История на християнската Църква до 1054г. - Михаил Поснов

[Пламен]

      Антиохийският патриархат

      Този патриархат няма блестяща история от IV в., да не се забравя впрочем, за онези талантливи, ярки личности, като Евстатий, Мелетий и Йоан, съвременници и противници на Кирил Александрийски. Професор Болотов остроумно отбелязва: „На Антиохия като че ли било писано – не да расте, а да се смалява“. Остров Кипър, принадлежащ по-рано на Антиохия, се откъснал от нея на III Вселенски Събор. На влиянието й върху Йерусалимския престол също било сложено край. През 638 г. Антиохия попаднала под властта на мюсюлманите-араби.

[Пламен]

      Йерусалимският патриархат

      Своето издигане на Никейския Събор (канон 7) йерусалимският епископ дължал чисто на църковните предания. Епископът на „апостолския Йерусалимски Престол“ разделял честта с Кесарийския митрополит да председателства Съборите. Теоктист Кесарийски и Александър Йерусалимски заедно ръкополагат Ориген. На Антиохийския Събор през 272 г. Йерусалимският епископ заемал по-високо място от Кесарийския. Заслужава внимание фактът, че Евсевий, бивш Кесарийски митрополит, съобщава в историята си за непрекъснат ред от епископски приемници на Йерусалимската катедра и че не прави това относно Кесарийската катедра… През IV в. имало значение едно такова, видимо, случайно обстоятелство, но свързано с религиозните традиции на Йерусалим, – като пътешествието на царица Елена в Светата Земя. Затова последвалото построяване на базилика обърнало вниманието и на императора върху Йерусалимския епископ. Макарий Йерусалимски получил от императора златошита дреха и в писмата към него императорът го титулувал епископ на Йерусалим и Палестина. На Ефеския Събор ние не слушаме за Кесарийския митрополит, а значително количество Палестински епископи се явило тук, начело с Йерусалимския Ювеналий, и епископите се отзовали за него, като за свой главен водач. Ювеналий сполучливо застанал изведнъж на страната на Кирил и придобил пълното му благоразположение. След догматичните въпроси на събора, бил поставен въпросът за границите на епархиите и няколко области, сега под властта на Йерусалимския, но по-рано на Антиохийския епископ, даже на Финикия и Арабия. От последното обстоятелство бил недоволен даже Кирил Александрийски, но мълчал заради единението във вярата. Когато на IV Халкидонски събор, Ювеналий се компрометирал със съюза си с Диоскор и се подложил на опасност да бъде свален, то той по време на започналото разискване за епархиите станал отстъпчив и подарил на Антиохийския епископ (т.е. върнал) Финикия и Арабия. Такъв вид самоотверженост произвел благоприятно впечатление върху отците на Събора и те охотно признали правото му да се нарича вече архиепископ или патриарх. Пред присъстващите на Събора епископи той се обявил за патриарх.  Но Диоскор с монофизитите го упреквали в това, че „продал вярата“ и след завръщането му в Йерусалим, монофизитите направили бунт, така че Ювеналий трябвало да бяга, а след това с помощта на царските войски отново застанал на катедрата.

      През 637 г. Йерусалим бил превзет от арабите.

[Пламен]

      Издигането на епископ на Константинополския "Нов Рим"

      Върху бреговете на Босфора на 11 май 330 г. била основана от император Константин Велики новата столица на мястото на предишния град Византия. Естествено, епископът на предишната Византия, сега станала столица, извънредно много се издигнал в значението си. Константинополската катедра става предмет на домогвания.

      От доста късното църковно предание на Никифор-Калист от XIV в. е известно, че при влизането на Константин Велики през 323 г. във Византия епископ там бил Митрофан; след това у Геласий Кизически (II. 7.5.4: Mansi II. 818 и 806) се говори за презвитер-епископа Александър, замествал престарелия си епископ на I Вселенски Събор. После, почти към времето на основаване на Константинопол, в новата столица се преместил Евсевий Никомедийски; освен това, около това същото време, се споменава за православния епископ Павел, не веднъж лишавал се от катедра, а впоследствие зверски измъчван, говори се още за епископ Македоний… И досега още не е установена не само хронологията на първите Константинополски епископи, но и редът им на заемане на катедрата. Именно, трудно е да се намери мястото на Евсевий, Павел, Македоний. Ако се вярва на Сократ (Ц. История II, 5), че епископ Александър умрял в годината на смъртта на Константин II, т.е. през 340 г., то Евсевий съвсем не е могъл да бъде Константинополски епископ, тъй като умрял скоро след Константин Велики, т.е. през 338-339 г.; а между другото той е бил Константинополски епископ (Созомен. Ц. История IV, 2; Теодорит Ц. История II, 5; Сократ. Ц. История II, 26). Арианският историк Филосторгий говори (Църковна История II, 9, 10) за смъртта на епископ Александър и заместването му на катедрата от Евсевий Никомидийски  още около времето на основаване на Константинопол. От друга страна, свети Атанасий споменава (В „история на арианите към монасите“), че под определението на Тирския Събор през 335 г. стоял подписа на Павел Константинополски… От времето на Македоний редът на Константинополските епископи вече е известен и твърдо установен.

      Константинополският епископ, според предишното положение на предшествениците си трябвало да се подчинява на Ираклийския митрополит. През време на арианските смутове тази зависимост и въобще връзката на Константинополския епископ с Ираклийския постоянно отслабвала, и значението на Константинополския епископ нараствало бързо. Константинополският епископ нямал право да свиква поместни Събори, защото това право принадлежало на неговия митрополит (Ираклийския). Но от времето на архиепископ Нектарий се образували в Константинопол συνοδος ενδημουσα, т.е. Събори на случайно присъстващите за известно време в Константинопол епископи, пребиваващи в столицата по някаква нужда. И те решавали въпросите под председателството на Константинополския архиепископ. Но това му издигане не настъпило ex abrupto. Малко по-рано Константинополския Събор през 381 г. или II Вселенски санкционирал придобитото значение през 2 и 3 четвърт на IV в. на Константинополския епископ с издадения 3 канон. Той гласи: „Константинополският епископ да има предимството на честта след римския епископ, защото този е нов Рим“ (Кан. III). Бароний се опитва да докаже неавтентичността на този канон, но напразно. Той не само се намира в най-древните сборници на каноните, но се споменава и от историците (Сократ. Църковна история V, 8 и Созомен. Църковна история VII, 9). Някои гърци, напротив, се опитвали да преувеличат значението на този канон, виждайки в него изравняването на Константинополския епископ с Римския папа. Но още канонистът Зонара въздава необходимата истина и позовавайки се на 130 новела на Юстиниан, констатира факта на по-малкото достойснството на Константинополския епископ пред Римския, защото предлогът „μετα“ – след – означава не време, а умаляване на значението, отслабване на властта. Според буквалния си смисъл нашият канон дава на епископа на Константинопол само преимущество на честта. Знаменитият Петър де Марк в обширната си дисертация се старае да установи, че „Jus πατριαρχικον“, т.е. правото на патриарх, е признато на Константинополския епископ едва на IV Вселенски Събор, honorem vero solum in synodo Constantinopolitana, т.е. че от Константинополския Събор му е дадена само чест. Кардинал Хергенрьотер (Phorius I, 32) се присъедини към този възглед. А според мнението на отличния изследовател на Вселенските Събори Хефеле нашият канон признава наред с почетните предимства на Константинополския епископ също и юрисдикцията над Тракийския диоцез, център на който бил град Ираклия. За това, както изглежда, ясно говори и историкът Сократ (V, 8): „Съборът също така постановил патриарсите, междувременно, като разделил провинциите… Нектарий получил при това царствения град и провинция Тракия“ (Ср. Теодорит, писмо 80 към Флавиан). Други, очевидно имайки предвид 28 канон на IV Вселенски Събор и дейността на свети Йоан Златоуст според ръкополагането на Асийските епископи, прибавят, че съгласно определението на II Вселенски Събор, юрисдикцията на Константинополския архиепископ се простирала и над диоцезите – Понтийски (с главен град Кесария Кападокийска) и Асийски (с главен град Ефес). При издигането на Константинополския архиепископ, 6 канон на I Вселенски Събор като че ли бил забравен, защото прието било под внимание само държавното значение на Константинопол и неговата епископска катедра. Третият канон на II Вселенски Събор неволно посял семето на раздора между Александрийския и Цариградския епископ. До това време от всички безспорно се признавал за пръв епископа на Изтока Александрийския ерхиепископ. Тепърва му бил създаден съперник в лицето на Константинополския епископ. Александрийският епископ ревниво започнал да следи дейността на Константинополския архиепископ и не пропускал ни един случай, даже повод, за да не подложи крак на щастливия си събрат. Теофил Александрийски взима най-дейно участие в трагичната съдба на Константинополския архиепископ Йоан Златоуст. Неговият племенник, приемник на катедрата (от 412 г.), Кирил – пръв изобличил Несторий и сполучил да го отстрани от катедрата и осъди като еретик (Идеята за борбата между Александрийските и Константинополските епископи се явява лайтмотивът в дисертацията на професор Гидулянов „Източните патриарси“). Но през време на тая борба, макар да пострадали отделни Константинополски епископи, самият Константинополски трон обаче, все повече и повече се издигал. И интересно, в същото време когато Александрийският епископ смятал, че вече си е подчинил Константинополския, поставяйки в лицето на Анатолий свой презвитер на Цариградската катедра, то тогава на IV Вселенски Събор Константинополският патриарх се издига така, че това обстоятелство донякъде обезпокоило даже папата. Имаме предвид 28 канон на IV Вселенски Събор. Този канон се появил при няколко съблазнителни обстоятелства с прилагането на гръцката дипломация. Председатели на IV Вселенски Събор били папските легати. Впрочем 28 канон е съставен и прокаран в тяхно отсъствие след закриването на заседанията. Когато на другия ден, папските делегати обжалвали пред императорските сановници този некоректен начин на действие от страна на гръцките си колеги, то те поставили съставения канон на гласуване в пленарното заседание и естествено 28 канон минал с болшинството гръцки гласове. Но папата не искал да го признае и утвърди. Съставителите на 28 канон, както показва текстът му, като че се нуждаели и искали за себе си историческа почва, канонична основа: „Следвайки във всичко определенията на светите отци – писали те – и признавайки четеното сега правило на 150 боголюбиви епископи… и ние самите също определяме и постановяваме за преимуществата (περι των πρεσβειων) на свещената Църква на този същия Константинопол, Новия Рим. Защото на престола на древния Рим отците заслужено дали предимства: т.к. бил царствен град. По същата подбуда и 150 боголюбиви епископи представили равни предимства (τα ισα πρεσβεια) на светейшия престол на новия Рим, като правилно разсъдили, че който град получи честта да бъде град на царя и синклита, да получи и царственото предимство на стария царствен Рим, като в църковните дела да бъде възвеличен подобно на него и да бъде втори след него (δευτεραν μετ εικεινην υπαρχουσαν). Затова митрополитите на областите – Понт, Асия и Тракия, а също и епископите на чужденците в гореспоменатите области, да се поставят от по-горе споменатия свят престол на светата Константинополска Църква“.

      В течение на по-нататъшната история Константинополският патриарх извънредно умело използвал предоставените му предимства и права. Той подчинил на юрисдикцията си източните патриарси и се борил с римския папа, ако не за господство над него, то във всеки случай за пълно равенство с него, като съвсем забравил за това, че каноните му предоставяли само второ място (δευτεραν μετ εκεινην υπαρχουσαν). И когато не му се отдало да достигне не само първото, но и второто, тогава той предпочитал да скъса с римската катедра, отколкото да остане, според каноничното положение, по-долу от нея. Иначе потръгнали работите на Константинополския патриарх вътре във Византийското царство в отношенията към императорите. Нямайки възможност да изтъква никакви – нито религиозни, нито църковни мотиви за издигането си, Константинополският патриарх добре разбирал върху какво се гради цялото негово величие – върху доброто отношение и благоволение на императора към него; той зависел от византийския император, както сянката от предмета. В случай на неблаговолението на императора към него, патриархът нямал никакви средства за борба с него. Следствие на това било принизяването на Константинополския патриарх и безцеремонното отнасяне на византийския император към него. Оттук знаменитата византийска οικονομια според обикновеното тълкуване, това е временно прекратяване действията на тези или онези канони с оглед на неблагоприятните обстоятелства в отношенията на Църквата към държавата, – за целите на църковното благополучие; а всъщност – това е почти опортюнизъм, безпринципност. (Да приведем един пример от областта на тъй наречената εικονομια. Синът на императрица Ирина Константин VI не искал да встъпи в брак с арменката Мария, но майката го оженила. Добивайки власт, Константин поискал развод с Мария и нов брак с придворната Теодора. Патриарх Тарасий сам отказал да направи това; но с негласното му позволение, икономът Йосиф венчал императора. Но когато императрица Ирина отново взела в свои ръцете царската власт, патриарх Тарасий лишил от сан иконом Йосиф, който незаконно венчал Константин VI. Когато през 802 г. император Никифор заел престола, то по искането на царя, патриархът отново възстановил сана на споменатия Йосиф. Студитските монаси се възмущавали от подобен вид действия на патриарха (а така също и от твърде снизходителното отношение към иконоборците) и формално се отказали от общувне с него, както и с неговия приемник Никифор, действащ в същия дух на οικονομια. Студитите – в това число и знаменитият изповедник Теодор и чичо му Платон – искали независимост на патриарха от императора в църковните работи и в случаите на насилие от страна на императора, те внушавали на патриарха да иска помощ и защита от папата и вече никак да не се подчинява на императора, и също така сами действали и кореспондирали с папата. На тази почва в църковния живот на Византия се образували две партии – монашеска (според Гелцер, партията на църковната свобода) и патриаршеска, присъединила се към националното течение. Борбата между тях, започнала още от края на VIII в., продължила през цялото IX столетие и отчасти през X в., и в значителна степен обусловила историята на Византийската Църква през IX-XI в. Професор Успенски свързва тези партии с цирковите, т.е. с политическите партии в цирка). Против οικονομια въставали византийските монаси, особено студитските, те прокарвали принципите, т.е. честност и правдивост, независимо от каквито и да е било обстоятелства.

      Тясната връзка на патриарсите с императорите и зависимостта им от тях не рядко тикали първите към действия, които били предосъдителни от вероучителна или канонична гледна точка, и поставяли Константинополските патриарси във враждебни отношения към папите. Например, по политически съображения император Зенон издал енотикон (ενωτικον), в който се замълчавало за Халкидонския събор през 451 г., тъй като постановленията му водели към големи разделения сред поданиците на Византия. За автор на този енотикон смятали патриарх Акакий (471-489 г.), във всеки случай той го подписал. Това било през 482 г. Папа Симплиций (468-483 г.) осъдил енотикона, а приемникът му Феликс (483-492 г.) предложил на анатема патриарх Акакий на Римския Събор през 482 г. в присъствието на Одоакър. Акакий отвърнал със същото и зачеркнал името на папите от диптихите. Тогава произлязъл първият разкол между Римската и Константинополската Църква, който продължил 35 години, до 515 г. В края на VI в. при Константинополския патриарх Йоан IV Постник (582-595 г.) произлязло стълкновение с Григорий Велики (590-604 г.) по повод титлата „вселенски патриарх“. Именно патриарх Йоан IV в писмо към папа Григорий I назовал себе си „Вселенски патриарх“ (този термин за пръв път едва ли не бил приложен към папа Лъв I на Халкидонския Събор през 451 г. Несъмнено, той бил приложен към Константинополския патриарх Йоан II (518-520 г.) на Константинополския Събор през 518 г. Вж. проф. Андреев (библ. указатель)). Папата видял тук посегателство на неговото право.

      Ние пропускаме тук борбата на Константинополските патриарси с папите през IX-XI в., довела до разделянето на Църквата, имайки предвид да я отделим в отделна глава. Като цяло трябва да се каже, че на Константинополската катедра не ѝ вървяло в лицето на различните ѝ представители. Папа Лъв IX. в средата на XI в., в писмото си до патриарх Михаил Керуларий разкрива пред него мрачната картина или дава цяла галерия от твърде некрасиви портрети на Константинополски патриарси – лъжеучители и еретици. Действително, понякога мракът над Константинополската Църква така се сгъстявал, че нямало кого да се постави на катедрата от окръжаващото духовенство или монашество. Подобен случай имало на Константинополския Събор през 381 г., когато след отказа на Григорий Богослов трябвало за архиепископ да стане светския велможа Нектарий, при това дотогава още некръстен. След като иконоборецът патриарх Павел напуснал катедрата, императрица Ирина не намерила сред духовенството лица, на предаността на които към иконопочитанието тя напълно да се довери, и поставила за патриарх държавния секретар Тарасий (787-806 г.), а след смъртта му новият император Никифор избрал за Константинополски патриарх човек също измежду светските – Никифор (806-815 г.), след него бил определен  също светския Теодот Каситер.

      От общото число на Константинополските епископи, от времето на основаването на Константинопол до разделението на Църквата – 76 души – 18 били еретици;  от 58 останали несъмнено 49 православни; те са причислени в пролога и църковния календар на светиите, и само останалите не са квалифицирани:
      1) Акакий,
      2) Фраита,
      3) Теофилакт,
      4) Евтимий II,
      5) Василий I,
      6) Антоний III,
      7) Сисиний II,
      8) Алексей Студит и
      9) Михаил Керуларий.

[Пламен]

      Константинополските патриарси до IX век

            1   Митрофан   315-325 (?)
            2   Александър   325-337 (?)
            3   Павел   
            4   Евсевий Никомидийски   
            5   Македоний   341-360 г.
            6   Евдоксий   360-370 г.
            7   Евагрий   370 г.
            8   Демофил   370-380 г.
            9   Григорий Богослов   381 г.
            10   Нектарий   381-397 г.
            11   Свети Йоан Златоуст   398-404 г.
            12   Арзакий (брат на Нектарий)   404-405 г.
            13   Атик   406-425 г.
            14   Сисиний I   426-427 г.
            15   Несторий   428-431 г.
            16   Максимиан   431-434 г.
            17   Прокъл   435-446 г.
            18   Флавиан   446-449 г.
            19   Анатолий   449-458 г.
            20   Генадий I   458-471 г.
            21   Акакий   471-489 г.
            22   Фраита или Фравита   489 г.
            23   Евтимий I   490-496 г.
            24   Македоний II   496-511 г.
            25   Тимотей   511-518 г.
            26   Йоан II Кападокийски   518-520 г.
            27   Епифаний   520-535 г.
            28   Антим   535-536 г.
            29   Мина   536-552 г.
            30   Евтихий   552-565 г.
            31   Йоан III Схоласт   565-577 г.
            32   Йоан IV Постник   582-595 г.
            33   Кирион   595-606 г.
            34   Тома I   607-610 г.
            35   Сергий I   610-638 г.
            36   Пир   639-641 г.
            37   Павел II   641-653 г.
            38   Петър   654-666 г.
            39   Тома II   667-669 г.
            40   Йоан V   669-675 г.
            41   Константин I   675-677 г.
            42   Теодор   677-679 г.
            43   Георгий I   679-686 г.
            44   Павел III   687-693 г.
            45   Калиник I   693-705 г.
            46   Кир   706-711 г.
            47   Йоан VI   712-714 г.
            48   Герман I   715-730 г.
            49   Анастасий   730-754 г.
            50   Константин II   754-766 г.
            51   Никита   766-780 г.
            52   Павел   780-787 г.
            53   Тарасий   787-806 г.

[Пламен]

      Justiniana Prima

      В църковната история, говори професор Болотов, имало опит да се основе 6 патриархат. Юстиниан I се стремил да издигне мястото на рождението си, селището Ταυρησιον. Той го направил важен град и го нарекъл Justiniana Prima. Месторазположението на този град е неизвестно. Но може би, той се е намирал около Охрид (древната Лихнида); други предполагат, близо до Кюстендил, а някои го отнасят в Скопие. С издигането на гражданското положение на града, Юстиниан издигнал и църковното му значение. Префектът на Илирийската претория се намирал в Сирмиум, но под натиска на варварите той се преместил в Тесалоники. Солунските епископи след Теодор Четец, се ползвали с правата на патриарх. Родното място на Юстиниан се намирало в област, подчинена на Солунския епископ. Юстиниан взел предвид, че тъй като нашествието на варварите е отблъснато, то трябва да се пренесе мястото на пребиваване на префекта на север, но не в Сирмиум, а в Юстиниана Прима. В същото време той удостоил Юстиниана и в църковно отношение. На 15 април 535 г. той изпратил на епископ Кателиан новела, обявявайки катедрата му за независима от Солунския епископ. Въпреки това на издигането на новия епископ не съчувствали по-старите патриарси. От това обстоятелство умело се възползвал папата. Той изпратил на Йоан, независимия епископ на Юстиниана, (третия след Кателиан и Бененет) pallium. Той не се отказал от този почетен, но унищожаващ независимостта му дар, и следователно сам доброволно се подчинил на властта на папата.

[Пламен]

      Канонична гледна точка на Източните за управлението на Християнската Църква от петте патриарха

      Още в кодекса на Юстиниан I е приет член за 5 вселенски патриарха (novel. XXX). На Трулския Събор – 691-692 г. било постановено с 36 канон: „Възобновявайки законоположението на 150 отци, събрали се в този богопазен и царствен град, и на 630 отци, събрали се в Халкидон, определяме престолът на Константинопол да има равни преимущества с престола на древния Рим… понеже е втори след него. А след него да се смята престолът на големия град Александрия, после Антиохийския престол, а след него престолът на град Йерусалим“. Отново се споменава за 5 вселенски патриарха в последната третина на IX в., но в такава форма, че това положение се представя направо за Божия заповед. На така наречения VIII Вселенски Събор, т.е. на Константинополския през 869-870 г., упълномощеният от императора патриций Баан (Baanes) казал: „Бог е заповядал Неговата Църква да се управлява от 5 патриарха“ („Posuit Deus ecclesiam suam in quinque patriarchis“. Mamsi, XVI). Петър, Антиохийски патриарх, в средата на XI в., може да бъде разглеждан като главен представител на посочената теория. Той я развил в пълнота в писмо към архиепископа на остров Градо, или Аквилея, Анжелик Доминик (Migne. Patrologia gr. Т. СХХ c. 757). „Пет патриарха са утвърдени от Бога за управлението на целия свят – Римския, Константинополския, Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския“. Но всеки от тях се нарича с исторически обоснованите или любими имена: Римският – папа, Константинополският – архиепископ, Александрийският – също папа, Йерусалимският – архиепископ, и само Антиохийският по достойнство се нарича патриарх. По аналогия на църковното управление Антиохийският патриарх Петър посочва човешкото тяло: то има една глава, но много членове. В същото време цялото това разнообразие се управлява от 5 чувства – зрение, слух, обоняние, вкус, осезание. Подобно и Вселенската Църква се управлява от 5 патриарха (Migne. Patr. gr. T. СХХ, с. 760). Теорията за управлението на Църквата от 5 патриарха повтаря през XI в. известният писател Михаил Псел. Между патриарсите трябва да има съгласие, или както се изразява например Петър, ομοφρονειν. Истината може да има само във взаимното общение и нито един от тях не може да говори от името на цялата Църква, а само след общо обсъждане.

      Несъмнено, теорията за 5 патриарха няма за себе си авторитета на апостолска традиция, а е приспособяване към историческите отношения на Църквите, както например, са се оформили през V в. Всъщност, към XI в. тя останала една приятна идеология за такива патриарси като Александрийския или Антиохийския. Към това време тримата източни патриарси, намиращи се още отдавна, от VII в., под властта на мюсюлманите, в канонично отношение били подчинени на Константинополския патриарх.

      Освен посочените патриарси, на Изток се отличавали трима митрополити, които по-късно получили титула екзарси: това са митрополитите на Кесария Кападокийска, Ефес в М. Азия и Ираклия в Тракия. Кесарийският архиепископ бил предстоятел на Понтийския диоцез, включващ в себе си 8, по-късно 10 провинции (Галатия, Витиния, Кападокия, Понт и др.). Ефеският епископ имал 10, а по-късно 12 провинции (Асия, Лидия, Памфилия, Хелеспонт, Писидия, Ликаония и др.). Ираклийският епископ простирал властта си над 6 провинции – Тракия, Родопите, Долна Мизия, Скития и др. Тези 5 диоцеза – Египет, Антиохия, Понт, Ефес и Тракия съответствали (съставлявали) областите на Понтийската префектура на Ориента, към която по-рано принадлежала и Палестина, епископите на която – включително с епископа на Елия Капитолина – принадлежали на Кесарийския митрополит.

[Пламен]

      Епископи. Хорепископи

      Избиране на епископите. В реда на въвеждане в епископски сан в онова време може да се различат общо три момента: а) избиране (с активното участие на клира и народа), б) постановяване (καταστασις), т.е. утвърждаване на изборния кандидат със „съгласието“, „съда“ и „решението“ на епископите, изказващи се лично на Събор или чрез грамота и в) хиротония (χειροτονια, χειροτονειν). В древната Църква твърдо се установила практиката за избор на епископите посредством  ψηφος και δοκιμασια. Ωηφω – значи камъче, топченце, по-късно гласуване, даване на глас. Δοκιμασια – това е изпитване годността, мнение за правоспособността на лицето, проверка, одобрение. Самата молитва на посвещението започвала в древността с думите: „Ψηφω και δοκιμασια των θεοφιλεστατων επισκοπων η θεια χαρις προχειριζεται“. Думата „προχειριζεται“ означава „поставям под ръце“ (Например „προχειρος βιβλος“ – справочна книга). Според по-новата практика думите: „Божественная благодать, всегда немощная врачующи…“ произнасял епископ, а в Константинополската Църква ги чел архидякон, – и затова вече не гледали на тях като на извършителна формула. Те съставяли само подготовка към хиротонията и представлявали определението на Константинополския συνοδος ενδημουσα за избора на кандидата за епископ. Тази формула имала значението на нашите архиерейски грамоти и не се наричала молитва, а κιτατωριον, citatorium, приканване, затова и приключвала често с дяконските думи: „помолимся убо о нем“. Новоизбраният, за да обяви поставянето си в епископ, отправял към епископите, които не са взели участие за това, послание, прилагайки към него изповедание на вярата. Това послание се наричало εωθρονιστικη или συνοδικη, тъй като новият епископ го пишел тогава, когато Съборът още не се е разотишъл. Взелите лично участие в избора прилагали към това изповедание подписите си и с това вече потвърждавали единомислието си с новоизбрания. Изглежда, в най-древно време изборите на епископите са ставали спокойно. Император Александър Север (222-235 г.) препоръчва на езичниците при изборите да постъпват също така внимателно, както християните при избор на епископ. Но от IV в. работата се изменила. Участието на миряните става много енергично и страстно. През следващите векове може би това обстоятелство дава някакъв повод да се ограничи участието на миряните при изборите с присъствието само на висшата администрация или даже само с посочване на императора. В словото на Йоан Златоуст е описано как понякога идващите на избор епископи на съседните епархии заварвали цяла буря. Имало случаи, вследствие на несъгласие, епископите да са взимали в свои ръце решението на въпроса. Предвид на промъкналите се от IV в. злоупотреби при избора на епископите, възниква цял ред църковно-законодателни актове, които регламентират това дело и строго се установява съборния ред, по който трябва да бъдат избирани епископите. Едни от каноните по дадения въпрос се отнасят, така да се каже, до епископската страна на Събора, други – до светската. Към първата се отнасят например каноните на I Вселенски събор – 4 и 6, на Антиохийския – канони 16, 19 и 23. Смисълът на тези канони е този, че в Събора, който поставя епископа, трябва да вземат участие по възможност всички епископи на областта и задължително митрополитите. Тъй като тези правила говорят само за епископите, то те често дават повод за недоразумение: тези правила се разбират понякога в смисъл на узаконение, искане, така че изборите на епископи да става само от епископите. Доколко такова разбиране е неоснователно, се вижда от това, че същият Никейски събор, който с 4 канон определя: „най-прилично е епископа да поставят всичките епископи на областта“, – в посланието до Египетските Църкви пише, че законния йерарх може да бъде признат само от онзи, „когото избере народът“ (Socrat. Histor. eccles. I, 6); а историкът на Никейския Събор, Геласий Кизически съобщава, че открилите се катедри след освобождаването им на Събора от арианските епископи, се замествали съгласно „решенията на този същия Събор, и на клира, и на миряните от всяка епархия“ (Gelasii — Historia concil. Nic. II. c. 23). Очевидно, и участниците, и съвременниците на Никейския Събор били на същото убеждение, че народното избиране не само не е отменено от съборните канони, а напротив, явява се необходим момент на законното възвеждане в епископски сан. А Антиохийските канони направо споменават за народния избор. 16 правило, казвайки че епископ, заемащ епархия без съгласие на Събор „се отхвърля“, отбелязва: „…даже и целият народ да го е избрал“. В самата Антиохия, наскоро след този Събор, епископите, според свидетелствата на историците, се избирали всенародно. Така бил избран от целия народ Евсевий (Euseb. De vita Constant. III, 60: Socrat. H. eccl. I, 24). За Евстатий Антиохийски Блаженият Теодорит свидетелства, него го избрали „архиереи, йереи и целия христолюбив народ“ (Theod. Hist. eccl. I, 6). Апостолските постановления (книга 8) узаконяват: „за епископ да се ръкополага онзи, който е безпорочен, избран от целия народ, като най-добър; когато го наименуват и одобрят, то народът, като се събере в ден Господен с презвитерите и наличните епископи, да даде съгласие“. Лаодикийският Събор постановява: „да не се позволява на тълпата (τοις οχλοις) да избира произвеждащите се в свещенство (13 правило). „Οχλος“ – е случайно, неорганизирано събрание, тълпа, сбирщина, не привилегированата класа. Миряните, избиращи епископа, не трябва да са случайни хора, не тълпа или сбирщина, а организирано църковно събрание (εκκλησιαν) на местната парикия. Според Теодорит (ibidem) участва „христолюбивият народ“, или, както се изразява свети Киприан, „верните (stantes, а не lapsi) миряни“, т.е. за участие в избирането на епископ, се изисквало някакъв морален ценз“ (Свети Киприан (ср. 67, 5; според рус. прев. 56) пише: „Трябва да се спазва това, което според Божественото предание и апостолския пример се пази у нас, а така също в почти всички провинции, където се поставя предстоятел, да се събират всички най-близки епископи на същата провинция и епископът да се избира в присъствие на народа (deligatur plebe presente), което ние виждаме и у вас е било направено при поставянето на нашия събрат Сабин, тъй като ръка върху него е била възложена след гласуването на цялото братство и решението на епископите“.). Тъй като от IV в. арианстващите и въобще императорите еретици желаели да поставят на катедрите единомишлениците си, то тогава Църквата с всичката яснота формулирала принципа си, че народното събрание по църковните работи не може да бъде заменено с участието на началството. Редактираното вероятно около това време 30 апостолско правило гласяло: „Ако епископ използва светските властници, за да получи чрез тях епископска власт в Църквата: да бъде низвергнат и отлъчен“. За съжаление, след това императорите по законодателен път лишили християнския народ от правото, принадлежащо му от древно време. Юстиниановите новели – 123 и 137 – предават правото на участието на народа само от най-знатните, а след това на императора.

[Пламен]

      Епископско управление

      В първите векове на християнството основен елемент на църковния живот била παροικια, възглавявана от епископ, защото „Църква без епископ няма“. Но тъй като християнството се разпространявало от градовете във вътрешността на страната, в селищата, образуват се нови отношения на така наречената централизация, задържане на цялата църковна власт в ръцете на епископа в града. Градската църква получила значението на ecclesia matrix, а малките християнски общини, появили се посредством нея, заемали положението на филиални църкви. Тяхното управление се предоставяло на лица от нисшите йерархични степени, така че начело на филиалните църкви срещаме не само презвитери, но и дякони. В един латински паметник се среща такъв израз: „дяконът, който управлява паството“ (Concilium Illiberitanum — с 77: „Si quis diaconus, regens plebem sine episcopo vel presbytero aliquos baptizaverit...“). Но обикновено такива малки общини управлявали презвитерите. Ако общината (енорията) е получила вече достатъчно сила, тогава там, според професор Болотов, поставяли селски епископ или хорепископ. Първото споменаване за тях откриваме в 13 канон на Антиохийския Събор. Но авторът на специалното изследване за хорепископите, Гилман, отнася хорепископите към първите времена на християнството, виждайки в тях епископите, постановени по селата. Известният Хефеле също така отнася появяването на хорепископите към края на I в. (Вж. професор М. Поснов, Църковен вестник, 1921 г. бр. 11-12, „За хорепископите“ (историко-канонична справка)). IV в. води вече борба с хорепископите, като се старае да ги унищожи или поне намали. На Сердикийския Събор (343-344 г.) е забранено с 6 правило поставянето на епископи в селата… за да „не се унижава епископското име и власт“ (Ср. Лаодик. прав. 57). Вместо тях се появили периодевти (περι, οδος) = визитация. Но на практика още дълго си оставал институтът на хорепископите, поне до края на VIII в. (VII Вселенски Събор, прав. 14). Последното споменаване за тях се среща у Валсамон, т.е. през втората половина на XII в. Всъщност твърде е възможно хорепископите да са получавали епископска хиротония, но да са нямали право на „архиерейская действовати“, т.е. да извършват хиротония (Антиохийски Събор, прав. 10; Сард. 6, Лаодик. 57). На Запад терминът хорепископ не се използвал. До положението презвитерът да е глава на енорията, Църквата не дошла така скоро, както би могло да се очаква. Всичките презвитери отначало били катедрални; епископите ги командировали по енориите и имало случаи когато презвитери оставали на известна енория само една седмица. Така енорията се третирала като временно отделение на катедралния събор. Само бързото разпространение на християнството и нежеланието да се умножават епископите – ne vilescat nomen episcopi et auctoritas – довело до там, че в качеството на основна единица на църковния съюз, станала древната парикия (παροικια) начело с епископ, в по-късен смисъл енорията, управлявана от презвитери. Това станало в края на IV или в началото на V в.

      Епархията на епископа по възможност съвпадала с пределите на провинцията, в главния град на която се намирала катедрата му. Епископът бил тясно свързан със своята катедра; преминаването от една на друга катедра, а особено от по-малка на по-голяма, било строго забранено; обаче, допускали се изключения (Апостолски правила 13-14; Никейския – 15; Халкид. – 21; Сердикийски – 1, 2, 11). В управлението на провинцията или диоцеза си епископът бил неограничен. „…всеки епископ има власт в своята епархия и да я управлява с подхождаща за всекиго разсъдливост“ (Антиохийски Събор, Правило 9). Клирът е зависим от него във всичко – в получаването на служение, свобода на преместване, дисциплина и др. подобни.

      Между епископските чиновници – помощниците му в управлението на диоцеза, се издигал архидяконът, на когото скоро се възлага съдопроизводството, наблюдението над нисшите клирици и заместването на епископа. Още Цецилиан Картагенски се нарича с това име. При Григорий Назиански срещаме така наречения и Евагрий Понтик. Йоан Златоуст лишава от длъжност архидякона Йоан, който от тогава се жалва против него. В Александрия, Евталий като архидякон на Диоскор, заемал видно място в клира (Ср. Созомен, Ц. История VI, 30; VIII, 13; — Сократ. VI, 15; — Теодор Четец. Ц. История II, 33). Лъв I считал тази длъжност за най-важна и решително порицавал Анатолий Константинополски за това, че последният лишил от тази длъжност Аеций и я предал на Андрей. На Съборите архидяконите често представяли своите епископи. Изобщо архидяконите, които били много по-влиятелни и по-почитани, отколкото презвитерите, не искали да стават презвитери. На дяконите не един път се налагало да се напомня да не считат себе си по-високо от презвитерите, да не заемат място в презвитериума, да не кръщават и причастяват без разрешение на епископа или презвитера (I Вселенски Събор, канон 18: „Дошло е до светия и велик Събор, че в някои места и градове дяконите дават на презвитерите Евхаристия … даже някои от дяконите се докосват до Евхаристията преди епископите“… Ср. Трулски събор правило 7; Лаод. 20; Антиох. 5). Предписанието на Никейския Събор (прав. 15) (Неокесарийския Събор се основавал на Деян. 6 гл., като че там става дума „за 7 дякони“, но Трулският събор в 16 правило е разяснил погрешността на този възглед) за поставянето на само 7 дякони при Църквите останало без сила; големите градове имали 100 и повече. Обаче Римската Църква имала 7 дякони; но имайки нужда от несравнено повече количество дякони, тя попълвала недостига чрез увеличаването на иподяконите и другите длъжностни лица, имащи дяконски задължения (Созомен, Ц. История...). Архипрезвитер (у гърците – протопрезвитер, протопапа) от IV в. се наричал по-старият по своето посвещение презвитер, който председателствал презвитерската колегия и при случайно отсъствие на епископа, извършвал богослужението в главната Църква. В Александрия при архиепископа Теофил се споменава за архипрезвитер Петър, а при Йоан Златоуст в Константинопол – престарелият Арзакий, който станал негов приемник (404-405 г.). По-късно на Изток сравнително млади получавали званието почетни презвитери (проти), ако те предстоятелствали в бележити църкви. Също и Римската Църква, както и повечето западни църкви, имала своите архипрезвитери (за архипрезвитерите вж. Сократ, Ц. История VI, 9; Созомен, VIII, 12). Император Юстиниан I споменава за тях наред с архидяконите.

[Пламен]

      Специални църковни длъжности

      Нарастващите нужди на църковното управление, особено в главните градове с многочислените им църкви, които често владеели големи имущества и към които били причислени много клирици, – през IV в. довели до умножаването на църковните длъжности, особено на Изток при Константинополския архиепископ. Обаче, често тези църковни чиновници не били съвсем клирици, а само се причислявали към епископските църкви на големите градове. Тук се отнасят:
      1) синкелите (συνκελλος, contubernalis), живеещите в един дом, хранещите се заедно, съветниците, канцлерите на епископа, отначало само свидетели на действията и постъпките му, не рядко изпълняващи неговите поръки в едно или друго дело и често негови приемници (Презвитер Анастасий бил синкел на архиеп. Несторий. Споменава се за синкелите на архиепископ Диоскор. Архиепископ Йоан II бил синкел на предшественика си Тимотей.);
      2) икономите за управлението на църковните имущества, по-голямата част презвитери; изобщо тяхното положение било регламентирано на Халкидонския Събор (пр. 26). По-късно в Константинопол начело на всички стоял „великият иконом“;
      3) екдики – защитниците на църковните права в светските съдилища, ту светски, ту духовни, по-често презвитери, понякога с правото да наблюдават нисшите клирици. В Рим папите имали съответно дефенсори, възлагайки им отделни поръки или цели длъжности. Имало също:
      4) нотарии (νοταριοι. Ср. Евагрий. Ц. История VII, 29) за съставяне на църковни актове, на Изток по-голямата част дякони; предстоятелството принадлежало на архидякона; също така той се наричал примицерий, както Аеций на Халкидонския Събор; в Рим примицериите на дефенсорите и нотариите се считали за високи чиновници в Латеранския дворец. По-нататък следват:
      5) архивари (χαρτοφυλακες), които пазели най-важните документи, също така често били дякони. Архиварят Тома станал Константинополски патриарх (667-669 г.);
      6) скевофилакси пазители, надзиратели на църковните съдове и техни пазители. Още при Юлиан се споменава за презвитер и скевофилакс Теодор в Антиохия. Тази длъжност изпълнявали – Флавиан, Македоний II и Тимотей, преди това заемали Византийската катедра. Сродна и свързана на нея била длъжността, едва по-късно достигнала значение на съдебно ведомство:
      7) сакеларии (σακελλαριοι), или пазители на съкровищата, с което звание бил облечен бъдещият византийски патриарх Тома I (606-610 г.), и
      8) канцлери, различни от синкелите и добре известни от времето на император Ираклий.

[Пламен]

      Нисшият клир

      Още от самото начало, от първите векове, духовенството образувало в Църквата специално съсловие и колкото по-обширни и разностранни ставали неговите задачи, толкова по-малка ставала възможността то да съединява с църковното служение светските длъжности. Сега, когато с държавното признание на Църквата, пред клира се разкрило необятното поле за духовна църковна дейност, носенето на други длъжности за клира става безусловно несъвместимо, невъзможно. Клирът встъпва и в гражданското общество в друг смисъл за разлика от останалите класи, ползвайки се с особено уважение и разполагайки с материални средства той е надарен с особени права, но и със задължения да върши своето църковно дело, като не се връща към света. От светския човек се обособява клирикът с онзи отличителен характер, който се отпечатва на него, като носител на известно служение, и който прави неговото излизане от духовенството извънредно трудно, почти невъзможно.

      В клира могли да встъпват лица от мъжки пол, здрави, но не без физически недостатъци, както това е било в Стария Завет, даже евнусите могли да бъдат приемани в клира, с изключение само на лица, самоволно скопили се (Вж. 1 правило на Никейския Събор: „имащите добро мнение за себе си, гражданска свобода, отказали се от светските длъжности, приели кръщение и преминали вече известно изпитание в Църквата като християни“. За изпитването на клириците и за свидетелството на народа за тях – виж каноните на Иполит – 393, канон 20. Никейски 2, 10; Григорий Ниски, писмо 17). Пределите на възрастта като цяло не се посочвали, само относно презвитерите е казано такива да се правят не по-млади от 30 години. Не се изисквало особено предварително образование; школите в Александрия и Антиохия угаснали още към края на IV в. На Изток се позволявало продължение на брачния живот, започнал преди встъпването в клира. Предложението на Никейския Събор – да се забрани на клириците брачно съжителство – било отклонено съгласно мнението на свети Пафнутий (Сократ. Ц. История 1, 11; Созомен. Ц. Ист. 1,23. Вж. проф. М. Поснов, „Второбрачие на клириците“. Ц. Вестник. София 1921 г. страници 7 и 8). Женитбата след встъпване още в дяконски сан, се забранявала (Наистина Анкирският Събор (правило 10) разрешавал на дяконите брак – първи – и след ръкоположението, ако те заявят за това на епископа при хиротонията. Но после това било отменено). Само от епископите Трулският Събор (прав. 12) изисква безбрачен живот и това не е в противоречие с 5 апостолско правило, а „прилагайки загриженост за спасението и за преуспяването на хората към по-добро“. На същия Събор (правило 6) на презвитерите и дяконите се забранявало втори брак. На Запад пък се изисквало от клириците въздържание от брачното съжителство, започвайки от висшите степени до иподякона включително (Вж. Елвирския Събор, станал в началото на IV в., правило 33; декрета на папа Сириций от 385 г.); само че това постановление до папа Григорий III не се прилагало строго в живота. Съжителството с жени в една квартира на духовни лица също било забранено; с изключение на майка, сестра, леля (Никейски Събор правило 3; Трулски – правило 5). Монашеската подготовка към свещенство се препоръчва от IV в. Монашески кръжоци при епископа се регламентират от Евсевий Верчелски († 371) и Блажения Августин. Одеждата за клирика си остава туниката; върху нея на Изток се надявал фелон (Вж. мозайката на св. Георги в Солун от IV в.); на Запад пък – палий (по-късно планета, ферула). Изисквало се късо подстригани коси (Според ап. Павел мъжът стриже главата си, а жената пуска коси (1Кор.11:14-15; ср. Деян.21:24). После обичаят се променя. През IV в. например, донатистите въвели стригане на косите на свещенослужителите; но затова ги порицава Оптат Милевски (Migne. Patrol, latina XI, с. 978, 979). Около това време издадените апостолски постановления внушават (IV, 28) обратното, да не се носят дълги коси. На Запад стригането на косите се предписва от VI в., на III Толедски Събор. Стригането темето на главата (тонзура) се узаконява и от IV Толедски Събор през 633 г. Трулският Събор, в края на VII в. разрешава на доброволно разкаялите се свещенослужители: „да се стрижат както клира“ (пр. 21). Според Валсамон, тук става дума за темето. Но ето че у патр. Фотий се говори съвсем друго в неговото послание до папа Николай I: „Така за едни да се бръснат и стрижат се предписва от строгия местен обичай, за други това е забранено даже със съборни постановления“. Или пък: „У нас монасите не сменят своята одежда с одеждата на клирика, у други пък, когато искат да възведат монаха в епископ, променят външния му вид, подстригвайки неговите коси в кръг“.). Стригането само на горната част на главата (тонзура, темето) с оставяне венец от коси е заимствано от монасите към края на V в. Издръжката на духовенството представлявала даровете, приношенията на общината, личното имущество, а така също и занимаването с търговски работи, което не минавало без злоупотреби. Служението при определена църква или клир било узаконено още на IV Вселенски Събор (пр. 6); преместването без нужда не се позволявало.

      За висшите и средните степени на клира до дяконите включително е казано по-горе: сега ще споменем за останалите. Дяконисите не се причисляват повече към клира, толкова по-малко вдовиците. С разпространението на обичая да се кръщават децата губи сила институтът на екзорцистите; малко по малко те съвсем изчезват, а техните длъжности преминават върху други клирици. За наставляване на готвещите се за кръщение съществували катехисти (катехети, учители), в по-голямата си част презвитери или дякони, твърде рядко четци. Херменевти били, според Епифаний, преводачи, които превеждали проповедите и четенията на народа, не знаещ гръцки или латински. Псалтове-певци, без всякакво посвещение, в Африка могли да бъдат поставяни просто от презвитера, без знанието на епископа. Мансионарии (ср. Халкидонския Събор, прав. 2) се наричали стражите на пътешестващите клирици – преимуществено у презвитерите в отделните църкви. Имало още копиати или фесарии, нямащи никакво посвещение; тяхното число в Александрия и Константинопол се нормирало от закона: те погребвали умрелите, особено бедните. Споменава се още за параволани (от παραβαλλεσθαι την ζωην, ср. ψυχην Cod. Theod. VII, 20.12), съставящи братство, грижещо се за болните.

[Пламен]

      Църковно законодателство

      За Поместните и Вселенски Събори

      Още през първите три века Християнската Църква обсъждала своите общи нужди относно догматичните въпроси и каноничното устройство на съборите на епископите. Ще напомним за съборите против монтанистите, относно празнуването на Пасхата, за падналите в Картаген, в Рим по различни случаи, в Антиохия по повод лъжеучението на Павел Самосатски и др. Но тогава било време въобще на непрекратяващи се гонения срещу Църквата и епископите били затруднени и в своите предвижвания и събрания. Сега, от IV в. тези препятствия не съществували и съборната форма за разрешаване на различните църковни въпроси достига пълното си развитие.

      Съборите от дадения период били твърде разнообразни в зависимост от поводите или причините на свикването, от мястото, от времето, от страната на своите пълномощия и така нататък.

      Апостолските правила, постановленията на Поместните и Вселенски Събори предписват свикването на събори два пъти в годината: единият събор е три месеца след Пасха, а другият – през средата на октомври (Апостол. пр. 37 (38); Ник. пр. 5; Константиноп. пр. 2; Халкид. 19; Трул. 8; 2, Ник. 6; Лаод. 40; Картаг. 18, 73). Посочена е и задачата на тези събори: „да размишляват те (епископите) един с друг за догматите на благочестието и да разрешават случващите се разногласия“. Тук става въпрос за периодичните събори, така да се каже закономерните, нормалните. Но имало нужда и от събори от друг род – извънредни, например, по случай избиране на епископ, освещаване на нова църква и т.н. Тук се имат предвид областните събори, свиквани от митрополитите, така наречените Поместни Събори. Но имало и Вселенски събори (συνοδος οικουμενικη), свиквани най-вече по догматични въпроси, но на тях се изработвали и канонични постановления относно благоустройството на Църквата. Когато събори обхващали нуждите, потребностите и интересите на цялата Църква, те вече се свиквали не от митрополитите и патриарсите, а от императорите. Историкът Сократ в своята „Църковна история“ (Виж предисловие към 5 книга „αι μεγισται συνοδοιντη αυτων γνωμη γεγονασι τε και γιγονται“) изразително говори: „от времето, когато императорите станали християни, от тях започнали да зависят църковните дела и по тяхна воля ставали и стават големи събори“.

      Между съборите на въпросния период преди всичко трябва да споменем за Елвирския Събор в Испания, състоящ се от 19 епископи и 24 презвитери с дяконите; на него имало и миряни. За времето на Събора много спорят, поставяйки го в 300-324 г., но по предложението на такива солидни канонисти като Халс, Хефеле, Лаухерт и др., Съборът се състоял през 306 г. Диоклециан и Максимиан Херкул се отказали от властта през май 305 г., и Испания преминала в неограничената власт на мекия Констанций. Чрез това се открила възможност за епископски Събор на Запад. Задачата на Събора се състояла в това, от една страна, да обсъди как да постъпи с падналите (lapsi), а от друга – да намери средства против упадъка на народите. През време на съборните разисквания епископите и презвитерите седели, а дяконите и миряните стояли. Решения или определения взимали само епископите; затова синодалните актове и говорят: „episcopi universi dixerunt“. На тях бил постановени 81 канона. Това е първият Събор, от който са се запазили канони. Най-бележит от всички канони на Елвирския Събор е 33, с който се узаконява безбрачието на духовните лица или целибатът: „De epis-copis et ministris ut ab uxoribus dbstineant“. Тази аскетична идея намерила за себе си през IV в. твърде благоприятна атмосфера и необикновено много привърженици. Само благодарение на възраженията на епископ Пафнутий не бил издаден канонът за задължителността на безбрачието и за източното духовенство на Вселенския Никейски Събор. Но с брачното източно духовенство мнозина не искали да се примирят. Целият Гангърски Събор в началото на втората половина на IV в., се събрал против Евстатий и неговите съмишленици, които въобще били против брака. Има правила, постановления и на други Събори, които имали предвид лица, считащи за недействителни тайнствата, приемани от ръцете на или извършени от женени свещеници (Гангърски, пр. 4; ср. Апостол, пр. 5, 51 и 21). По повод разкола на донатистите станал Събор в Арл (в Галия), през 314 г. и осъдил донатистите. Станали и още Събори по това същото дело в Рим и Медиолан през 316 г. След смъртта на Максимин Дая, през лятото на 313 г., християните почувствали себе си на Изток свободни: били основани нови Църкви и християните се събирали на Събори (Евсевий, Църковна История X, 3). Един от тях бил Анкирският през 314 г. Той решил злободневните въпроси за падналите (lapsi). Съборът постановил всичко 25 канона. Неокесарийският Събор през 314-324 г., по-късно от Анкирския, но по-рано от Никейския, постановил 15 правила, повечето от които отправени против блудни постъпки на духовни лица и миряни. Има канони и за падналите.

      Първият Никейски Вселенски Събор през 325 г. постановил 20 канона. Те се отнасят до разни предмети. Най-важните между тях са каноните 6 и 7 относно вече исторически установилите се преимущества на митрополитите – Александрийски, Римски, Антиохийски и Йерусалимски. След Никейския Събор голямо значение в живота на Църквата имал Антиохийският Събор през 341 г., т.нар. „εν καινοι“ς, т.е. „на обновленията“, при освещаването на храм. На него са съставени 25 канона, които после били с голямо уважение на Изток и на Запад, и се наричали впоследствие „канони на св. отци“. Този Събор не бил ариански, а събрание на евсевианските епископи. Първият канон свидетелства за неговата връзка с Никейския Събор: той започва с думите - „Всички, дръзващи да нарушат определението на св. и велик Събор в Никея… за светия празник на спасителната Пасха“… Каноните 4 и 12 са отправени против свети Атанасий…

      След Антиохийския скоро последвал Сердикийският Събор през 343-344 г., съставил 20 канона, повечето от които говорят против преминаването на епископите от една катедра на друга и против клириците, напускащи своите църкви. Съборът бил свикан от двамата императори и по желание на папа Юлий за прекратяване на споровете за Атанасий, Павел, Маркел и др., и за утвърждаване на истинното Христово учение. Съборът разрешава на лица, недоволни от решението по тяхното дело на областните Събори, да апелират към Римския епископ (пр. 3, 4, 5 и 9). Времето на Лаодикийския Събор не е установено; той бил след 345 г. и не по-късно от 381 г.; но кога именно, не е възможно да се каже. На него са постановени 60 правила, касаещи църковното благоустройство. I Константинополски Събор през 381 г., или II Вселенски съставил 7 правила; от тях първото е догматично, третото – пръв опит за издигане на Константинополския епископ. Като че на основание на това правило в Цариград бил свикан Поместен Събор през 394 г. А според административното устройство Константинопол влизал в Ираклийския диоцез, и естествено, правото да свиква събори в него принадлежало само на Хераклийския митрополит. Съборът по повод делото на Боспорския епископ Агапий решил, че епископът трябва да бъде съден от Събора на епископите, а не от двама епископи. На III Вселенски Събор в Ефес през 431. били постановени 8 канона; на 4-я Халкидонски през 451 г. – 30 канона; на Трулския – 102 канона, на VII Вселенски събор през 787 г. – 22 канона, на Константинополския през 681 г….

      На Запад били съставени правила на Африканските събори:
            1.   Картагенски Събор 345-348 г.;
            2.   Картагенски Събор 387-396 г.;
            3.   Испански, в Сарагоса през 380 г., в Толедо през 400 г.;
            4.   Галски – Съборите през 374, 394 и 401 години.

[Пламен]

      Канонична (юридическа) страна в дейността на Поместните и Вселенските Събори

      До Константин Велики Съборите били свиквани от представителите на църковната власт – от епископите, митрополитите на дадена област (диоцез, провинция). От времето на Константин Велики работата значително се изменя: наред с Областните Събори възникват общоимперските, Вселенски Събори, свиквани от императорите (Известният канонист Хефеле (Conciliengeschichte I, 187, s. 6-8) пише: „пита се, кой свиква Съборите? Несъмнено, висшият църковен глава на даден окръг, а в цялата Църква – Вселенските събори – само папата, или могло е да има само рядък случай вместо висшият пастир, светският покровител на Църквата, императорът, с предварително и заключително одобрение на папата, и с негово съгласие – да свика подобен Събор“. С това ние само подчертаваме известната католическа гледна точка на превъзходството на папата пред Вселенските Събори) за разрешаване преимуществено на верски въпроси или по догматични предмети, както това е отбелязано от историка Сократ в неговия предговор към 5 книга (Сократ, Църковна История). Но не само Вселенските Събори, даже понякога Поместните – били свиквани по волята на императорите. Например по делото на донатистите Константин Велики свиквал Поместните събори – в Рим през 313 г., в Арл през 314 г. и в Милано през 316 г. През време на арианските смутове, Съборите в Сердика, в Медиолан, в Сирмиум ставали също по разпореждането на императорите. Постановленията на Вселенските Събори били утвърждавани също от императорите и чрез това решенията им имали силата на държавни закони. Така император Константин Велики утвърдил постановленията на Никейския Събор, Теодосий I – на Константинополския Събор през 381 г. (т.е. на II Вселенски събор), Теодосий II – на Ефеския Събор през 431 г., Маркиан – на Халкидонския (Относно Халкидонския Събор през 451 г. има послание на отците на Събора към папа Лъв I с молба да утвърди техните постановления. Тук работата най-вече се отнася по каноните, създадени за възвеличаването на Константинополския патриарх – канони 28, 9 и 16) Събор през 451 г., Юстиниан I – на Константинополския Събор през 553 г., Константин Погонат – на Константинополския Събор през 680-681 г., и императрица Ирина с решенията на II Никейски Събор през 787 г. Значи, императорите считали себе си в правото си да свикват Събори, да присъстват на тях лично, или чрез свои упълномощени, да ги ръководят, утвърждават или да отхвърлят техните постановления на основание своята върховна власт, като призвани да се грижат за благото на поданиците си. По-късно византийските канонисти обосновавали участието на императорите на Съборите (и въобще вмешателството им в църковните дела) на „помазването“, което са получили императорите при встъпването си на престола. През VII в. известният Максим Изповедник в името на свободата, на независимостта на Църквата, отричал на императорите правото на вмешателство в делата на Църквата, и Съборите той разглеждал като органи на Църквата, независими от императора (Mansi, XI, 49-50). Сто години по-рано Африканският епископ Факунд Хермиански, който подигнал глас „в защита на трите глави“ против императорския едикт на Юстиниан I, всъщност прокарвал същия възглед.

      Както на Поместните Събори, така отчасти и на Вселенските – присъствали клир и миряни, епископи, презвитери и обикновени вярващи. Общият извод от фактите е този, че миряните през първите векове вземали по-дейно участие в работата на Съборите, отколкото от IV в. насам, и че на Поместните Събори участието им било по-реално, отколкото на Вселенските. На последните сам императорът представлявал всички миряни, целия светски елемент, или неговите сановници (ср. особено IV и VI Вселенски Събори).

      Още на апостолския Йерусалимски Събор (49-50 г.) се събрали: „апостоли и презвитери“ и „голямо множество“ (πληθος); след разглеждане предмета на разногласията и след речите на апостол Петър и Павел с Варнава, постановили съборно решение: „апостолите и презвитерите с цялата Църква“ и в посланието от лицето на Събора били употребени такъв род изрази: „от апостолите, презвитерите и братята поздрав до братята от езичниците в Антиохия“ (Деян. 15:23). (Според най-древните ръкописи „апостоли и презвитери братя – намиращи се в Антиохия… Новия Завет според новия превод. Лондон 1963 г. Вж. също Versions osty, Jérusalem. изп. Издателя). След Апостолския Събор имаме първи споменавания за Събори в края на II в. Ириней Лионски пише съборни послания „от лицето на Галските парикии“ (Евсевий, Ц. История V. 23) и „подчинените му братя“ (Евсевий, Ц. История V. 24), значи, в Лионския Събор участвали и общините. На Арабския Събор през 244 г. в Басра, бил изобличен от Ориген лъжеучителят епископ Берил в присъствието на неговата „парикия“ (Евсевий, Ц. История VI. 33).

      У Киприан Картагенски имало правило, „нищо да не се прави без съвета на презвитерите и без съгласието на народа“ (nihil sine consilio vestro (scil. presbyt.) et sine consensu plebis) (Epist. XIV,4). На предполагаемия Събор на свети Киприан били длъжни да вземат участие „епископите, презвитерите, дяконите, изповедниците и устоялите във вярата миряни“ (Пис. 30:5; 31:6). Възгледите на Киприан върху състава на Събора споделяла напълно и Римската Църква (пис. 31:6). В Рим, при папа Корнилий, се състоял Събор с участието на народа и „ние (т.е. епископите)“, пише Корнилий, „съгласно с гласуването на несметно множество народ (cum ingentis populi suffragio) простихме на каещите се“ (Cyprianus. Epist. 49:2).

      На Антиохийските Събори против Павел Самосатски присъствали „ние, епископите, заедно с презвитерите и дяконите“, във връзка с тях има споменавания за „цялата парикия“ и за „църквите Божии“ (Евсевий, Ц. История VII, 28, 30, 2-3).

      С признаването на Църквата от страна на държавата положението на нещата изведнъж се изменило. Светското правителство могло да поддържа и поддържало църковните постановления; разпореждането на църковната власт могло да има практическо значение даже и въпреки желанието на паството. И сега се наблюдава такова явление: колкото повече участието на миряните в църковното управление се отличавало под формата на правителствено съдействие, толкова повече отстъпвал на заден план общественият елемент… На Вселенските Събори особено ярко се изразило участието на византийското правителство. Византийските императори, считайки себе си за глава на светската половина на Вселенската Църква, счели за свой дълг да вземат върху себе си всички онези права и длъжности, които принадлежали на светския елемент на Събора. И вследствие на това ние не срещаме народното или общественото представителство на Вселенските събори. Императорската власт изключила представителството на народа. Ако на Вселенските Събори освен императора и чиновниците имало и други миряни, то присъствали като отделни, нужни за нещо си на Събора лица, или като публика, а не – като представителство на светския елемент на Църквата. Но ако от византийска гледна точка, правителството могло да пристъпва в качество на представител на народа, то Църквата никога не е отъждествявала началството с папството.

      Във всеки случай, относно първите векове, и историците, и канонистите, са съгласни с това, че на Съборите присъствали не само епископи, но и (презвитери, дякони) миряни. Разногласията при тях тръгват от каноничната оценка на участието на миряните и клира. Впрочем, всички са съгласни с това, че с право на личен решаващ глас на Съборите се ползвали само епископите. Но в разбирането за ролята на миряните и на останалите клирици в Съборите се различават. Хефеле (Hefele. Conciliengeschichte. B. I. s. 16) и някои други доказват, че миряните и презвитерите с дяконите представлявали неорганичен елемент на Събора, те биха могли и да не присъстват, защото техните епископи са делегатите на епархията. Други пък утвърждават обратното, че миряните и нисшото духовенство представлявали необходим елемент на Събора, макар и те да не се ползвали обикновено с право на личен решаващ глас; обаче, тяхното колективно съгласие или несъгласие имало решаващо значение и за съборните определения. За изясняване на работата ще приведем за справка някои извлечения от писанията на свети Киприан. Той съвместно с 41 епископи пише (пис. 57): „Ние по-рано постановихме (statueramus)“ за падналите… с. 5: „… угодно беше на Светия Дух и на нас“ с. 3: „… даряването мир на мъчениците съставлява чест и слава на нашето епископство“; а в приведеното по-рано писмо XIV, 4, се говори за „consilium“ на презвитерите и за „consensus“ на народа (ср. Пис. XIII и XI). Следователно, решението (постановлението), arbitrium принадлежало само на епископите; а на презвитерите и на народа – само consilium, sententia, consensus. Болшинството историци и канонисти разбират участието на народа в древните Събори и на императорите от IV в. в смисъл на рецепция от Църквата на съборните определения (Вж. проф. Гидулянов, Покровски и др.). Съборното постановление само тогава получава сила, когато го приеме и паството, т.е. цялата Църква в съвкупност.

      Ако поставим въпроса: на какво се основавало правото на епископите на решаващ глас на Съборите, то отговорът не е лек. Естествено е да се каже, че това право се основавало на „особените дарове“ на благодатта. Но дарът на благодатта е непредаваем за известно време чрез налагане, и ние виждаме неговото предаване в хиротонията, извършвана непосредствено от самите епископи. Между това, епископите, особено често Римският папа, изпращали на Съборите свои легати не само презвитери, но и дяконите, и те на това основание имали решаващ глас. Значи, пълномощието на епископите на Съборите се основава не на благодатните дарове, които са непредаваеми, не по поръчение, а на техните административни пълномощия. Административните права се състоят:
      а) от гражданските (различни за епископа, архиепископа, митрополита) и
      б) от апостолските прерогативи.

      Правото на съборно решение на епископите не могло да се основава на техните административно-граждански права, защото на Съборите гласовете и на викария, или на хорепископа са равни. Значи, остава да признаем, че решаващият глас на епископите произтича от тяхната апостолска приемственост на властта. Тази идея основно е разкрита у свети Ириней Лионски, а указания за нея се срещат още у свети Климент Римски и свети Игнатий Богоносец.

[Пламен]

      За събраните канони

      Κανων в църковната употреба през първите три века означава въобще това, което в Църквата се приема за нормативно, закономерно. В областта на вярата се срещат – κανων της αληθειας, – της πιστεως, regula fidei, т.е. учение, определено от Църквата, разглеждало се като мащаб на истината; оттук произлязло наименованието – канон на свещените книги. От друга страна в областта на Църковната Дисциплина имаме κανων εκκλησιαστικος, κανων της εκκλησιας, regula ecclesiastica. Те също означавали правила, норми на поведение. Изразите – κανων αποστολικος, παραδοσις αποστολικη имали същия този смисъл, както и предшестващите. От III в. ние притежаваме вече писания на отделни епископи по предмети на църковната дисциплина, които съдържат свидетелства за състоянието на нравите в Църквите на тези епископи. По-късно се появяват επιστολαι κανονικαι, получили в цялата Църква или в част от нея значение на норми и били приети в църковно-правните сборници. От до-Никейското време такива са писанията на епископите Дионисий и Петър Александрийски, Григорий Неокесарийски, включени в гръцките Codices canonum. От след-Никейския период се ползвали с особено голямо уважение писмата на Василий Велики. Във втория канон на Трулския Събор (691-692 г.) се изброяват всички правила, частни лица и посланията, каквито са приети за ръководството от цялата Църква. Първото правило на VII Вселенски събор ги потвърждава.

      От V в. се започнали сборниците на съборните канони – преди всичко частни. Изглежда, вече отците от IV Вселенски Събор са имали пред себе си такъв сборник и са се ползвали от него (ср. прав. 1). Този сборник съдържал, както се вижда от различните цитати, каноните на Никейския, Анкирския, Неокесарийския, Гангърския и Антиохийския събори. Каноните на Константинополския събор през 381 г. били цитирани без номерация, просто като синодално постановление. По-късно били присъединени към сборника Лаодикийския, Сердикийския и Халкидонския Събор. Трулския Събор, категорично потвърждавайки каноните от по-ранните събори, присъединил към тях още 102 правила. Вторият Никейски Събор през 787 г. прибавил още 22 канона.

      На Запад каноните на тези Събори били разпространени в латински превод. За най-стар каноничен сборник на Запад се счита „Versio Isidoriana“, който послужил за основа на по-късния „Collectio hispana“, или т.нар. „Prisca canonum“, editio latina, обикновено цитиран под името Prisca. Основна работа извършил Дионисий Малки в своите два сборника с канони, от които първия е издал през 500 г. в две редакции; в своя собствен латински превод на първо място поставил 50-те първи апостолски канони, след това каноните на Никейския, Анкирския, Неокесарийския, Гангърския, Антиохийския, Лаодикийския, Константинополския, Сердикийския и Халкидонския Събори и някои части от Африкански актове. Във втория сборник, който Дионисий по-късно по поръка на папа Хормизд (514-523 г.) предприел, и от който се запазило само посвещението на папата, е даден наред с гръцкия текст, нов съвършено точен латински превод.

      На Изток се появил около 550 г. каноничният сборник на Йоан Схоластик или Антиохийски (от 565 г. – Константинополски патриарх). Този сборник систематизира целия материалът в 50 титула. Ставайки патриарх, Йоан направил ново издание, присъединявайки към първото извлечения от новелите на Юстиниан I в 87 глави. После, скоро след смъртта на Йоан Схоластик, се появил първият Номаканон (Номаканон в XIV точки, издаден през 883 г. в Константинопол).

[Пламен]

      Апостолските канони

      Така наречените „апостолски“ канони съставляват края на 8 книга на Апостолските Постановления (глава 47) и си приписват, както и Апостолските Постановления, апостолски произход, посредством Климент Римски. Апостолският им произход бил признаван от гръцката Църква в течение на средните векове, макар за тях да имало вече неблагоприятен отзив (канон 2) от отците на Трулския Събор (691-692 г.). Общото им число на Изток достигало до 85. На Запад пък Апостолските канони били преведени само на брой 50 и техният авторитет никога не бил безспорен. От XVI в. богословската наука сериозно се заела с въпроса за произхода на каноните и тяхната възраст, и от това време започнали да се изказват различни възгледи по този въпрос. Според Беверидж (Beveregius), каноните са съставени на Събори в края на II и началото на III в., а след това наскоро са събрани и в тях трябва да видим „Codex canonum ecclesiae primitivae“.

      Без да се гледа на възраженията, този възглед бил господстващ до началото на XIX в. Най-силният опонент на Беверидж се явил Дрей (Drey). Той считал за възможно да докаже зависимостта на апостолските канони от IV Вселенски събор и затова времето на техния произход поставял между 451 г. и края на V в. Ново изследване по този въпрос, самостоятелно и старателно съставено, представил Функ през  1891 г., книгата на който се счита за най-важно произведение по дадения въпрос. Според него главни източници за апостолските канони били каноните на Антиохийския Събор, Апостолските Постановления и в ограничен размер Никейските канони. Първото ясно свидетелство за апостолските канони ние имаме в сборника на Дионисий Малки. Този сборник, както отбелязахме, съдържа 50 апостолски канони и, както Функ убедително доказал, такъв сборник още не съществувал на гръцки език и Дионисий ги заимствал напълно от сборника с Апостолските Постановления. Един век по-късно Йоан Схоластик дава вече 85 правила в своя систематичен сборник. Като време на възникване на този сборник, Функ поставя началото на V в., тъй като зависимостта му от каноните на Халкидонския Събор той счита за недоказана. Място на произхода е Сирия, както това правилно се счита и за Апостолските Постановления.

[Пламен]

      Апостолска Дидаскалия

      Апостолската дидаскалия също претендира за апостолски произход. Тя представлява сбор от нравствени предписания и правови норми, касаещи най-разнообразни страни на живота. Това е най-древният от известните ни опит за corpus juris canonici. Според свидетелството на 24 глава, апостолската дидаскалия е съставена от самите апостоли на Йерусалимския Събор. Сирийският превод на дидаскалията е издаден от де Лагард (de Lagarde) през 1854 г., а през 1900 г. Гаулер обнародвал значителни фрагменти от древния латински превод. Тези фрагменти потвърдили онова, което Функ изказал по-рано във форма на предположение, че сирийският превод представлява сравнително надеждно използване на оригинала. Латинското заглавие не се е запазило, а сирийското гласи: „Дидаскалия, т.е. католическо (вселенско) учение на 12-те апостоли и светите ученици на нашия Спасител“. Този сборник е могъл да възникне още през втората половина на III в. в Сирия или Палестина. За източници на Дидаскалията служат Дидахи („учение на 12-те апостоли“), сборникът на Игнатиевите послания, диалогът на Юстин Мъченик, апокрифното Евангелие на Петър, 4-та книга на Сибилините пророчества, и може би също „забележителностите“ на Егезип. В началото на V в. този сборник бил преработен в Сирия и разширен в 6-те първи книги на т.нар. Апостолски Постановления.