия видели засилване на несторианството и даже развитието му. Вследствие на това започнали усилено да му противодействат. Тук и императорът действал заедно с Диоскор; папата, изглежда, също му съчувствал. На Теодорит било забранено да излиза от своята епархия. Против Ива, заради обвинението, било започнато следствие. През февруари 448 г. е издаден указ от императора против несторианите. Ириней бил свален от катедрата заради двубрачието. С това Домн бил поставен в много тежко положение. Поставеният от него Ириней бил низвергнат с указ на царя, – да се примири с това било трудно, но и да протестира било неудобно. Но Домн не останал пасивен. В писмо до царя той обвинил в ерес на Аполинарий престарелия 70-годишен Константинополски архимандрит Евтихий. „Обектът за нападение“, както се изразява историкът Мьолер (I, 665), „бил избран много сполучливо“. Евтихий, както и много други, взел от богословието на Кирил само монофизитството и бил необразован, за да разбере скрития (а не полемичния) смисъл в него.

      Евтихианският спор.
      Жалбата на архиепископ Домн против еретичните заблуждения на Евтихий останала без последствия. Но делото на Евтихий отново изплувало на повърхността в края на същата 448 г. На Константинополския събор (συνοδος ενδημουσα), на 8 ноември с.г., Евсевий, Дорилейски епископ (във Фригия), подал записка с обвинение в ерес срещу архимандрит Евтихий (Mansi VI, 651; Деян. III, 93). Решили да бъде извикан Евтихий на разпит в заседанието. Последният не се явил веднага, а едва на 22 ноември. Царя назначил патриций Флоренций да наблюдава хода  на съборните дела. Когато запитали Евтихий: „Изповядваш ли ти, че Христос е единосъщен с Отца по Божество и единосъщен нам по човечество?“, той отговорил с въпроса: „а какво е казано в символа? Какво пише там?“ Отговорът е един. Там пише „единосъщен на Отца“. „Ето така вярвам аз, така вярвай и ти“ – заключил Евтихий. Имало и такъв, така да се каже, източен въпрос от страна на Евтихий: „а къде в Писанието е казано – две естества?“ Той трябвало да възрази също така във въпросната формула: „а къде в Писанието е казано „единосъщен?“ Едва по-нататък и по някои точки, се удало да установят еретичното заблуждение на Евтихий. Той например, не признавал Иисус Христос за единосъщен на нас по човечество (Деяния III, 128) – изразявал се уклончиво. Само в един пункт той се изразил определено ясно, и продължавал да настоява на него, като че уж бил на едно мнение с Атанасий и другите отци: „Ομολογω εκ δυο φυσεων γεγενησθαι τον Κυριον ημων προ της ενωσεως, μετα δε την ενωσιν, μιαν ομολογω“, „Изповядвам, че нашият Господ се състоял от две естества преди съединението, а след съединението изповядвам едно естество“ (Mansi. VI, 744 В). Оттук, по такъв начин, се вижда ясно, че Евтихий бил монофизит. Флавиан от името на Събора в заключение провъзгласил присъда над Евтихий – лишение от сан и отлъчване. Постановлението на Събора подписали 32 епископи и 23 представители от монашеството. Чрез Флоренций Евтихий заявил на Флавиан, че той апелира до Римския, Александрийския, Йерусалимския и Тесалонийския епископ.

      След такава съвършено неочаквана и извънредно решителна стъпка против един от главните представители на Кириловата партия, последната притихнала. Възбуденото дело против Ива Едески било прекратено. Между това, Ива в писмото си до Марий, уведомявайки го за Антиохийската уния, обвинявал Кирил в аполинарианство на основание на неговите 12 глави и възхвалявал Блажения Теодорит.