История на християнската Църква до 1054г. - Михаил Поснов

[Пламен]

      Християнството в Русия

      Руските славяни започнали политически живот от втората половина на IX в. (през 862 г.), много безпокоили със своите чести нападения Византия, както например през 865 г. при патриарх Фотий. Византия се стремила да ги обърне в християнството и с това да се обезопаси от тях. Още патриарсите Игнатий и Фотий се грижили за това. Отначало успели да сключат с русите само търговски договори, като например, с великия княз Игор (944-945 г.). Благодарение на търговските отношения християнството се прокарвало в Русия. През 955 г. великата княгиня Олга, вдовица на Игор, сама се отправила за Константинопол, където я посрещнали с блестящ прием; при това тя се кръстила при цялата тържествена обстановка с името Елена. Но истински покръстител на Русия бил внукът на Олга, великият княз Владимир. Завладял Херсон Таврически, той поискал ръката на принцеса Ана, сестра на Василий II, като обещал да се кръсти, което и изпълнил през 988 г., а след това покръстил през 988-989 г. и народа си. За утвърждаване на християнството в Русия много допринесъл синът на Владимир Ярослав (1019-1054 г.).

[Пламен]

Глава II. Отношение на Християнската Църква към външния свят. Църква и държава

      Император Константин Велики и Миланския едикт. Отношенията между Църквата и държавите на Изтока и Запада

      Положението на Християнската Църква от IV в. по отношение на външния свят, особено по отношение на държавата, се променя радикално, макар и не изведнъж. Църквата от гонена (ecclesia pressa) при Константин Велики става не само търпима (от 311 г.), позволена и равноправна с останалите религии (от времето на Миланския едикт – 313 г.), но и покровителствана и привилегирована още при Константин, а при синовете му, например при Констанций, и при следващите императори, например при Теодосий I и II – даже господстваща.

      Най-главният виновник за съществената промяна в живота на Църквата се явява император Константин, издал Миланския едикт.

      Християнската Църква излязла победоносно от кървавата борба във времето на Диоклециановото гонение. Самият му виновник, Галерий, трябвало накрая да осъзнае, че  силата на убежденията не може да се сломи с огън и меч, затова и издал известния едикт през 311 г. Но и толерантният едикт от 311 г. още не обезпечавал на християните безопасността и свободата от преследвания. И по-рано не рядко се случвало след временно затишие гонението да се разгори с нова сила. Само събитията, разиграли се наскоро на Запад в Галия и Италия, поставили Християнската Църква под защитата на държавата; след това Християнската Църква малко-помалко достигнала и до господство. Всичко това произлязло благодарение на император Константин и неговите приемници. „Константин Велики“, както казва историкът Шаф, „бил човек за времето си, както и времето – за него“. Той застанал начело на действителния прогрес на времето и победил. В това време племенникът му Юлиан плувал против течението на историята и безславно загинал. Той бил оръдие в ръцете на Провидението, за да издигне Църквата от състояние на гонение и гнет до подобаващата й чест и господство. Църквата оценила подвига на Константин и го нарекла равноапостолен (De vita Constantini IV, 7). В овехтелия живот той вложил нови начала и новият живот разцъфтял. Затова благодарното човечество го нарекло „Велик“.

      Константин, син на Констанций Хлор и Елена, се родил в град Ниш, Сърбия. Годината му на раждане не е известна точно: предполага се 274 или 289 г. Евсевий (De vita Constantini I, 5), изглежда, е за първата дата; новият историк Зеек се спира на втората. Религиозната черта е свойствена за цялата фамилия на Константин; тя се проявява в различни направления: в поклонничеството на Елена, във фанатичното арианство на Констанций и също така във фанатичното езичество на Юлиан. Бащата на Константин, Констанций Хлор, в религиозно отношение и в отношението му към християните, Евсевий рисува в твърде привлекателни черти (De vita Constantini I, 13-14, 17). Според думите му той „признавал един Бог над всички“, изглежда, Констанций Хлор бил еклектик, или по-точно неоплатоник. Особено почитано божество за него бил Аполон, бога на слънцето, който тогава се считал за сроден на Митра, особено бил попуярен сред войските. По политически съображения Констанций оставил Елена и се оженил за доведената дъщеря на Максимиан Херкул – Теодора; от този брак те добили дъщеря Анастасия. Последните две имена са чисто християнски. Относно Елена сведенията са противоречиви. Ако Теодорит я нарича „родителка на тая светлина (т.е. на Константин) и хранителница на благочестието му“ (Ц. Ист. I, 13), то Евсевий приписва обръщането ѝ в християнството на синът (De vita III, 13). Прието е по-голямо доверие да се дава на Евсевий, като съвременник и придворен човек. Но е трудно да се допусне, че Света Елена с религиозната си душа останала безучастна към християнската религия в такава обстановка на двора, където живели Теодора и Анастасия. Дали за целите на възпитанието, или по-скоро като заложник, Константин в деветдесетте години на трети век се отправил към двора на Диоклециан в Никомидия (De vita I, 19; II, 51). Тук той прекарал повече от 10 години. В двора на Диоклециан царяла тогава почти  християнска атмосфера. Започналото през 303 г. гонение могло да възбуди само скръбно съжаление към християните, с които вече свикнали във всекидневния живот. По този повод Константин предава настроението на жителите на Никомидия, и преди всичко своето собствено когато възкликва: „каква му е била ползата (на Диоклециан) да встъпи във война с нашия Бог!“. В двора на Диоклециан Константин се проявил като богато надарен юноша и се отличавал с военна доблест. Галерий се страхувал, че ще има работа в бъдеще с толкова силен съперник, предприемал против него всякакви козни и изглежда, едва ли имал намерение да го пусне жив за Галия, така че Константин трябвало да се спасява с бягство (De vita I, 12-30). След отказа на августите Диоклециан и Максимиан Херкул, на Запада през 305 г. август станал неговият баща, който в началото на 306 г. почувствал себе си сериозно болен, известеният за това син му доставил с пристигането си последна радост, едвам заварил баща си жив на смъртното легло (De vita I, 17). Провъзгласен на 26 юни 306 г. след смъртта на августа – баща му, също за август, Константин до смъртта на Галерий се задоволявал с областта на Констанций като Цезар и по политически съображения се оженил за дъщерята на Максимиан Херкул – Фауста, макар вече да бил женен за Минервина, от която през 306-307 г. се родил син Крисп.

      Първа работа на Константин била борбата с пограничните врагове. Там той си спечелил славата на велик пълководец и привлякъл към себе си сърцето на войската. В отношението си към християните Константин наследил меката политика на баща си. Във всички дела той призовавал Бога на своя баща (De vita I, 27; II, 49). По думите на Лактанций, първа работа на Константин, след встъпването на престола, била да възвърне свободата на християните. Още не напълно станал християнин, но вече предразположен към християнството, той възприел основния тон на късното езичество в най-чистата му форма – монотеизмът, което съвпадало и с основната черта на християнството. Той почитал бога Аполон, тясно свързан с Митра. През 310 г. Константин посетил храма на Аполон в Трир и му принесъл богати дарове, за което го прославя езическият ритор Евмений (Панегирик; VII; 21-2). През 311 г. името на Константин стои под едикта на Галерий, за който ученият Едуард Шварц приписва именно влиянието на Константин. След смъртта на Галерий, Максимин Дая се сближава с Максенций; при Константин пък се завързва дружба с Лициний. Стълкновението между управителите било неизбежно. Мотивите за него на първо време могли да бъдат само политически. Според историка Зосим, Максенций вече бил замислил поход против Константин. И Константин, стремейки се да освободи града Рим от тирана, имал предвид да предупреди политическия враг, а не да защити християните. За себе си Максенций, според думите на Евсевий, се стремил да се понрави на християните. За гонения срещу тях и дума не става; говори се само за дивата безнравственост на Максенций. Замисленият по политически съображения поход скоро приема религиозен характер. По една или друга причина, Константин могъл да вземе в похода против Максенций само 25000 войска, около една четвърт от цялата си армия. Докато при Максенций, намиращ се в Рим, имало няколко пъти повече войска, според Зосим (II, 15) – 170000 пехота и 18000 конница. По човешки съображения, при такова съотношение на силите и положението на пълководците, замисленият поход представлявал страшна авантюра, направо безумие. Още повече, ако към това се прибави значението на Рим в очите на езичниците и удържаните вече победи на Максенций, например над Лициний. Харуспициите били най-неблагоприятни. Можем да си представим в самото началото на похода състоянието на духа на Константин; разбиращ настроението на войската и ясно виждащ не само сериозното, но даже трагизма на положението си. Константин по природа бил религиозен. Да размишлява за волята на Бога за него в дадения случай било естествено. Но езическите богове вече му отказали благоволението си, при принесените жертви от харуспициите. Оставал само християнският Бог… Към това време, още преди похода от Галия, се отнася чудесното видение на Константин, описано от Евсевий. Осъзнавайки, че му е нужна помощ, по-силна от военните средства, за да отрази Константин злоумишлените чародейски хитрости, от каквито обичал да се ползва тиранът, потърсил Божията помощ. Въоръжението и многобройната войска счел за второстепенни средства, той признавал за необходимо и несъкрушимо само съдействието на Бога и започнал да Го призовава, да проси от Него и да Го умолява.

      Царят получил удивително послание от Бога – знамение. Нас с клетва ни увери за това сам царят. „Веднъж на обяд, когато слънцето вече започна да клони към запад“, казваше царят, „аз със собствените си очи видях кръстно знамение, образувано от светлина и стоящо над слънцето (υπερκειμενον του ηλιου); с надписа τουτω νικα „С това побеждавай“. Това зрелище обхванало с ужас както самия него, така и цялата войска, която без да знае накъде само го следвала, и продължавала да съзерцава явилото се чудо (De vita 1, 27-28; Ср. Ц. Ист. IX, 9). Походът от Галия към стените на Рим бил осъществен под впечатлението от това видение. Преди битката с Максенций Константин имал и съновидение, за което разказва Лактанций (De morte persecutorum LX, 4, 4-6). Константин по време на сън получил внушение да изобрази на щитовете небесното Божие знамение. Императорът изпълнил това повеление и начертал на тях знам с името на Христа по такъв начин, че то представяло подобие на буквата Х, пресечена с вертикална линия, горният край на която бил прегънат във вид на Р, или обхванат с друга скрита линия: Р.Х.

      Лактанций писал съчинението си на Изток, в Никомидия, през 313 г. В Трир за възпитател на Крисп той бил повикан чак през 312 или 315 г. Различна версия по повод на чудесното явление предава Руфин, като изглежда съединява в едно онова, което намерил у Евсевий и у Лактанций. Той пише: „Константин все по-често и по-често започнал да вдига очи към небето, за да измоли оттам Божествена помощ. И ето той вижда на сън на небето, от източната страна, огнен и сияещ знак на кръста. Още не се освободил от ужаса, поразило го ново явление. Той видял пред себе си говорещи ангели: „Константине, с това ще победиш“. Тогава той се зарадвал и повярвал в победата над враговете“. Битката станала на 28 октомври 312 г. на Мулвийския мост. Максенций, въведен в заблуждение от Сибилините (книги), въпреки всички стратегически съображения, излязъл от Рим, заел неудобна позиция и бил разбит. Поражението на Максенций се струвало невероятно и на езичниците. Дали слушали разказа от християните за чудесните знамения на Константин или сами ги измисляли от необходимост да си обяснят събитие, възможно само с намесата на боговете, но и те разказвали за чудо. Такъв е панегиристът на Константин от 313 г., по всяка вероятност е този същия Евмений. Друг ритор Назарий, който поднесъл на Константин панегирик през 321 г., предава разказа за Божественото съдействие на Константин, както било възможно да се чуе за него по думите му из цяла Галия. Видени били пратени от небето войски всяващи страх от сиянието на щитовете и оръжието, и се чули гласове: „При Константин отиваме, на Константин идем на помощ“. Сенатът издигнал след няколко години, през 315 г., в чест на Константин арка, защото той „по внушение от Божеството и с величието на Духа освободил държавата от тирана“. На най-многолюдното място в града му издигнали статуя със спасителното знамение на кръста в дясната ръка. Константин заповядал да напишат на нея на латински език такива думи: „С това спасително знамение, истинско доказателство за мъжество, аз спасих и освободих града ви от игото на тиранина и след като го освободих, възвърнах на римския сенат и на народа предишния блясък и знаменитост“ (De vita 11, 91).

      В Рим Константин останал не за дълго и се отправил в Милано, по всяка вероятност в началото на 313 г. Там пристигнал и Лициний. Тук било отпразнувано бракосъчетанието на Лициний със сестрата на Константин, и с това още повече бил укрепен техния съюз. В Милано те престояли най-късно до април. Тук било съставено от тях законодателно постановление, с което се определяло положението на християните в империята. То е известно под името Милански едикт от 313 г.

      Оригиналното постановление не е запазено до нас; няма го и в Codex Theodosianus от 438 г. То се е запазило само в указа (litterae) на Лициний, адресиран до Никомидийския президия на 13 юни 313 г., и у Евсевий в серия документи, преведени от латински на гръцки, намиращо се в средата на 10-а книга от неговата Църковната История, като „копия от императорски постановления, преведени от римски език“; като указ, написан от името на Константин и Лициний. Обаче в изложенията на събитията, станали след победата над Максенций, за едикта и дума няма, даже и когато говори за пребиваването на императорите в Медиолан. Така Евсевий, разказва за онова, което се случило непосредствено след победата, като пише: „След това сам Константин, а с него и Лицини, считайки Бога за виновник на всичките ниспослани им блага, двамата единодушно и единогласно обнародвали в полза на християните най-съвършения и най-пълен закон (νομον υπερ χριστιανον τελειωτατον πληρεστατον) като описанието на извършените над тях от Бога чудеса, и удържаната победа над тирана, така и самия закон, насочили срещу Максимин (τον νομον αυτόν Μαξιμινω), който още продължавал да управлява източните народи и показвал към съуправителите фиктивна дружба. Тиранинът Максимин, като узнал за това, много се огорчил, макар да не показвал, че ще отстъпи и в същото време страхувайки се да скрие заповедта (το κελευσθεν) на императорите, по необходимост като че от собствено име, написал до подчинените му областни началници следната първа в полза на християните грамота“; по-нататък се привежда заповедта на Максимин до Сабин (Евсевий, Ц. И. IX, 9). Изглежда, тук става дума за Миланския едикт, но мястото на издаването не е посочено; времето не е определено точно (ср. επι τουτοις) и самият текст на „най-съвършения закон“ не се дава; а от контекста лесно може да се стигне до мисълта, че споменатият тук закон се е появил още през 312 г. Всъщност, през 313 г., малко преди смъртта си, Максимин обнародвал друг закон в полза на християните, където издаденият им рескрипт под името Сабин той нарича „миналогодишен“, т.е. появяващ се през 312 г. (το παρελθοντι ενιαυτω ενομοθετησομεν)... Ето какви неясноти има у Евсевий.

[Пламен]

      Лактанций не е споменато ни дума. При такова твърде печално положение на историческите данни за Миланския едикт не е чудно, ако например изследователят на Константиновата епоха Зеек отрича истинността му. Според Зеек документът, наричан „Милански едикт“ съвсем не е едикт, не е издаден в Милано, не е от Константин и не урежда юридически веротърпимостта, от която християните отдавна вече се ползвали. Зеек има предвид указа на Галерий от 311 г. и наред с него „така нареченият Милански едикт“ се счита за съвсем излишен. Така нареченият Милански едикт е само писмо на Лициний на име Витинска президия, за отмяна на онези ограничения, с които Максимин затруднил изпълнението на едикта на Галерий от 311 г.; а документът на Евсевий е превод на същото писмо на Лициний, изпратено в Палестина, където живял Евсевий. Въпреки това не можем да се съгласим със Зеек. В двата източника – у Евсевий и у Лактанций – ясно се казва за пребиваването на двамата августи в Медиолан и за съставеното постановление относно религията. Не може да се удовлетворим с предположението, че в Милано се е състояло само устно съглашение и че в съответствие с него е издаден рескрипт от Лициний за източните провинции, а на запад християните и без друго живели свободно. Такъв сериозен закон за религиозна свобода, не могъл да не бъде изложен писмено, още повече че и в списъците на Евсевий стоят думите: „Тази наша воля трябваше да изложим писмено“, в законодателния акт на рескрипта. Освен това в рескрипта до президия Лециний въобще не се вижда, че този законодателен акт е собствено произведение; пък и не е могъл да бъде издаден такъв акт от Лициний, оставащ в душата си езичник. От друга страна текстът на Евсевий не може да се разглежда като превод на същия този Лициниев рескрипт, само че изпратен в Палестина. Текстът на Евсевий има такъв увод, какъвто няма у Лициний. Откъде може да го е заимствал Евсевий? В самия текст има особености, от кито едва ли е възможно да се счита текстът на Евсевий за превод на рескрипта на Лициний. Именно у Евсевий четем: „Тази наша воля трябваше да изложим писмено, та след като бъдат отстранени всички ограничения, които съдържаше пратения преди това на твоя честност наш указ относно християните (следващите думи ги няма у Лактанция) и които изглеждаха твърде лоши и несъобразни с нашата кротост, това да бъде отстранено“. Да изяснява в такава форма разположението си към християните и така да споменава вероятно за едикта от 311 г., могло да бъде свойствено единствено за Константин. А Лициний на това място е могъл само да разбере притесненията на Максимин, и той говори за тях. За обяснение отклонението на текста у Евсевий от Лактанциевия текст, се счита за необходимо да се предположи, че Евсевий имал под ръка оригинала на Миланския едикт и е превеждал от него или някой друг е направил това. И някои други неща са в полза на това предположение. Казахме, че в 9 книга на Църковната История Евсевий споменава за закона, но не го излага. Обаче той мислел да го изложи, както и други закони в края на IX книга, подобно на това, както завършва и VIII книга с едикта от 311 г. В първоначалната (собствено вече втора) редакция, в самия край на IX книга става дума за законодателството в полза на християните, с което Константин и Лициний доказали своята любов към Бога. Според мнението на Едуард Шварц изданието на Църковна История на Евсевий, завършило с IX книга (първото издание било през 312-313 г. и завършило с VIII книга), се появило през 315 г. и съдържало известния сборник документи, впоследствие поместени от Евсевий в средата на X книга. Тук първо място принадлежало именно на Миланския едикт, издаден в началото на 313 г. Що се отнася до изводите от рескрипта на Максимин, че уж Миланският едикт бил издаден през 312 г., то на Максимиан като съуправител при всяка вероятност през 312 г. му е изпратен проект на едикта, и когато той отказал да го подпише, Константин и Лициний го издали само от свое име.

      Текстът на Миланския едикт гласи така:
      „И по-преди още смятахме, че не трябва да бъде стеснявана свободата в религията, а напротив – че трябва да се предостави на ума и на волята на всекиго правото да се грижи за божествените работи; ето защо ние заповядахме, щото християните да съблюдават вярата според религията, която са си избрали. Но понеже в оня указ, с който им се даваше това право, всъщност имаше още много и различни условия, то може би някои от тях скоро след това да са срещнали спънки за такова съблюдаване. Когато пристигнахме благополучно в Медиолан, аз, августът Константин, и августът Лициний и взехме да обсъждаме всичко, което има отношение към обществената полза и благополучие, то наред с другите неща, които счетохме полезни за много хора, ние сметнахме за нужно особено да изработим постановление, отнасящо се до страха и благоговението към Божеството, именно – да дарим на християните и на всички свобода да следват оная религия, която всеки един желае; та Божеството, което е в небесата (гр. – та Божеството, каквото и да било то, и въобще онова, що е на небето), да бъде милостиво и благосклонно към нас и към всички, които се намират под наша власт. И тъй, ние постановяваме, ръководени от здраво и най-правилно разсъждение, да вземем такова решение, в смисъл, щото никой да не бъде лишен от свобода да следва и да държи съблюдаваната от християните вяра и щото на всекиго да бъде дадена свобода да следва оная религия, която сам намира, че е най-добра за него; та върховното божество, като Го почитаме по свободно убеждение, да прояви във всяко отношение обикновената с към нас милост и благоволение.

      Ето защо, твоя честност трябва да знае, че нам бе угодно, щото, след като бъдат премахнати съвсем всички ограничения, каквито биха могли да бъдат съгледани в дадения ти по-рано указ относно християните (гр. – „трябваше писмено да изложим тая наша воля, та след като бъдат отстранени всички ограничения, които съдържаше пратения по-преди на твоя честност наш указ относно християните и които изглеждаха твърде лоши и несъобразни с нашата кротост“) – щото те да бъдат отстранени сега всеки, който желае да държи религията на християните, да може да върши това свободно и безпрепятствено, без какво да е стеснение и затруднение. Счетохме за нужно да обявим това така подробно на твоя грижливост, та да знаеш, че и на християните дадохме право свободно и без ограничения да държат своята религия. А като видиш, че ние им позволяваме това, твоя честност ще разбере, че и на другите е предоставено заради спокойствието в наше време също такава пълна свобода да пазят религията си; така че всеки има право свободно да избере и почита каквото му е угодно. Постановихме това с цел да не се помисли, че сме нанесли каква да е щета на който и да било култ или религия (латинският текст е повреден).

      Освен това относно християните постановяваме (лат. – решихме да постановим), щото ония места, в които те по-преди обикновено са правели събрания и за които в прежния указ до твоя честност имаше известно (гр. – друго) постановление, ако се окаже, че са купени в предишно време от някои лица, било от хазната, било от някого другиго, тези лица незабавно и без колебание да ги възвърнат на християните без пари и без да искат да им се плати каквото и да било. Също и ония, които са получили такива места като дар, нека колкото се може по-скоро да (ги) предадат на християните. При това, ако ония, които са купили тия места или са ги получили като дар, потърсят нещо от нашето благоволение (лат. – нека помолят за своето възнаграждение, – гр. – нека се обърнат към местния епарх), та и те да не останат неудовлетворени от нашата милост. Всичко това трябва да бъде предадено с твое съдействие на християнското общество без никакво отлагане. И понеже се знае, че християните са владели не само тия места, дето обикновено са се събирали, но и други, които са собственост не на отделни лица, а на обществото им (лат. – т.e. на църквите; гр. – т.е. на християните), то ще заповядаш всичко това според закона, както определихме по-горе, да бъде предадено на християните, сиреч на обществото и на събранията им без каквото и да е колебание и възражение и като се спазва именно посоченото по-горе правило – щото ония, които ги възвърнат безплатно, да се надяват, че ще получат възнаграждение от нашата доброта.

      За всички тия работи ти си длъжен да окажеш всячески съдействие на гореспоменатото християнско общество, та нашата заповед да бъде изпълнена в най-скоро време с това ще се изрази грижата на наша милост за общественото спокойствие. И тогава, като бъде изпълнено това, както забелязахме по-горе, ще пребъде винаги с нас божественото благоволение, което вече изпитахме в голяма степен, и ще съдейства на успехите ни за общо благополучие. А за да може този наш милостив закон да стане известен на всички, ти трябва да изложиш навред в публична обява написаното тук и да го съобщиш на всички, та тоя закон на наша милост да не остане неизвестен за никого“.

      За да си изясним смисъла на Миланския едикт, трябва да го сравним с едикта от 311 г. Никомидийският закон има за цел да обезпечи живота на християните: „Нека отново да съществуват християните и да строят места за събрания“. Този толерантен едикт търпи християните като необходимо зло. Дарувайки им живот, той изисква „щото те да не вършат нищо против обществения строй“ и обещава: „с друг указ ние ще съобщим на съдиите, какво те са длъжни да съблюдават“. Онова, от което така се страхува издателят на едикта от християните, почти без съмнение е християнската пропаганда, която била забранена при юдейството под страх от смъртно наказание. Това именно дело на християнството „против обществения ред“ иска Галерий да удуши с „други укази“. По всяка вероятност не му се удало да издаде нови укази; но твърде е възможно те при все това да са видели свят, може би, благодарение на изпълнителната воля на августа Лициний; защото Миланският едикт в самото начало сочи за повод на своето появяване, отстраняването на стеснителните за християните ограничения в предшестващ указ. Какво дава Миланският едикт? Него много удобно можем да разделим на две части: в първата става дума за свобода на религиозното изповедание, във втората – за имуществените и обществени права на християните, т.е. като корпорация, и за частни или лични права. В първата част са характерни думите: „Всеки има право свободно да избере и почита това, що му е угодно; постановихме това с цел да не се помисли, че сме нанесли каква да е щета на който и да било култ или религия“. Оттук е ясно, че Миланският едикт установява така наречения паритет, равенството на всички религии и свободно право на всеки гражданин да следва безпрепятствено каквато му е угодна религия. Мнението на професор Лебедев, че с този едикт „християнството било обявено да стои начело на всички религии и провъзгласено за единствена религия…“ не съответства на текста от Миланския едикт, нито на обстоятелствата, при неговото съставяне. Професор Брилянтов справедливо подчертава, че едиктът изхожда не само от Константин, но и от Лициний; вероятно са предлагали и на Максимин да го подпише. Но как може да се мисли, че Лициний, и още повече Максимин, могли да подпишат едикт, провъзгласяващ господството на християнската религия?

      Отначало Константин оставал верен на принципа за равноправието на религиите, разделящи света на два непримирими лагера. Така през същата 313 г. той разрешил култа на Флавиевия род в Африка, който съществувал 60 години и след него, а по-късно – датата не е известна точно, но е по-рано от 326 г. – дал съгласие да бъде издигнат храм на неговото „божество“ – numini nostro – в град Хиспела, средна Италия (Corp. Inscr. Lat. II, 5265); той запазил харуспициите, в качеството на държавно учреждение, но забранил да се употребяват в частния всекидневен живот. Но държавната власт не могла винаги да стои по-високо от всички вери и животът мощно извикал към властта по верски въпроси. От друга страна, Църквата придобивала онези права и привилегии, с които се ползва езическата религия и представителите на езическите култове. Така започва новото направление в религиозната политика на Константин.

      Прекратяването на гоненията и даването на свобода на култа били началния етап към коренната промяна в положението на Християнската Църква. Общините ѝ не останали за държавната власт в положение на безразлични (за нея) позволени организации, каквито били вече в продължение на векове и каквито оставали и сега юдейските синагоги. Тези общини били обединени от йерархия и имали тенденция да обхванат цялото население на империята. Императорът, който сам не приемал християнството и продължавал да стои по-високо от отделните религии, между които се делила масата негови поданици, клонил обаче към християнството и между най-близките му хора имало епископи. Оттук идва целия ред привилегии за представителите на християнските общини, за членовете на клира и даже за храмовите здания. Още през 313 г. Константин освободил клира от тегобата на декурионата (Codex Theodos. XVI, 2, 1; 7), а в указа от 315 г., с който се освобождават от държавни повинности императорските владения, res privatae, императорът наред с тях поставя и църквите, ecclesiae catholicae (Ibid. XI, 1, 1), за разлика от частните домашни молилни. През 319 г. е установена свобода на членове на клира (ii qui clerici appellantur) от всякакви повинности (munera). През същата 319 г. на епископите била предоставена юрисдикция в гражданските дела; така че всеки християнин могъл да заведе делото си пред епископския съд и да подмине обикновените съдебни инстанции. През 321 г. била узаконена новата форма за освобождаване на роби в Църквата, пред епископа и през същата година е дадено на Църквата извънредно важното право да придобива имущество от завещания. През 323 г. излязъл указ забраняващ да се принуждават християните да участват в езически празненства. По такъв начин християнските общини и представителите им заели съвсем ново положение в държавата. Християнството станало привилегирована религия.

      Константин въпреки разположението си към християнството и даже да възпитавал децата си в християнската вяра, не приемал християнското кръщение до края на живота си. Той смятал да се кръсти в река Йордан. Но останал тежко болен в Никомидия, чувствайки края си, кръстил се на смъртното легло от Евсевий Никомидийски (Ibid. XI, 1, 1). Това било през 337 г. Но в хрониката на Теофан Изповедник се съдържа друга версия, че Константин се кръстил през 323 г. в Рим от папа Силвестър. Известието, разбира се, е тенденциозно, целящо да възвиси папството (donado Constantini). Източната Църква причислила Константин към лика на светиите. Тук не трябва да се смущаваме от обстоятелството, че на Константин приписват инициативата за пет убийства: на тъста си Максимин и на двамата Лициниевци – бащата и 11-годишния син, после на жена си Фауста и на собствения си син Крисп. Първите три убийства били дело от политическа необходимост според нравите на онова време. Смъртните наказания на Фауста и Крисп в началото на 326 г. били следствие на престъплението им, само ако не са били напразно оклеветени. Не може да служи за възражение против канонизацията на Константин това, че уж имал известно разположение към арианите след 326 г., изпращането в изгнание на Свети Атанасий и кръщението от арианския епископ.

[alex]

   Източната Църква причислила Константин към лика на светиите. Тук не трябва да се смущаваме от обстоятелството, че на Константин приписват инициативата за пет убийства: на тъста си Максимин и на двамата Лициниевци – бащата и 11-годишния син, после на жена си Фауста и на собствения си син Крисп. Първите три убийства били дело от политическа необходимост според нравите на онова време. Смъртните наказания на Фауста и Крисп в началото на 326 г. били следствие на престъплението им, само ако не са били напразно оклеветени. Не може да служи за възражение против канонизацията на Константин това, че уж имал известно разположение към арианите след 326 г., изпращането в изгнание на Свети Атанасий и кръщението от арианския епископ.

Да ти кажа честно мен доста ме смущават тези обстоятелства.
Това потвърждава моето мнение, че при свързването на църквата със светската власт започва и нейното падение.

[Пламен]

Той и цар Борис вече като монах, излиза от манастира, изважда очите на сина си, хвърля го в тъмница и после пак се връща в манастира, но е канонизиран за светец и то "равноапостолен светец".

И цар Давид е извършил много убийства, но е бил пророк и светец.

Християнската история е пълна с такива примери.

Сашо, просто не е дошъл още моментът, в който да си обясниш някои неща.

Относно Църквата и светската власт. Това е следващата тема, която подготвям и за която бях загатнал. Това ще е може би най-голямата ми тема тук и последната в този форум.

ПП: Моля те да преместиш нашите два поста в тази тема:

Предлагам всеки, който желае да коментира темата ми "История на християнската Църква до 1054" да го прави тук. Целта ми е тя да стане лесна за четене като запази формата си на книга, без отделните постове в нея да бъдат прекъсвани от коментари.

[Пламен]

      Синовете на Константин Велики – Константин II, Констант и Констанций. Императорите Юлиан, Грациан, Теодосий Велики и Младши

      Константин Велики трябвало да се върне към установения ред от Диоклециан на разделение на империята между владетелите. През 335 г. той поделил държавата си между Константин II, Констанций и племенника си Далмаций. При въстанието на войниците в Константинопол през 337 г. бил убит Далмаций, също така били изтребени всички странични членове на императорската фамилия с изключение на Гал и Юлиан. През 340 г. Константин II загинал при Аквилея във войната против Констант. Империята била разделена на две половини – източна и западна до 350 г., когато на границата на Испания Констант загинал от ръцете на войниците на узурпатора Магнеций, – последният бил победен от Констанций при Мурса, – от това време Констанций станал единодържавен владетел на Изтока и Запада.

      За синовете на Константин, възпитани в християнската религия и предани на нея, християнството се явява религия, достойна за всяка почит и покровителство, а езичеството насилствено се подтискало. Така през 341 г. с особен указ се забранявали суеверните и „безумни жертви“, а през 346 г. двамата братя по съгласие издали едикт, според който било заповядано всички езически храмове да се закрият. Сега започнало гонение срещу езичниците, както до Диоклециан имало гонение на християните. Олтарът на Победата бил изнесен от курията на сената. През 356 г. било въведено смъртно наказание за жертвоприношенията, но то се явявало заплаха за предсказателите и магите, които, както някога и първите християни, се обявяват за „врагове на човешкия род“. Но езичниците били твърде многобройни, необходими били отстъпки и императорът разрешил езическите светилища вън от града, т.е. преди всичко вън от Рим. По-късно Констанций потвърждава правата на езическите колонии в Рим и в Африка и сам запазва титлата „велик понтифекс“. Това значело: желаейки да порази езичеството като религия, императорът щадял сакрално-юридическите форми, с които били свързани привилегиите на древните фамилии, и игрите, към които чувствали такава склонност южните народи. Но навсякъде безпрепятствено действала волята на християнския император. С това очевидно се доказвала вътрешната слабост на езичеството.

      Констанций (323-361 г.) бил любимият син на Константин (Созомен, Ц. История II, 5) и от него наследил най-добрата част на личността си. Констанций, както и баща му, разбирал действителната стойност на императорската власт и малко отделял от нея за народа. Но с такова единовластие той свързвал представата за високи задължения, налагани от санът му. Благодарение на строгата дисциплина той създал добра армия, а в администрацията провел реформи… Като цяло, достойнствата на императора далеч превъзхождали неговите недостатъци. Образът на Констанций, рисуван от християнските писатели (особено от Йероним), е явно изкривен и исторически неверен. Причина за това са арианските симпатии на императора. Той бил просто отражение на Константин през последните години от живота му. Ако и да нямал такъв широк хоризонт, както баща си, и не притежавал неговите способности и умения да управлява предпазливо, то той повече от баща си бил предан на християнството. По религиозните си възгледи приличали се доближавал до Акакий Кесарийски. Идеалът му, както и на Константин, бил да превърне държавата в Църква. Той решително закрилял Църквата и ограничавал езичеството. Като искрен християнин и практичен политик, Констанций искал единство в Църквата. Той желаел да изпълни волята на своя баща, който му завещал, „че царуването няма да му принесе полза, ако не почита единодушно Бога“ (Созомен. Ц. История III, 19). От само себе си се разбира, че това единство той разбирал в антиникейси смисъл. Той израснал във времето, когато в двора действал Евсевий Никомедийски, негов приятел и възпитател. И още, това учение следвало болшинството епископи и богослови в неговата половина от империята. После, не му се е искало да руши делата на своите ръце. Великите дни на никейството той не помнел и нямал никакъв интерес към Събора от 325 г. Оттук и неговият стремеж да въдвори арианството, което му било повече по душа от никейството.

      От гледна точка на отношението или политиката на императорите към езичеството, като оставим Юлиан, за когото ще кажем отделно, – трябва да споменем императорите Грациан (375-383 г.) и Теодосий I (380-395 г.). Грациан бил ученик на Амврозий Медиолански, а Теодосий бил приятел на Ахолий Тесалоникийски. Те двамата систематично преследвали езичеството. Още през 375 г. Грациан отхвърлил предложената му от сената титла Pontifex Maximus, а през 382 г. заповядал да премахнат от сената Олтара на Победата, внесен там след Констанций по заповед на Юлиан.

      За нас извънреден интерес представлява, в какви отношения Християнската Църквата влязла от IV в. с държавата, или с императорите като представители на държавната власт.

      Лицата, встъпващи в Християнската Църква, естествено не могли изведнъж да се отрекат от предишния си бит, различните си държавни, обществени и политически възгледи. Римските езичници привикнали да гледат на суверена като на висш представител не само в делата на управлението, но и в религията. Цезарът бил за римляните Pontifex Maximus; в ръцете му се съсредоточавали imperium et sacerdotium. Този възглед римляните, ставащи християни, пренасяли направо, така да се каже автоматично, и на императора християнин: той за тях както и преди обединявал в себе си висшата светска и духовна власт.

      Такова разбиране на нещата противоречало на християнските принципи за разграничаване „Кесарево“ и „Божие“.

      За църковните представители и деятели през IV и V в. било присъщо да съзнават важността на новото време в отношенията на Църквата към държавата. Верни на принципа на независимост на двете власти – светската и духовната, те искали Църквата и държавата да съхранят съществуването си, но да са в уравновесено състояние по между си. Нормалните отношения между държавата и Църквата за тях представяли в такъв вид. Държавата и Църквата са два различни института: задачата на единия е земното благополучие на хората, а на другия – устройване на вечното им спасение; в първия случай властта се представя от императора и светското правителство, а във втория – от епископите и йереите. „Едни са пределите на властта на императора, а други – на йерейството, едните се занимават с гражданските (publica), а другите – с религиозните (sacra) дела; императорът е получил властта, за да се разпорежда със земните работи и повече от тази власт няма нищо, а престолът на свещенството е утвърден в небесата и на йерея е поверено да устройва тамошните работи; на императора са поверени телата, а на йерея – душите“ – така поучавал Йоан Златоуст.

      Гражданското управление не трябва да се смесва с църковното, и едната власт да присвоява онова, което принадлежи на другата. „Не се намесвай в църковните дела“, писал епископ Осий на Констанций, „и не ни давай заповеди за тях, а по-добре приемай учението от нас. На тебе Бог е връчил царството, а на нас е поверил делата на Църквата. И както непокорния на твоята власт е против волята на Бога, така и ти се страхувай, ако вземеш в ръцете си църковните дела, да не паднеш в отговорност за тежка вина… Затова, както на нас не е позволено да властваме на земята, така и ти, царю, нямаш власт да принасяш кадене“ (св. Атанасий, История ариан — глава XLIV). При гражданските дела с всички поданици са подчинени на императора и епископите. Но в делата, касаещи вярата и нравствеността, императорът, както и останалите вярващи, е син на Църквата, „вътре в Църквата, а не по-горе от нея“, според възгледа на Амврозий Медиолански. Но това съвсем не означавало пълно скъсване, разрив на Църквата с държавата, както изглежда искал Донат, като възкликнал: „Каква работа има императорът с Църквата?“ (Quid est imperatori cum ecclesia?). Неговите противници така му възразявали: „Не държавата се намира в Църквата, а Църквата – в държавата. Над императора няма никой освен Бог, Който го е поставил. Затова, ако Донат се въздига над императора, то той престъпва границите, поставени на нас хората“ (Optatus. De schismate Donatistarum 3, 3; Patr. Lat. II, 999). Така според църковните отци и писатели от IV и V в., Църквата и държавата трябва да съществуват макар и във взаимна връзка, но независимо една от друга, с особено назначение, характер и ведомство; властта на едната и другата да е пълноправна в пределите на своето ведомство. Както казва историкът от V в. Созомен: „ιερωσυωη ομοτιμος της βασιλειας εστι “ (II, 34).

      Такава идеология била еднакво присъща и за Източната, и за Западната Църква (за техните представители и деятели). Но подобен възглед прониквал извънредно трудно в съзнанието на християните. Само малцина възприемали този принцип, – това били най-добрите представители на Църквата и на държавата; а и у тях понякога, без съответно нова атмосфера, чистотата на християнското им съзнание угасвала, и хората действали според унаследените обичаи, според установените привички още в езическа среда. Едно било например, отношението на Константин към църковните работи от времето на Миланския едикт и друго след Никейския Събор. От друга страна, не трябва да забравяме този общоизвестен факт, че в реалния живот хората са склонни да преувеличават конкретната си власт и да я разпростират в онези сфери, които не им подлежат, но са слабо защитени от законните им представители.

      Тези общи кратки бележки имат за цел да ни подготвят да разберем онези различни типове отношения на Църквата към държавата, които са установени в Източната и Западната Църква от IV в. нататък. И на изток, и на запад до края на V в. царувал един и същи римски император. Но на Изток се установил вид съюз на Църквата с държавата, а на запад обратно, – теокрация на папството, т.е. господство на религията, на Църквата не само в своята област, но и в светските дела. „На Изток“, казва професор Евг. Трубецкой, „където светската власт е сравнително силна, това смесване (на светска и духовна власт) довежда до преобладаване на светската власт, която узурпира функциите на Църквата. Съвсем друго произлязло на Запад. Тук в течение на целия IV и V в. до пълното падане на Западната империя, виждаме от една страна, постепенно намаляване на светската власт тук, а от друга – бърз ръст на независимостта на епископата. Бързо развиващата се тук духовна власт, взела да господства над светската област и подчинила в края на краищата самата императорската власт. Тази разлика между Изтока и Запада е причинена от сложна съвкупност на културно-историческите условия“. Ще подчертаем, според нашето мнение, най-съществените от тях, посочвайки етнографските особености на елинската и латинската нация. На гръцкия народ било отказано от природата в таланта му да владее и управлява. В периода на разцвет от своята история той изобщо не могъл да образува от републиките си плътно солидарно политическо цяло; даже когато хегемонията в гръцкия свят преминала в мощните ръце на владетели на Македония, и тогава центробежните сили взели превес над центростремителните. Склонен към размишление, гъркът, естествено, бил разположен към съсредоточаване цялото си внимание върху развитието на догматичната мисъл и да забравя областта на практическите отношения. Въодушевяващото учениците чувство за свобода, не давало голямо преимущество на характера им. Тяхната свобода – понятие твърде относително; постоянният им страх от тирания, може би е било един от спасителните инстинкти, от който гърците имали повече нужда от другите народи. Въпреки любовта им към свободата, те паднали под желязната власт на Рим и никога не могли да свалят от себе си това иго. По-конкретно по нашия въпрос, трябва да кажем, че гръцкият християнски свят, след тривековно страдание лесно могъл да се поддаде на обаянието на новите отношения на християнския суверен и да отслаби необходимия контрол над неговата дейност. Поради преобладаващите догматически интереси, гъркът лесно могъл да жертва някои формални прерогативи. В характера на гърците дори имало склонност съвсем да не се занимават с решение по въпроса за отношението на Църквата към държавата, но с голямо доверие да се оставят на действията на благоразположения суверен и да започнат борба за църковна свобода само тогава, когато държавната власт опита да се намеси в областта на догматическите вярвания. Ако за гъркът бил свойствен философския гений, то за римлянинът – юридическия. Римляните не били далеко в областта на размишленията и винаги са ценили в тях само практическо приложение. Те имали много силен административен и организаторски талант. Благодарение на това, те навсякъде внасяли порядък, създавали система. Личностите в Рим имали сравнително малко значение, никога не израствали до народни кумири както в Гърция, което е повече от това да бъдат обичани,  почти са ги боготворили. Римските консули били прости чиновници, сменящи се годишно. При римляните талантливата личност нямала много възможност да направи нещо против твърдо установените форми на правовите отношения. Предвид на това естествено е да се очаква от римските християни по-голяма опора – главно систематична защита на църковната свобода против евентуални покушения от държавната власт. В края на краищата Римската Църква повежда силна борба за светска власт, за господство над държавата.

      Сега да видим как в действителния живот на Църквата по това време са се отразили или съчетали езическите останки и християнското учение.

      Със смътно съзнание на неразделност на светската и духовната власт и техните обединения в лицето на римския цезар, встъпвали в Християнската Църква на Изток и на Запад. Християнското учение, както казахме, различавало и разделяло двете власти. Но историческите обстоятелства и характерът на народите далеч не еднакво дали възможност да се прокара в реалния живот дадения принцип, и едва ли някъде в нормален вид.

      IV и V в. били, така да се каже, ембрионалния период на зараждане и първоначално развитие при сформиране на отношенията между религия (Църква) и държава в християнското.

      „Езическата древност не знаела някакъв юридически предел, пред който трябвало да се установи властта на държавата. Правото на държавата е безпределно; то е източник на всяко друго право“ (Маасен). С такива именно понятия, в по-голяма или по-малка степен, встъпвали на римския престол цезарите и августите, и в християнско време, и под тяхно влияние били склонни да управляват. От друга страна, било им присъщо съзнанието за високите изисквания на новата религия и по-внимателното отношение към нея, отколкото това било в езическата древност. Вследствие на това, се срещали такива лица на римския трон, които са се старали да стоят съвсем настрана от църковните дела, както император Валентиниан I; други искали да вземат в живота на Църквата само такова участие, което според съзнаването им е уместно за тях, както император Константин Велики. Но огромно мнозинство нарушавало необходимите норми и често злоупотребявало със своето положение. Болшинството йерарси имали съзнанието за принципната разлика между Църквата и държавата и искали да отстояват свободата и правата на Църквата от всякакви посегателства.

[Пламен]

      Първият християнски император, Константин Велики, се старал дълбоко да проникне в духа на християнската религия и с чувство на благоговение се отнасял към Църквата. Когато, след скорошното издаване на Миланския едикт, разколниците – донатисти го молели да отсъди между тях и Църквата, той се отклонил от това и предал делото им на Съборите в Рим (313 г.), Арл (314) и Медиолан (316 г.). Когато донатистите, недоволни от постановленията на Съборите по тяхното дело, отново се обърнали към Константин, той се отнесъл към тях с голямо осъждение. „Какво безумно упорство“, разсъждава той, „търсят от мен съд тогава, когато аз сам очаквам съда Христов. Решението на епископите трябва да приемат така, както биха го приели, ако Сам Господ председателстваше съда“. Или друг пример от същия вид. Някои от епископите участвали на I Вселенски Събор, подавали до Константин жалби, обвинявайки се един друг в недостойни дела. Той бил принуждаван да ги приеме. След това в края на съборните заседания, казва историкът Созомен (1,17): „Той взел представените просби и казал: за разглеждане на тези обвинения ще дойде време – денят на великият съд и ще отсъди Бог, Който ще съди тогава всички, а на мене, човека, не подобава да взема за разглеждане на делата, в които обвиняемите и обвиняващите са свещеници, защото те не трябва да се поставят в такова положение, че да бъдат съдени от другиго“. След Никейския Събор в отношенията на Константин към представителите на Църквата се забелязва значителна промяна. Така император Константин писал на Атанасий Велики: „Тъй като сега ти знаеш моята волята, то предоставям на всички, които искат да встъпят в Църквата, безпрепятствен вход. Защото, ако узная, че си възпрепятствал някои да се присъединят към Църквата или им забраниш да встъпят, веднага ще изпратя (чиновник), който по моя заповед ще те свали от длъжност и ще те отведе на друго място“ (Athanasius. Contra arianos — с. LIX. Pat. Gr. XXV, c, 357; руский перевод I, 269). А на Тирския Събор Константин писал (през 335 г.): „не трябва да се противите на решенията на самодържеца, издадени относно истината“ (Vita Constan. IV, 2. Обръща се внимание на властническото поведение на императорския комит на този Събор. – Атанасий, Апология VIII, XIV). Констанций, синът на Константин Велики, считал себе си за едноличен и пълновластен на църковните дела. Като истински християнин, макар и арианин, и като практичен политик, Констанций желаел единството на Църквата, но се стремил да осъществи това по деспотичен път. Краен израз на тази негова политика представлява изявлението му, впрочем направено в раздразнено състояние, на Медиоланския Събор (355 г.), когато отците не се съгласявали да осъдят епископ Атанасий Александрийски, тъй като не бил направил нищо, противно на каноните, Констанций казал: „каквото аз искам – ето какво трябва да се смята за канон“ (Сократ. Ц. История II, 37). Император Йовиан имал за принцип на религиозната политика изобщо да не се вмесва в догматически спорове (Сократ, Ц. История III, 25). Също такава политика сполучливо прокарвал и приемникът на Йовиан – Валентиниан (364-375 г.). Той сам се придържал към Никейския символ и за възпитател на сина си направил Амвросий Медиолански, но не се поддавал на внушенията на духовенството и отхвърлил теорията им да поддържа религията с държавни средства. „Валентиниан“, казва Гелцер, „бидейки груб войник, уважавал повече църковната свобода от епископите“. Той се отказал да устрои епископски избор в Милано, както му предлагали, и до епископите от диоцез Асия писал: „Не трябва да казвате, че сме се отдали на религията на императора, който управлява това земно царство; междувременно оставяте без внимание Този, Който ни е дал заповеди за нашето спасение“ (Теодорит. Ц. История IV, 6; Созомен. VI, 7). По съвършено друг път тръгнал Валент, неговия брат, съуправител на Изтока. Той не успял да съхрани онази самостоятелност, с която се отличавал брат му и скоро попаднал в мрежите на омиусианите. Кръщение приел от омия Евдоксий Константинополски. Времето на неговото управление било изпълнено с преследването на омоусианите, които подложил на разселване, а нерядко и на смъртно наказание (Сократ. V, 16,17, 22). Приемникът на Валентиниан бил синът му Грациан (375-383), ученик на св. Амвросий Медиолански. Той си избрал за съуправител испанеца Теодосий (378-395 г.), който, след кръщението в Тесалоники от Ахолий, попаднал под негово влияние. Благодарение на такива влияния, църковната политика на Изтока и на Запада достигнала пълна съгласуваност. Политиката на тези монарси показва поврат в историята на развитието на църковното устройство; била създадена от тях държавна Църква или православна държава. Грациан основал православна държавна Църква против инославните партии, а Теодосий продължил в това отношение политиката му, започвайки в същото време систематично преследване на езичеството; в което го последвал и западният император.

      Указите на Грациан от 376-378-379 г. забраняват всякакви еретични събрания и не католическо богослужение, и лишават еретиците от права. От 382 г. започва систематично преследване на езичеството. Едва щом се оправил от болестта си в Тесалоники, когато се и кръстил от Ахолий, император Теодосий издал на 27 февруари 380 г. такъв едикт: „Искаме, щото всички народи, които управлява наша милост, да пребъдват в онази религия, която предал на римляните Свети Апостол Петър, както свидетелства и досега установеното от него учение, към което се придържат понтифекс Дамас и епископ Петър Александрийски, мъж с апостолска святост. Съгласно апостолското постановление и евангелското учение трябва да вярваме в единното Божество на Отца, Сина и Светаго Духа в равно величие и Светата Троица. Онези, които следват това учение, заповядваме да приемат името католически християни и считаме останалите за глупави безумци, които носят върху себе си безчестието на еретическото учение, събранията им не бива да си присвояват името Църкви, подлежат преди всичко на възмездие от Бога, а освен това и отмъщение по наша подбуда, която сме възприели по небесно решение“ (Codex Theodos. XVI, 1,2). На 10 януари 381 г. Теодосий издал друг указ в потвърждение на предишния и обявявал никейското изповедание за единно и истинно, в същото време осъдил ересите на фотиниани, ариани и евномиани (Ibid. XVI, 5, 6). В столицата били отделени с военна сила църквите от ариани. На епископ Дедмофил било предложено да приеме никейското изповедание или да отиде на заточение. Той предпочел последното. „В лицето на Теодосий“, казва проф. Спаски, „възкръснал древният езически Pontifex Maximus, съединил в ръцете си sacerdo-tium et imperium. За пръв път в историята на християнството догматичните положения на вярата станали предмет на държавното законодателство, влезли в кодекса на гражданското право и направили  несъществуващо по-рано политическо различие между православието и ереста. Наред с узаконенията той заповядал на еретиците да предадат всички църкви на католиците и им забранил да извършват богослужебни събрания в градовете, както и да си строят нови места за богослужение (Ibid. XIV, 5, 6 и XVI, 5-6).

      На 17 януари 395 г. починал Теодосий I. Негов приемник в Източната империя бил синът му Аркадий (395-408 г.), а в Западната – Хонорий (395-423 г.). Престолът на Аркадий унаследил синът му Теодосий II или Младши( родил се през 406 г.). Децата и внуците на Теодосий I продължили неговата религиозна политика. Същата политика държал и мъжът на Пулхерия, сестрата на Теодосий II, император Маркиан (450-457 г.). Но още Лъв I Тракиец (457-474 г.), зет му император Зенон (474-491 г.) и следващите императори от края на V и самото начало на VI в. изменят църковната политика в още по-тесен за Църквата смисъл. Те се стремят да отхвърлят съборното обсъждане на въпросите по вярата и да ги решат със свои укази.

      За правилна норма на отношение на Църквата към държавата на Изток се признава онази, която е отбелязана в законодателството на Юстиниан I (527-565 г.) във вид на прословутата „симфония“, т.е. съюз. Юридическото определение на този съюз е дадено в предисловието към 6 новела на Юстиниановия кодекс, където е казано: „Всевишната благост е съобщила на човечеството двата най-големи Дара – свещенство и царство (sacerdotium et imperium); първото се грижи да угоди на Бога, а второто – на човека; и двете произлизат от един и същи източник, и представляват украшение на човешкия живот. Затова не е най-важната задача за държавите благоустройството на свещенството, което от своя страна им служи с молитва на Бога. Когато и Църквата от всички страни е благоустроена, и държавното управление се държи твърдо чрез закона, насочвайки живота на народа към истинното благо, то тогава възниква добрия и благотворен съюз (erit consonantia quaedam bona), така необходим на човечеството“.

      В приведените редове е изразена същността на византийското законодателство по въпроса за отношението между Църква и държава. Справедливо говори проф. Курганов: „Духът и характерът на Юстиниановото законодателство за отношението на Църквата към държава се намира във връзка с практиката и отделните постановления на предишните императори; затова то било прието и запазено до края на империята, частично попълнено от следващите императори, и следователно, съпоставено с определенията на тези последните, то може да служи за истински израз на отношенията на византийските императори към Църквата и към църковната власт“. Из между предишните императори, разбира се, преди всичко трябва да споменем Константин Велики, който пръв фактически осъзнал съюза на Църквата с държавата. На обеда, даден на отците от Никейския Събор, Константин между другото, обръщайки се към тях: „Вие – епископите – сте за вътрешните дела на Църквата, аз пък съм поставен от Бога за епископ на външните Работи“. Според Евсевий, Константин с тези думи правилно определил своето благо попечителство за „благочестив живот“ над поданиците си. За доказателство на това Евсевий привежда редици мерки на Константин, проведени с цел да изкорени грубите езически обреди и да поправи законите. Пристъпвайки към дейно участие в заседанията на I Вселенски Събор, Константин Велики твърде убедително молил епископите незабавно да разгледат спорните въпроси. „С това вие ще извършите угодно дело на Бога и ще доставите радост на мене, вашия служител“, казвал той. Особено ясно е изразен възгледът по този въпрос във височайшата грамота на императорите Теодосий II и Валентиниан III, предадена от Кандидиан на отците на III Вселенски Събор, оглавен от Кирил Александрийски. „Състоянието на държавата ни“, четем в грамотата, „зависи от начина на богопочитанието (…) и в тях има много общо и сходно; те се поддържат едно друго. Затова, поставени от Бога да царуваме с назначението да бъдем средоточие на благочестието и благополучието на поданиците си, ние винаги пазим съюза им неразривен, и служим на Промисъла и на човеците“. Както виждаме, 6 новела от Юстиниановия кодекс правилно отразява онези възгледи за отношенията на държава и нейните представители към Църквата, от които са се ръководили най-добрите предшественици на трона на Юстиниан. В по-нататъшното законодателство и в живота от ние наблюдаваме окончателното утвърждаване на тези същите възгледи и широкото им разпространение. В Епанагогата – законодателен сборник от края на IX в. – е казано: „Тъй както държавата подобно на човека, се състои от части и членове, то най-важните и необходими членове се явяват царят и патриархът; затова мирът и благоденствието на поданиците зависят от единомислието и от съгласието между царската и патриаршеската власт“. Не само държавата в лицето своите императори (василевси) и законодателите ясно изразявала определения си възглед по отношение на Църквата, но и последната била проникната от живото съзнание на съюза си с държавата. Така източните епископи писали до патриарх Тарасий: „Свещенството е освещение и укрепление на царството, а царството е сила и твърдост“. Когато Свети Теодор Студит в писмото си до император Никифор, попитал за съвет за заместник на патриаршеския престол след смъртта на Тарасий (806 г.), говорел по следния начин: „Бог е дарувал на християните два велики дара – свещенство и царство, посредством които земните дела се управляват подобно на небесните. Ако едната от тия длъжности се изпълнява по недостоен начин, то непременно ще произлезе опасно разстройване и в цялото. Затова, ако искаш да доставиш на царството си най-висши блага, а чрез царството си и на всички християни, то да получи и Църквата за свой равен предстоятел колкото е възможно на твоята царска доблест, че да се радват небесата и да възпява земята“.

      Такава била теорията. Но на практика били допускани много злоупотреби, особено от страна на василевсите: те често постъпвали като еднолични законодатели-повелители в църковните дела. И съюзът на Църквата с държавата се обръщал на практика често в цезаропапизъм, в господство на императорите над Църквата.

[Пламен]

      Отношението между църковната и държавната власт на Запада. Издигането на Папата над императорите

      Докато Римската Църква влизала в състава на византийската империя, отношенията й към държавата били същите, в каквито се намирала и Източната Църква. Но от края на V в., от времето на падане на западната римска империя, на Запад започва развитието на папството в средновековен смисъл на думата. Германските народи, покорявайки империята, донесли със себе си нов могъщ елемент на цивилизацията – национален принцип на личното право и автономност на общината. Покорените римляни били оставени да живеят според своето собствено, т.е. римското право. И Църквата, вследствие на това, получила пълна самостоятелност. За това положение на Църквата става ясно само след няколко години от завоюването на Италия от остготите. Римският Събор от 502 г. постановил: „Не бива мирянин (следва да се разбира крал Одоакър), заобикаляйки римския папа, да се разпорежда с каквото и да е в Църквата: тук трябва само да се подчинява, а не властно да заповядва“. Това отношение не се изменило и след като Рим, при Юстиниан I, отново влязъл в състава на империята. Природният характер на римските папи и безпорядъчното положение на делата в Италия вследствие слабостта на императорската власт там допринесли за това, че папите да вземат широко участие в делата на гражданското управление още от средата на V в. Във времето на нашествието в Италия на скитнически народи, папите излизали като защитници на населението от варварското разграбване – както това направил и Лъв I при нашествието на Атила, и въдворявали в него порядък, тъй като то често оставало без власт. По такъв начин папите станали най-истинските представители на populi romani и получили не само висок духовен авторитет, но и политическа властност. А продължителното отсъствие на царска и кралска власт в Италия неизбежно довело до това, че папите се явили и носители на imperii romani. Религиозните задачи и духовните стремежи се преплели с политическите интереси, имащи за себе си твърдо основание в реалния живот. Вследствие на това твърде рано, още от V в., отношенията на папите към византийските императори започнали да стават съвсем други, в сравнение с отношенията между патриарсите и императорите. Разглезени от покорността на своите патриарси, византийските императори често запалвали злобата си върху папите, особено по времето на монотелитските и иконоборчески спорове. На папа Григорий II (715-731 г.) се приписва писмото до император Лъв Исавър; дори и да допуснем, че това писмо не е автентично, важното е, че то вярно рисува политическите обстоятелства и църковните събития от онова време. Забраната на Лъв за почитане на иконите причинила въстание в Италия. Народът искал да избере друг император и да тръгне с него против Константинополския цар, за да го свали от престола като ересиарх. Само на папа Григорий се удало да успокои народа като с обещанието, че ще вразуми императора. На укорите на папата за отстъплението от Църквата Лъв отговорил, че тази работа трябва да бъде решена от висшия църковен съд – от Вселенски Събор. „Ние нямаме православен император, възразил папата, който според древния обичай да вземе участие в такъв Събор. „Ти ме заплашваш със смърт“, продължавал папата, „но знай, че римските епископи са поставени като разделителна стена, като посредници и съдии между Изтока и Запада. Погледът на целия Запад е отправен към нас. Всички западни държави почитат апостол Петър, като земен бог. Целият Запад е готов да те убеди в това“. Папата не изчаква императора да се покае и отлъчил него, и всички иконоборци от Църквата. Императорът изпратил флот – за да достави папата окован в Константинопол. Около Равена флотът била разбита от буря, а спасилите се гърци били избити от населението. Скъсали с византийските императори, папите видели необходимост да потърсят могъщи защитници на вярата и Църквата сред други владетели. Погледът им се обърнал към франкските крале. Още папа Григорий III (731-741 г.) приветствал Карл Мартел, като победител. Приемникът на Карл, Пипин, от благодарност за полученото от папата кралско миропомазване, дал на Римската църква всички земи, отвоювани от лангобардите, за което бил награден със званието римски патриций. Византийските императори протестирали против завоюването и разпореждането на франкските крале в Италия.

      Вероятно, по това време в Италия бил съчинен знаменития документ „Donatio Constantini“. Този паметник имал две цели – а) да сложи край на претенциите на византийските императори над Италия и б) да направи невъзможни опитите на франкските крале да си възвърнат подарените земи. Още папа Адриан I (772-795 г.) обявил през 777 г. всички дарения на Римската църква, направени от Пипин и потвърдени от Карл, само за възстановяване на дара на папа Силвестър от император Константин Велики и после за незаконно отнет от лангобардите, той възхвалява Карл Велики като новия Константин Велики за това, че той напълно възстановил всички патримониуми на апостолския престол. Приемникът му, папа Лъв III (795-816 г.), със съгласието на целия римски народ коронясал Карл Велики на Рождество през 800 г. Това събитие имало огромно историческо значение. Римският народ, западната империя, като че си върнала императора. Императорът оставил Запада още в края на III в., от времето на Диоклециан, който се преселил в Никомидия, и особено при Константин Велики, който основал нова столица (330 г.), а после, след случайните приемници на Константин Велики, окончателно е загубен след завладяването на Италия от варварите през 476 г. Но този император се явява вече помазаник от папата. Тук ясно се изразява идеята за свещената римска империя, а заедно с това е обозначена по-нататъшната роля на папството в съдбата на западните империи. Личните качества на Карл Велики, постоянната му вярност към духа на свещената империя, изключвали всяка възможност за раздор между висшата духовна и светска власт. Но още при децата на Карл се нарушило равновесието между едната и другата. В това време се появили знаменитите лъжеисидорови декреталии, имащи за своя цел от една страна пълна еманципация на църковното управление от светското, а от друга – пълно подчинение на последното от първото. Сам Карл не издал определен закон за престолонаследяването. Но е ясно, че той считал престола за наследствен и сам, собственоръчно, короновал сина си Лудвиг Благочестиви. Но на папите такъв ред не се нравел. Искало им се да направят зависима императорската корона от тях. А това би било възможно само при избирането на кралете, към което бил склонен и римският народ, притежаващ високо политическо самосъзнание. Слабостта на приемниците на Карл помогнала на папите да прокарат в живота теорията на лъжеисидоровите декреталии за зависимостта на императорската власт от папите. Забележителното в това отношение е обстоятелството, че сами западните императори, непосредствено след Карл Велики, я усвоили вече здраво. Така Лудвиг Немски писал на император Василий I Македонец (867-886 г.): „Съвсем не разбираме, как можеш да считаш нашата императорска титла за съвършена новост; тогава когато нашият дядо не си е присвоил тази титла както ти твърдиш, но я получил по воля Божия според определеното от Църквата миропомазване и ръкополагане от папата. Ти още се чудиш, че сме се наричали императори на римляните, а не на франките. Ако не бяхме римски, то не бихме могли да бъдем и франкски императори. Защото ние от римляните получихме това звание и достойнство, у които то за пръв път е възникнало и което ни предадоха по Божествено изволение – власт да управляваме себе си и своя народ, и да защитаваме майката на всички Църкви. От нея нашият род е получил отначало право на кралство, а после на Царство“.

[Пламен]

      Бедствия на Църквата. Реакция на езичеството. Император Юлиан Отстъпник

      Насилствената религиозна политика на синовете на Константин донесла наистина на християнството външен успех, но раздразнила езичниците и извикала на опозиция всичко онова, което оставало още живо в езичеството. На Запад езичеството било свързано с политически традиции, а на Изток – с философски и литературни. В името на защитата на религията на боговете, било възможно обединение между всички езически елементи на империята – между образованите и необразованите класи. И това обединение станало; но удивителното е, че то довело само до унищожаване на самите позиции на езичеството. Преди реакцията, по-точно реформацията на Юлиан, езичниците мислели, че имат философия и разнообразни култове, римски, гръцки, източни. Но когато се опитали да приведат всички тях в действие, то се оказало, че нямат вече жива религия, и въобще нищо твърдо и жизнено. От образованите била усвоена естетико-пиетичната черта на езичеството. А от господстващия тогава „неоплатонизъм“ – забелязва историкът Мелер – израснал езически либерализъм. Не само по себе си, вътрешно силното езичеството причинило Юлиановата реакция, но волята на самодържеца. Затова Юлиановата реформация се оказала само епизод, който в края на краищата послужил за това, да се докаже на целия свят падението на езичеството.

      Личната съдба на Юлиан била такава, че го направила чужд на християнството и го отдала в ръцете на привържениците на езичеството. Той бил чист грък, родил се в Константинопол през 331 г. Баща му, Юлий Констанций – доведен брат на Константин Велики (а майка му Базилина) – бил убит от войниците през лятото на 337 г., ако не по внушение то във всеки случай пред очите на Констанций, впрочем, бившия тогава само 14-годишен Юлиан се възпитавал заедно с доведения си брат Гал от евнуси, между които на първо място бил Мардоний, горещ поклонник на всичко елинско. Юлиан бил кръстен и получил християнско възпитание от Евсевий Никомидийски. През 345 г. подозрителният Констанций го изпратил заедно с Гал в Кападокийския замък Макела, където Юлиан взимал ревностно участие в богослужението, вероятно, като анагност (четец), изучавал Библията и изпълнявал всички християнски обреди. Когато 20-годишният юноша, през 351 г. трябвало да се върне в Константинопол и Никомидия, Юлиан скоро забравил наложеното му християнско учение под влиянието на видни езически учители като Ливаний, който впрочем, му било забранено да слуша, но още повече го чел, и все повече и повече се отдавал на неоплатоническата философия и монотеизма, които имали в Мала Азия своя предан представител – Максим Ефески. Последният съумял да възбуди у Юлиан вяра в Божественото си призвание да спаси елинизма. В течение на почти 10 години Юлиан играл изкусно двойна роля: в кръга на близките – езичник, а външно, за всички – християнин. Доведеният му брат Гал, човек малко способен, бил назначен за цезар през 354 г., но скоро загинал от ръката на същия Констанций, заради подозрение в заговор. Подложен е на подозрение и Юлиан, и бил заключен под стража в Италия. Обаче, царица Евсевия разсеяла подозрението срещу Юлиан и след 7 месеца той бил изпратен в Атина, класическия град на елинизма. Тук той се срещнал с Василий Кесарийски и Григорий Назиански, като ученик на Темистий и Химерий, и бил посветен в елевзинските тайни. Бездетният Констанций привикал Юлиан през 355 г. в двора, направил го цезар и го отпратил в Галия през 357 г., поверявайки му командването над войските. Той отвоювал (възвърнал) частта от Галия, завладяна от франките и алеманите. С това той се прославил като способен пълководец и станал любимец на войниците. Констанций изискал войските му при себе си на изток. Те отказали и провъзгласили за Август Юлиан. Той разбрал, че часът му е настъпил и през есента на 361 г. с ускорен поход, се отправил към Панония с войските,  написал манифест до атиняните и се обявил за езичник. Но съдбата се погрижила да извести за готвещото се кръвопролитие. През ноември 361 г. в Киликия скоропостижно починал Констанций. Юлиан побързал за Константинопол, където пристигнал на 11 декември 361 г. Тогава той хвърлил маска на християнин и се представил като чист елин-езичник. Към християнството, с което той бил запознат само в арианска форма, изразил пълно презрение, използвайки към него думите на Цезар: veni, vidi, vici; обратно, по отношение на езичеството той изразил дълбоко състрадание по повод понесените гонения и своето всецяло почитание.

      Едновременно с похода към персите, новият император се заел с реставрацията на езичеството, която била заедно с това и реформа за него. Положителните мерки за възстановяване на езичеството осъществявал сам Юлиан, давайки в свое лице пример на всички. Със слово, перо и дела той искал да възвърне народите си към вярата в боговете. Целта на Юлиан се заключавала в това да обнови класическите идеали на елинизма. На онова, което се скривало в недрата на школите и в тайните кулоари като творчеството на силни религиозни личности, той искал да придаде образ на официална религиозност и да направи основа на държавна религия. И на това се стремил да придаде устройство, дисциплина и много нравствени понятия, заимствани от „презрените галилеяни“. Той съставил наставления за езически жреци, в които говори за тяхното социално положение, образование и кръг от задълженията им; изисква от тях непорочно нравствено поведение, забранява им посещение на театри и ресторанти. Те били длъжни за всеки без разлика да осигурят трапезарии и болници, да делят с бедните хляб и вино, да им дават милостиня. В богослужението той въвел пение на химни, мъжки хорове, определил часове за молитва, катедри за проповедници и скъпоценни одежди при свещенодействията. С една дума, реставрираното от Юлиан езичество било копие на християнството. От друга страна, Юлиан, предприемайки ред положителни мерки за възстановяване на езичеството, се опитал да притесни християнството. Гонения на християните той не предприемал, па и не могъл да го направи. Той даже позволил да се върнат на катедрите си заточените епископи при Констанций. Но Църквата сега се върнала в онова положение, в което била някога с дадения от Галерий указ през от 311 г., т.е. тя била само търпима. Всичко, предадено на християните според указите на Константин Велики, трябвало отново да бъде върнато на езичниците. Християните били уволнявани от служба и лишавани от правото на висше езическо образование. Християнските емблеми от щитовете и монетите били премахнати.

      Резултатите от тези мерки не съответствали на целта си. Насилствените мерки довели до отказа от християнството от страна на външно принадлежащите му, даже на епископи и презвитери. Придобивка – незначителна; такъв резултат предизвикал разочарование и огорчение в императорския ентусиазъм. Още повече че и езичниците не го оценили по достойнство. Грубият народ привикнал да вижда в императора блясъка и разкоша; практическия натурализъм в религията си. Императора в образ на кинически философ и аскет бил непонятен; философски изтълкувания политеизъм бил непривлекателен.

      Раздразнения от неуспехите си император, през лятото на 362 г. оставил неприятния му Константинопол и се установил в Антиохия предвид предстоящия поход срещу персите, – изглежда, вече замислял кървави гонения на християните. Но на 26 юни 363 г. той бил убит във войната срещу персите. Вероятно, на поетичната мисъл на Ефрем Сирин дължим точния израз, характерен настроението на смъртно ранения императора: „Галилеянино, ти победи!“ Теодорит съобщава за него като слух; но той намерил своето признание във всички векове и сред всички народи. Юлиан бил погребан в Тарс, където се родил апостолът на езичниците.

[Пламен]

      Гонения на християните в Персия

      Опасен съсед за римската държава на Изток били персите, които заемали през IV в. областта между Каспийско море и Ефрат с включена югоизточната половина на Месопотамия. От времето на Константин Велики съществувала непрекъсната борбата между персите и римляните от източното царство, и това политическо положение влияело върху отношението на персийските князе (шахове) към християните.

      В Персия още отдавна имало много християнски Църкви; начело на тях стоял митрополитът на Селевкия-Ктезифон. Особено многобройни били християните сред сирийското население (Сирия имала своята главна Църква в Антиохия; до 318 г. в нея предстоятелствали 20 епископи. Освен това, процъфтявали общините в Берея, Селевкия, Апамея, Самосата. В Осроене, в Едеса, още през 228 г. била построена великолепна църква, след като първата християнска църква там била разрушена през 201 г. В Месопотамия съществували църкви в Амид, Каскар и Низибия. У халдеите Селевкийската църква на Тигър била митрополия за партско-персийското царство (Селевкия-Ктезифон)). През 325 г. на Никейския Събор присъствал и персийския епископ; след това император Константин Велики препоръчал на персийския княз Шапур II (339-381 г.) да бъде особено внимателен с персийските християни. Но скоро след смъртта на Константин, през 342 г. избухнало в Персия жестоко гонение срещу християните. Причини за това били отчасти религиозната ненавист на огнепоклонниците и подстрекателствата на юдеите, отчасти подозрението на политическа основа, която предполагала у местните християни опасни симпатии към римската държава. Тези причини предизвикали голямо напрежение, когато Персия започнала война с Констанций. Още в началото на войната Шапур II заповядал да затворят някои християни и да ги подложат на мъчения, така били умъртвени епископ Симеон Барсаба (Barsabias) Селевкийски със 100 други духовни лица. Често се разгаряло гонение против всички вярващи, но особено против духовенството, монасите и девствениците (Nonnen). Созомен разказва за 16 хиляди мъченици. Стар придворен чиновник – християнин на име Гусциатазад, или на гръцки Устхазад, който отначало отпаднал от вярата, молил като милост да известят на всички, че той е наказан със смърт не като изменник, а като християнин. Това въодушевило мнозина към твърдост. Отреклите се християни употребявали в качеството на палачи на братята си християни. Непосредствените приемници на Свети Симеон – Сциадуст и Барбасцемин – умрели също като мъченици заедно с други духовни лица и деви. Селевкийската Църква останала в продължение на 20 години без епископ. Християните били принуждавани да се поклонят на слънцето и да приемат религията на „царя на царете“, в противен случай за „безумието“ си са подлагани на най-тежки мъчения. Болшинството християни показали с изненадващо удивление героизъм. Редовете им вече силно оредели, когато в последните години от управлението на Шапур II (379-381 г.) последвало смекчение в мерките по отношение на християните. Крал Иездигерд I бил отначало благосклонен към християните; той им позволил по ходатайството на епископ Марута от Тагрит в Месопотамия да си построят църкви и да извършват богослужението. Епископ Марута разкрил на царя хитростите на магите и бил използван от него при преговорите с император Теодосий II. Но неуместната ревност на епископ Абда (Abdos) Сузки, който през 418 г. запалил храм, посветен на Ормузд, предизвикала такова гонение, което почти от корен изтръгнало Църквата в Персия. Бахрам V (Bahram, 420-438 г.) бил още по-жесток от предшественика си. Той заповядал много християни да бъдат разрязани с дървен трион, между които бил и Яков. 30 години продължавало това гонение и дало твърде много мъченици.

[Пламен]

      Езически спорове и християнска апологетика от IV век

      I. Борбата между двете религии била през IV в. на живот и смърт. Замиращото езичество поставило в боен ред всички свои сили, годни за борба. В съчинението си „κατά Γαλιλαιων“, написано в Антиохия през зимата на 362-363 г., Юлиан в широк мащаб предприел да представи езичеството за господстваща религия, а християнството като жалко изобретение, съставено от елементи на юдейството и езичеството, и в същото време като заговор, отправен против държавата. Той въстава преди всичко против Стария Завет като основа на Новия: той съдържа митове, – далеч по-правилно развити у Платон, – за произхода на света и човека; представите му за Бога не били високи по своето достойнство, те са антропоморфизми. Законодателството му изобщо не може да се сравни с гръцкото. Новия завет Юлиан напада с още по-голямо ожесточение. Иисус не е донесъл нищо ново и велико, не е направил нищо изключително, Той се обожествява само от евангелист Йоан. Срещу това, което е направил Иисус, противопоставя древността на бляскавата елинска литература, световното господство на Рим и богато развития възвишен култ. Освен това, учението на Иисус не е практично, опасно за държавата и антисоциално. Ако всички биха го последвали, то не би имало ни продавачи, ни търговци, ни народ, ни икономическо развитие (Във връзка с Мат.19:21: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си“. – Съчинението на Юлиан не се е запазило. Но у Кирил Александрийски в полемичното му съчинение против Юлиан има извлечения от него).

      Освен това неоплатоническите философи продължавали борбата (започната от Порфирий) против християнството. Между тях било забелязано двойно течение:
      1) едни били абсолютно враждебни към християнството, като Прокъл, който оспорвал творението на света от нищо, като риторите Ливаний и Химерий, историците Евнапий и Зосим, които порицавали християнското учение и християните за отношението им към езичниците.
      2) Други, противно на това, се стремели да прокарат път към „правилната среда“ посредством изравняване и външно приспособяване, за което те заличавали различията между неоплатоническото и християнското учение. Към такива принадлежал ритора Темистий († 390), философът Халкид и историкът Амиан Марцелин, след това действащия при император Юстиниан I Прокопий Кесарийски († 558).

      Общият тип на аргументацията на езическите учени бил такъв:
      1. Разнообразието от религиозни форми е угодно на Самия Бог и е необходимо за успеха на самата истинна религия. Към истината водят различни пътища и тъй като за Бога никога нищо не можеш да кажеш съвършено ясно, то най-добре всичко да се остави на вярната наследствена религия. Само за философа е прилично и посилно да се издига над всички формули (Симах и Прокъл).
      2. Християнството е нетърпимо по отношение към другите религии, както и към науката. Последователите му въстават (по-скоро свирепстват) против нехристияните и техните храмове, което противоречи даже на духа на Учителя им и Неговите апостоли, които забранявали насилието в делата на вярата (Ливаний).
      3. Християните са виновни за разпадането на римското царство. Боговете го лишили от покровителството си от времето, когато започнали да се молят на Христос, от това време се увеличили бедствията, тъй че учението на Христос се оказало за държавата много вредно (Евнапий и Зосим). Христос не може да бъде истински Бог щом като се явил в рабски вид и при това бил разпънат, действайки в единия ъгъл на земята. Много по-прилично и достойно е почитанието, оказвано на боговете и героите, отколкото нямащото смисъл почитание на мъчениците и благоговеенето пред техните осанки. Божественото откровение има място в древните народни религии – в оракулите, в съчиненията, вдъхновени от божеството, у мъдреците, реформаторите, нравственото учение което обхваща всичко що християнството намира за истинно (Хиерокъл, Симплиций, Евнапий).

      Съчиненията на антихристиянските езически писатели не са могли и не са дошли до нас цели. Защото според закона на император Валентиниан III и Теодосий II от 449 г. съчиненията отправени против християнството били изгаряни (Codex Justinian! I, 1, 3).

      II. Против опитите за защита и обновление на езичеството християнските писатели развили широка дейност в областта на апологетиката. Те са се стремели от една страна да отразят нападките на езическите опоненти върху християнството, а след това да покажат несъстоятелността и на самото езичество. Заедно с това съчиненията им били средство да се създаде на християнската вяра достъп в образованите класи. Църковният историк Евсевий опровергал не само съчиненията на Хиерокъл и Порфирий, но съставил също така две големи, свързани по между си съчинения, едното от които – Praeparatio evangelica – представя нищожеството на многобожието и езическите системи и противно на това показва красотата и възвишеността на християнството; другото – Demonstratio evangelica – обосновава християнството върху Стария завет, особено върху пророците и при това разкрива всички негови преимущества пред юдейството. Атанасий Велики още в ранна възраст съставил апологетично съчинение против езичниците, и освен това, написал дълбок по съдържание трактат за вчовечаването на Словото. По-нататък, двамата Аполинарии, както съобщава Йероним (De viris illustr. с. 104), са писали против езичниците, особено против Порфирий. Григорий Назиански изумява във въодушевените си речи император Юлиан. По най-подробен начин го опровергава Кирил Александрийски. Макарий Велики, вероятно същият Макарий, Магнезийски епископ от края на IV и началото на V в., обнародвал голямо апологетично съчинение, в което защитава християнството от нападките, извличани от съчинението на Порфирий. Ученият епископ Теодорит Кирски (393-458) около 430 г. съставил 12 книги в защита на християнството, които озаглавил „ελλινικων θεραπευτικη παθηματων“ (лекуване на елинските недъзи), и пет речи „за Провидението“ (περι προνιοας). Пторив разгласения тогава упрек, че християнството дължи тържеството си на силата на императора, той напомня за преследванията на езическите императори, които не възпрепятствали ръста на презираната от тях религия.

      На Запад Фирмик Матерн написал съчинението „De errore profanarum religionum“, в което изискал от царете Констант и Констанций съвършено да унищожат умиращото езичество. Амвросий Медиолански поразявал езичеството в своите писма. Той се борил срещу лъжливото мнение, че сам човек може да дойде до истината; той също учел, че както човекът не си е дал сам съществуването, точно така и истината може да получи само от Бога. Християнският поет Пруденций представил в двете си книги против Симах в хекзаметри срамния произход и историята на идолослужението – вид дидактически повествователен епос. Когато към края на IV в., езичниците се стремели да видят главната причина за нещастията и бедствията на римската държава в изоставянето и пренебрегването на езическите богове, испанският презвитер Павел Орозий, по подбуда от епископ Августин, написал световна история в 7 книги с преобладаваща апологетична тенденция. – Сам Блажени Августин съставил огромно съчинение: „За града Божий“ – De civitate Dei, започнал го през 413 г. и и завършил го през 427 г. В него той изтъква неоснователността на езическите жалвания и истинските причини за падането на старото царство, а след това безсъдържателността и безсилието на езическата религия и философия; след апологетичната част (кн. I-X) следва догматико-философска (кн. XI-XIV), където той разглежда царството Божие и царството на света сами по себе си; следва в техния растеж и развитие (кн. XV-XVIII), и накрая в техния край и последните им съдбини (XIX-XXII). С огромната си ученост Августин съединява строго методично изложение. Той добре преценил естествените блага и добрите качества у езичниците, особено той възхвалява гражданските добродетели на древните римляни; той проявява дълбоко разбиране на същността на религията и духа на историята. Презвитер Салвиан Марсилски († 484 г.) в 7-те книги „За Божественото управление“ оправдава предвидението и учението на християните, като разяснява, че трябва да се припишат на израждането на самото царство многото страдания, които се излели и над християните във времето на преселението на народите, а бедността има причината си в упадъка на нравите.

      Повечето от споменатите съчинения притежават благоразумна умереност и отлично разкриват безсъдържателността и безсилието на възраженията на езичниците. Ако последните служели за упрек срещу нехристиянския живот на мнозина само по име християни, то те старателно не взимали предвид безупречния живот на много свети личности, особено на монасите и пустинниците. Ако се смущавали от някакви насилия, не трябва да затварят очи пред многочислените дела на християнското милосърдие и любов. Ересите и вътрешните спорове между християните, които съществували още в първите столетия, също малко могат да говорят против християнската вяра, както и нравствените пороци на много християни. Умереността в съжденията и мъдростта на католическата Църква се изразява в това, че тя признава правото на съществуване на натуралното благо, а така също не се страхува да направи упрек на отделни ревнители, според които тя (Църквата) уж извращава същността на християнството, чрез усвояване на езически елементи.  Натуралната действителност на създанието във всичките му закони и норми си остава също и в християнството, само че се очиства и облагородява. Благодатта не отстранява природата.Утвърждавайки общочовешкото и преобразувайки го, християнската Църква трябва да действа сред хората до края на световния ред.

[Пламен]

      Ислям

      В онова време, когато ересите и свързаните с тях спорове значително отслабили християнството на Изток, в Арабия се подготвяло движение, което щяло да нанесе тежък удар не само на цялата християнска култура на Изток, но и на отделни страни от Запада – това бил Ислямът. Родината на това движение била Арабия, сред населението на която се наблюдавали разни степени на културно развитие. Там имало градове с високо образование, и номади-бедуини, и ихтиофаги при Персийския залив, освен това много чужденци, търсещи там убежище, християнски еретици и юдеи. Господстващата религия била езичеството, особено поклонението на звездите и суеверната употреба на муските. За повечето араби светилището било Каабата в Мека, посветено на един първоначален висш Бог, а по-късно обкръжен от безчислено количество идоли (360г.). Тук почитали за божество черния камък, който уж Бог дал на Адам при изгонването му от рая. При потопа той бил взет на небето и после подарен на Авраам чрез Гавриил. Авраам, от чийто син Измаил произлизат арабите, основал светилището, а амаликитците го обновили. В Арабия били смесени езическите, юдейските и християнските обреди.

      От клона на Корейшите, от семейството Хашем, на което било възложено служенето в Каабата, произлязъл Мохамед, родил се през 570 г. Животът му е разкрасен с всевъзможни саги и не е толкова леко от последните наслоения да се отдели историческото зърно. След смъртта на родителите му, още в ранна възраст, той бил възпитан от дядо си и чичо си; той бил красив и умен, но податлив на епилепсия. Той станал търговец, влязъл във връзка с юдеите и несторианите; на 25 г. се оженил за една вдовица Хатидже, много богата. Едва след 40 г. (от 612 г.) той се явил като пророк и твърдял, че получил от Архангел Гавриил видения и откровения, и мисията да възстанови исляма (Ислям произлиза от Salama – salvum ease, отдавам се на Бога), „издигането към Бога“, истинската религия на Авраам. Той искал да отвърне съотечествениците си от идолослужение към признаване на единия най-висш Бог, да обедини враждуващите разпадащи се племена на полуострова в един силен народ и сам да им застане начело на него като водач и пророк, изпратен от Бога. Първите успехи сред сънародниците му го укрепили и намеренията му не само се засилили, но и пораснали; той излязъл вече проповедник на такава една религия за цялата земя, която отстранява всички досегашни религии – езическите, юдейската и християнската. Той искал да бъде за юдеите Месия, а за християните параклит. Той отнасял към себе си старозаветните и новозаветните текстове: „Бог иде от Теман, и Светият - от планина Фаран. Величието Му покри небесата, и славата Му изпълни земята“ (Ав.3:3; Йоан.15:26; 14:16). Същността на неговото учение е изразена в един афоризъм: „Няма друг Бог, освен Аллах, и Мохамед е Неговият пратеник (пророк)“.

      Религиозното учение на Мохамед идва от най-строго единство на Бога с отхвърляне както на християнската троичност, така и на езическото многобожие, проповядва безкрайната възвишеност на Бога над света и Неговото всемогъщество, зад които стои любовта; прославя също така милосърдието и утвърждава строг фатализъм, безусловно и неизменно предопределение на всички постъпки и съдби на човека. За спасението това учение нищо не говори, но признава откровенията на Бога чрез пророците, Авраам, Мойсей и Христос, които обаче всички са надминати от последния пророк Мохамед. – Нравственото учение стои много по-ниско от християнското. Любовта към враговете се отхвърля; всички, които не признават пророка, трябва да бъдат ненавиждани и убити на земята, който падне в борбата с неверните, на него му е осигурено място в рая. Всеки може да има по четири жени, а пророкът и приемниците му не са обвързани с определено количество. Възгледът върху жената е извънредно низък. Задълженията на вярващите се ограничават само с външни дела без всякакво отношение към вътрешните чувства. Тук се отнасят: ежедневната молитва, която се нарича път към Бога (пет пъти на ден трябва да се моли всеки вярващ с лице, обърнато към Мека), постът, който придружава до жилището на Бога, милостинята, която отваря вратите към Бога, ходенето в Мека, което трябва да се извърши поне един път в живота, честите измивания, участието в свещена война против неверните, въздържането от вино, пазенето на свещения ден петъка, но този ден си остава работен. Религията се поставя в служба на светската сила; свещено или жреческо съсловие в нея няма. Но в течение на времето се явили своеобразни официални представители на култа… Култът е безсъдържателен и сух. Иконите и живописните изображения са били премахнати. Целият месец Рамазан – бил определен за пост, който започвал с изгрева на слънцето и завършвал със залеза.

      Мохамед добре разбирал националните особености на съотечествениците си. Религията му изцяло им допадала и все повече и повече намирала последователи. Първата, повярвала в неговото пратеничество била жена му, после братовчед му Али и тъстът му Абу-Бакр, след това другите роднини и жителите на Мека. Но много от рода на Корейшите се обявили за противници на пророка и го принудили да избяга от Мека. Той избягал на 15 юни 622 г. (от този ден се почва мохамеданското летоброене – хешра, хиджра) в Ятриб, който оттогава започнал да се  нарича град на пророка (Medinat al Nabi Medina). Тук той намерил добър прием и оттук предприел война против корейшите. През 629 г. или 630 г. той завоювал Мека и направил Каабата централно място на своята религия, очиствайки я от идолите. Цяла Арабия се подчинила на неговата власт; той станал политически и религиозен глава на своя народ, която власт предал и на наследниците си халифи. Мохамед умрял на 7 или 8 юни 632 г. Още по време на живота му, последователите изучавали наизуст неговите съждения и афоризми, а отчасти ги и записвали. След смъртта му ги събрал неговият тъст и наследник Абу-Бакр (632-634 г.). Те получили името „Коран“, т.е. сборник на онова, което трябва да се чете, и образували 114 глави (сури).

      Средствата за разпространението на исляма били огънят и мечът, а не учението или убеждението. Отначало арабите се задоволявали само с Корана, но после, при династията на Абасидите, започнали да събират и съставят литература, да основават училища, да превеждат съчиненията на философите, математиците, лекарите, от персийски, сирийски и от гръцки на арабски. Когато източното византийско царство било с халифа в мир, тогава се започнали живи търговски връзки с Константинопол. Арабските търговци имали големи привилегии в Константинопол и още при император Лъв III се сдобили с правото да построят в Константинопол молитвен дом – Моше.

      Въодушевени от новата религия, арабите все повече и повече прониквали в гръцкото царство. Естествена сила, каквато вече не достигала на боледуващото царство, те притежавали в най-висока степен; на мястото на християнската цивилизация, която тук западала, те поставили нова, съответстваща на духа на източните народи и ласкаеща човешките страсти, която те разпространявали със силата на оръжието. Гърците малко са се грижили за разпространението на християнската вяра извън границите на царството, най-вече тогава те били потънали в безкрайни религиозни спорове, разделили се на секти, в делата си не били единодушни, и били ослепени от гордостта си.

      При двора на император Ираклий (611-641 г.) отначало погледнали на преврата, станал в Арабия, като на желателно събитие, защото чрез това отслабвала персийската сила, но не предвиждали, че чрез този преврат ще се появи нов, по-опасен враг, от отслабващото съседно царство. Още през 633 г., на 13 юни, арабите победили войската на Ираклий и превзели Дамаск. А армията на Омар (634-644 г.) директно започнала непрекъснат победоносен поход. През 637 г. бил превзет Йерусалим и на мястото на Соломоновия (по-точно Зоровавеловия) храм била построена джамия; през 638 г. била завладяна Антиохия и изобщо цялата източна област до Тавъра. През 640 г. Египет бил подчинен на Омар, през 641 г. е превзета Александрия, източните провинции били превзети през 642 г., а през 651 г. е поставен краят на персийското царство на сасанидите. Войските на Осман (644-656 г.) постигнали нови победи в Африка и Исаврия, превзели островите Кипър и Родос, обкръжили от всички страни царството на гърците и постепенно го стеснявали и притискали. Още при Констант IV Погонат през 669-676 г., те заплашили Константинопол и царят с голям труд избегнал опасността. При Муавия (661-680 г.) старият богат Дамаск станал резиденция на халифа. При Константин Погонат сарацинският флот още веднъж заплашил столицата: спасили се само благодарение на изобретения от Калиник „гръцки огън“. През 677-678 г. византийците сключили с арабите 30-годишен мир. Страшният враг заплашвал и Италия. През 652 и 669 г. се предприемали нападения върху остров Сицилия. Триполи и Барка в Северна Африка били завоювани през 675 г., а Картаген през 696 г.; накрая през 707 г. била подчинена цяла Северна Африка. След това през 712 г. била завоювана Испания. Количеството на загиналите християни не може да се изчисли; страданията на останалите живи били неимоверни; за много столетия и до сега ислямът си остава най-ужасният враг на християнските народи.

[Пламен]

      Глава III. Църковна организация

      Организацията на Вселенската Църква протичала съгласно организацията на държавата, т.к. и първата искала също да обхване οικουμενη, и на два пъти в периоди от по 40 години (преди император Деций и след Валериан) Църквата и държавата явно все повече и повече съвпадали в своите граници. Затова, предварително ще кажем за вътрешното гражданско разделение на царството по системата на Диоклециан; във връзка с него стои и църковното управление (К. Lübeck. Reichseinteilung und kirchliche Hierarchie des Orients bis zu Ausgange des IV Jahrhunderts. 1901).

      Римското царство се деляло на 4 префектури с 12 диоцеза и със 100 (по-късно повече) провинции по следната схема (от 297 г.):
      I. Praefectura Orientis с диоцезите:
            1) източен, с главен град Антиохия, в него влизали Арабия, Сирия, Палестина, Финикия, Киликия, Исаврия, Кипър и Египет;
            2) Понт, главен град Кесария Кападокийска, на него принадлежала северна, средна и източна Мала Азия с Армения;
            3) Асия, главен град Ефес, простирала се върху западна Мала Азия и островите;
            4) Тракия, източната част на Балканския полуостров, главен град Ираклия.

      II. Praefectura Illyricum, главен град Сирмий, по-късно Тесалоники – с диоцеза:
            5) Мизия, обхващащ почти целия Балкански полуостров, по-късно наречен източен Илирик и разделен на Тракия, Македония и Ахая.

      III. Praefectura Italiae, главен град Милано, с диоцезите:
            6) Панония, по-късно наречена Западна Илирия,
            7) Италия с островите и Алпите до северните граници,
            8) Африка (без Мавритания).

      IV. Praefectura Galliae, главен град Трир, по-късно Арл с диоцезите:
            9) Галия, по-точно северна и средна,
            10) Винензис (Viennensis), по-късно от 7 провинции,
            11) Британия и
            12) Испания с Мавритания.

      Диоцезът Италия бил разделен на две викариатства с главни градове Милано и Равена. Рим, а също и Константинопол, били отделени от общото провинциално управление и подчинени на Praefectus urbis.

      Църквата, отначало Източната, намерила за удобно да приспособи към това ново разделение на държавата и своето административно управление. Единици на вътрешното църковно управление били провинциите, епархии, а обединителни центрове били митрополиите (диоцези). От тях към началото на III в. се отделили три – Римската, Александрийската, Антиохийската. През IV в. към тях се присъединила и Константинополската катедра. Митрополитите на тези 4 катедри започнали да се наричат патриарси от средата на V в.. Към тях трябва още да се присъедини Йерусалимският епископ, който си запазвал почетни права, неотговарящи на града му в административно отношение.

      Да започнем разглеждането на административното църковно устройство от най-големите единици, т.е. от митрополитите, по-късно станали патриарси.

[Пламен]

      Римският Папа

      IV канон (Римският легат, епископ Пасхазий на IV Вселенски Събор този канон чел така: „Quod ecclesia Romana semper habuit primatum, teneat autem et Aegyptus, ut episcopus Alexandriae omnium habet potestatem, quoniam et Romano episcopo haec est consuetude“. Според Hefele (Conciliengeschichte I s.. 402), епископ Пасхазий с обяснението на 6 канон на I Вселенски Събор доказал не първенството на Рим, а противоречието на 28 канон на Халкидонския Събор и 6 канон на Никейския, където наред с Римския е поставен Александрийският, а после и Антиохийският архиепископ. I Вселенски Събор утвърждавал високи права на римския епископ наред с другите трима митрополити – Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския.

      При развитието на влиянието и властта си на Запад, Римската Църква, се намирала в условия по-благоприятни от Източната. Само северните градове – Медиаоланската Църква с подведомствените ѝ 17 епископа, Аквилейската с 14 и Равенската с 6, получили своето значение по време на преселението на народите, – оказали някаква съпротива в настъпателното движение на Римската Църква на Запад. Освен западните Италийски църкви, папата подчинил на влиянието си и Илирик, главният град на който след застрашения от варварите Сирмиум, станал Тесалоники. Първите точно известни контакти на Рим с Тесалоники се отнасят към 370 или 371 г., а следващите са след 10 години. Когато през 381 г. на солунския епископ Ахолий се представила възможност да отиде на Събор в Константинопол или в Рим, то той се отправил в Рим и с това показал, че принадлежи към системата на Западните Църкви; наистина, от Рим той отпътувал и за Константинопол, като пристигнал там в самия край на заседанията. Едиктът на Теодосий II (421 г.) за подчинението на Източния Илирик в църковно отношение на Константинопол останал без последствие, и едва Лъв III Исавър през 732 г. заставил Солунския екзархат да се присъедини към източната система на Църквата.

      За закрепване властта на римския папа на Запад и разпространение влиянието му на Изток много помогнали:
      1) положението му в древния Рим, столицата на световната империя,
      2) съзнанието, че Рим е мястото на смъртта на двамата велики апостоли и погребението им, и
      3) теорията за първенството на апостол Петър в Църквата, наследено от Римския епископ.

      Римските папи не само запазили значението си, достигнато от тях през I-III в., но го увеличили, издигнали достойнството си след падането в края на IV в. на западната империя. Две велики идеи, според разбиранията на известните историци Лавис и Рамбо, поразявали варварите, разрушили стария свят, това са:
      1) единството на целия древен свят под владичеството на Рим и
      2) влиянието на римското християнство върху света, което също така е универсално, както и империята.

      И Римската Църква се оправдала в представата за нея пред нахлуващите на Запад диви народи. „Деятелната и опитна Западна Църква“, говорят Лавис и Рамбо, „служила за посредница между древния свят и варварите, а Източната хабила своите умствени и физически сили в дребни спорове за догматите и в празни разпри“. Вършейки своето дело на Запад, папата не оставал безучастен и към източните събития по времето на Вселенските Събори. Папите лично не присъствали на Съборите, но изпращали делегати с изключение на II Вселенски или на I Константинополски Събор през 381 г., където и не ги поканили, и на V Вселенски Събор през 553 г., когато папа Вигилий, макар и да присъствал в Константинопол, се отказал да отиде на Събора., Имащи определени и ясни догматически формули от Тертулиан (и Новациан), папите не чувствали потребност и не виждали нужда да се задълбочават в тях, с недоумение, а понякога и със страх гледали на гърците, които в продължение на пет века, от IV-VIII в., били заети с горещи догматически спорове. Но папите не пропускали ни един случай да изкажат авторитетната или даже властна си дума, да се застъпват за обидените, да извикват при себе си на съд оскърбителите, или задочно да произнасят своята присъда. На I Вселенски събор имало всичко 6-7 представители на Запада; въпреки това силното им влияние върху формулировката на Никейското вероопределение не подлежи на съмнение. За това говори историкът Филосторгий. Най-силните изрази на символа, опровергали арианството:
      а) "от същността на Отца" ("εκ της ουσιας του πατρος") и
      б) "единосъщен" („ομοουσιος“)
- са подсказани от епископ Осий чрез император Константин: ни у епископ Александър Александрийски, ни у свети Атанасий те не се срещат преди Събора.

      Римският папа Юлий взима дейно участие в съдбата на гонените на Изток православни епископи, като Свети Атанасий, епископ Маркел, Павел и др. Папа Дамас идва на помощ на Изтока според силите си, откликвайки на горещата молба на Свети Василий Кесарийски. Папа Инокентий I взима страната на Йоан Златоуст, след осъждането му на Събора „под дъба“ през 402 г., и поканва при себе си на Събор източните патриарси. Кирил Александрийски щом излязъл против Несторий, известил за ереста му и на папа Целестин. Последният го инструктира как да изпълни над Несторий постановленията от Римския Събор през 430 г. Посланието на папа Лъв I към Константинополския архиепископ Флавиан и основното му значение при определението на Халкидонския събор е общопризнато. Епохата на V Вселенски Събор свидетелства за това, как в това време целият Изток се съгласил да подпише неуместния едикт на император Юстиниан против трите глави и само Западът енергично протестирал, насочвайки против него полемичното съчинение „В защита на трите глави“, написано от епископ Факунд Хермиански. През тежките времена на монотелитските спорове константинополската катедра дала четирима патриарси-еретици (Сергий, Пир, Павел и Петър), а Римската – папата-мъченик в лицето на Мартин I. Посланието на папа Агатон на VI Вселенски Събор изиграло почти също такава роля, каквато посланието на Лъв I на Халкидонския събор. Имало делегати на папа Адриан I и на VII Вселенски събор. Голямо значение в историята на папството имал Поместният Събор в Сердика, в 343-344 г. Той бил свикан по желание на двамата императори – Констант и Констанций, почти на границата на царствата им, и се състоял както от западни, така и от източни епископи. (според Атанасий Велики имало всичко 170 души: 76 източни евсевиански и 94 православни). Председател на Събора бил Осий Кордовски, второ място след него заемал сердикийският епископ Протоген. От 20 канона на този Събор заслужават особено внимание 3, 4 и 5 в такова отношение, като че ли се постановява, че в случай на несъгласие от осъдения с решението на поместния Събор, предоставя му се право да се обърне към областния Събор, или към римския папа… Обаче, имало постановления и канони на Вселенските Събори, против които римските папи протестирали, като 3 канон от II Вселенски Събор и 28 от Халкидонския. Папите в тях виждали незаконно издигане на константинополския патриарх. Но най-тежкото оскърбление в този период нанесъл папа Лъв III Исавър, когато през 732 г. отнел от тях Илирик и го предал на Константинополската Църква. Доколко била нанесена тогава дълбока рана, за това свидетелства фактът, че тя не могла да се забрави и след векове. На Константинополския Събор през 869-870 г. папите споменават за Илирик и чрез делегатите си молят да го възвърнат на св. Престол. Но това което е най-интересното, че за Илирик в средата на XI в. не забравил и папа Лъв IX.

      Претърпели не малко от византийските императори, не е чудно, че папите с внимание и даже със съчувствие се отнесли към новите политически формации сред варварските народи в Ломбардия и зад Алпите. Те даже им помогнали, и тази помощ им била добре оценена. Франкският кралски двор встъпил в съюз с папата. Пипин през 754 г. положил началото на светската власт на папата, като му подарил част от Равенския екзархат, отвоюван от него от лангобардите. Папата през 800 г. короновал за царството император Карл. С това произлязъл формален разрив с византийските императори за периода IV – VIII в. Справедливо е да се каже, че западната йерархия оглавена от папите, проявила по-високо самосъзнание и мъжество в борбата с византийските императори за достойнството на вярата и Църквата. Един превъзходен изследовател на изучаваната епоха, професор А. П. Доброклонски казва: „действително, западната йерархия, начело с римския епископ, поради отдалеченост и политически обстоятелства била по-свободна от деспотизма на византийските императори, обикновено давала решителен отпор на незаконните им действия, без да се спира даже пред съборно осъждане на императорските едикти, и римските епископи не веднъж в посланията си към императорите изисквали с пълна определеност традиционния принцип за независимостта на Църквата в делата на вярата и църковното управление (Феликс III, Геласий I, Симмах и други)“ (Проф. А. П. Доброклонски. Преподобни Теодор Изповедник. Одеса 1913. стр. 80; ср. го също „Съчинението на Факунд Хермиански в защита на трите глави“. Москва 1884 г. стр. 289-290).

[Пламен]

      Александрийският патриархат

      Повод да се състави Правило 6 на I Константинополски Вселенски Събор дал Александрийският архиепископ, правата на когото нарушавал Мелетий Ликополски. В началото на изучавания период Александрийската катедра достигнала апогея на своето развитие. Повече от половин век през IV столетие я заемали такива велики представители и борци за православието като епископите Александър и Атанасий. В края на IV и началото на V в. Александрийската катедра представял Теофил, личност във всеки случай талантлива и ярка. Негов приемник бил Кирил. Последният се прославил с борбата си против еретика Несторий. През V в. по целия Изток нямало по-популярна личност, в смисъла на решителна защита на ортодоксията от Александрийския епископ Кирил. В лицето на Кирил (и отчасти на приемника му Диоскор) Александрийската Църква достигнала кулминационната си точка, а след средата на V в. тръгнала към своя залез.

      В живота на Александрийската църква трябва да се отбележи един извънредно странен обичай в практиката на презвитерите. Съществува разказ за това, че Свети Марко е поставил 12 презвитери, които възвели най-главния в епископ. Оттук следва, че презвитерите в Александрия имали право на хиротония, което, като че ли противоречи на думите на апостола: „Безспорно е, че по-малкият се благославя от по-големия.“ (Евр.7:7); от друга страна, същият апостол внушава на Тимотей: „Не занемарявай дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството“ (1Тим.4:14: μετα επιθεσεως των χειρων του πρεσβυτεριου); обаче πρεσβυτεριον равно ли е на πρεσβυτεροι? Професор Болотов обяснява дадения факт с неточността на древната терминология. Обаче професор Спаски (Профессор А. Спасский. История догматических движений. 1905. стр. 138) разсъждава по друг начин: „Енорийският презвитер на Александрия освен извършваните служби и треби за енорията си, имал още две важни пълномощия: право да тълкува Свещеното Писание и поучава паството си по свое разбиране (Epiph. Haer. LXIX, 2) и право да отлъчва миряните от църковно общение, без да уведомява за това епископа“. Но не принадлежало ли на Александрийските презвитери и правото да ръкополагат своите епископи? Има свидетелство на Евтихий, че Александър, Александрийски епископ, бил ръкоположен от презвитерите… Някой си Север, добре запознат с преданията на Александрийската Църква, около 500 г. пише: „и епископът на известния с православието си град Александрия, по-рано обикновено се ръкополагал от презвитерите, но напоследък, съгласно канона, получил господство, поставянето на епископа се извършва от ръката на епископа“. С това известие на Север любопитно е да се съпостави разказът в Лавсаик за Пимен: „някога при него дошли еретици и започнали да порицават епископа на Александрия за това, че той получил хиротония чрез презвитери“… Отзвук на този обичай се чува в „история на коптския патриарх на Александрия“ (Patrol, orientalis I, 4-401. Париж. 1905). Когато патриарх Ахил починал, народът се събрал и възложил ръцете си върху презвитера Александър и след това той се качил на епископския престол!

      Александрийският архиепископ обикновено се наричал папа; виж например, обръщението на Арий в писмото му към Александър Александрийски „ти сам, папа, поучаваше“… Названието патриарх не му подхожда, защото в Египет нямало митрополити. През 640-641 г. Александрийският патриархат бил завладян от арабите.