История на християнската Църква до 1054г. - Михаил Поснов

[Пламен]

      Първото гонение на Йерусалимската Църква. Начало на християнската мисия сред езичниците

      I. Постепенното разрастване на младата християнска община и някои почти неизбежни в голямото, от различни елементи съставено и още неукрепнало общество недоразумения и без порядъчност довели до необходимостта да се въведат в общността някои служения в помощ на апостолите (Деян.6:1-6).

      За тази цел били избрани: Стефан, Филип, Прохор, Никанор, Тимон, Пармен и Николай, антиохийски пришелец. Те били поставени пред апостолите, които, като се помолили, възложили върху тях ръце. Те всички били елинисти, т.е. произлизали от юдейската диаспора. Най-близката цел за тяхното поставяне била „διακονειν τραπέζαις“. Още в древността в тях започнали да виждат „дякони“, като най-низка йерархична степен. Но за това нямали никакво право, както например, наричали „дякони“ и апостолите, за които са използвали думите διακονία του λόγου. Възможно е да са наречени  „дякони“  в смисъл на помощници на апостолите, както и в първия век дякони са били най-близките помощници на апостолите. В Деян.21:8 те просто са наречени επτά (седем). За спокойния живот на общината способствало това, че повярвалите в Иисус Христос, като Месия, не се отказвали от изпълнението на Мойсеевия закон и въобще от юдейските обичаи. Дисонанс в живота внесли свободно мислещите елинисти. Предмет на спор станал храмът и неговият култ, за чието прекратяване, с идването на Христос, говорили елинистите. Между това юдеите въз основа на Преданието, защитавали неговото вечно съществуване. Изразител на тия възгледи от страна на елинистите се явил Стефан. От страна на някои фанатично настроени туземци се подигнали оплаквания против Стефан пред синедриона, че той произнесъл „хулни думи против Мойсей и против Бога… против това свето място и против закона… че Иисус Назарей ще разруши това място и ще промени обичаите, които ни е предал Мойсей“ (Деян.6:11,12 и 15). Стефан не оспорвал божествения произход на храма и закона, но утвърждавал необходимостта от тяхната отмяна с пришествието на Иисус Христос. Той не искал езическа мисия. Но той помогнал за основаването й чрез своето безстрашно слово, запечатано с мъченическата му смърт.

      II. Първоначално и вън от Йерусалим християнството се разпространявало между юдеите. Затова възникнали няколко християнски общини от юдеите в юдейската страна (Гал.1:22; 1Сол.2:14), също така в Галилея и Самария (Деян.1:8; 8:1; 9:31; 15:3) и в крайморските страни (Деян.9:32). За преминаване на мисията на езическа почва, нужно било да се разбият юдейските предразсъдъци. Това в значителна степен направили елинистите, заемащи представителни места след реформата на Йерусалимската църква. Наистина, излизането със смели речи, „хулни думи“ струвало живота на техния представител Стефан.

      Но последствията от неговия мъченически подвиг скоро се показали. Гонението, подето против единомишлениците на Стефан (Деян.8:1-3), ги заставило да напуснат Йерусалим. Пръснали се от Йерусалим, те естествено, действали като мисионери (Деян.8:4). Между тях бил и най-видният разпоредник при трапезите Филип. Той проповядвал в Самария и по бреговете на Средиземно море. (Деян.8:40). Филип просветил и покръстил етиопския сановник, евнуха. Затова се разказва твърде подробно в Деян.8:26. И това е разбираемо защо. Евнухът не бил юдей, а само прозелит, „боящ се от Бога“. Следователно, неговото кръщение свидетелствало за падането на здравата стена между юдеите и езичниците. Обаче и тоя случай не разрешил въпроса; не го разрешил и друг подобен случай – кръщението на прозелита стотник Коорнилий от ап. Петър (Деян.10 гл.) в Кесария.

      Най-близката решителна крачка била направена в Антиохия, където християнството било проповядвано от чисти езичници. Първите мисионери в Антиоохия не са споменати. Но тях, както изглежда, трябва да виждаме в лицето на Симон Нигер, киринееца Луций, Манаил, Варнава и Савел (Деян.13 гл.). Последните двама дошли по-късно (Деян.11:23-25). За антиохийската община, образувана главно от бивши езичници, било измислено – по скоро от техните езически противници – и се запечатало името „християни“ или „хрестияни“ (Деян.11:26).

      Това наименование само по себе си доказва, че новата община в Антиохия се отклонила силно от юдейството. Забележително е, че юдео-християните мирно съжителствали в Антиохия с езико-християните. Раздори между тях донесли само дошлите от Йерусалим (Деян.15:1; Гал.2:11-13). Не е никак удивително, че именно сега започнала враждата против християнството, когато проповедта на Евангелието преминала на езическа почва. Сега и Ирод също, в угода на юдеите, започнал гонение против 12-те: умъртвил Яков Заведеев и хвърлил в тъмница ап. Петър (Деян.12 гл.). След това нито един от апостолите не останал в Йерусалим и управлението на Йерусалимската църква било връчено на брата Господен – Яков с колегията на презвитерите.

[Пламен]

      Апостол Павел

      Развитието на християнската проповед по вътрешна необходимост довело до премахването на стеснителните рамки на юдейството, макар и палестинските юдео-християни да гледали на юдейската покривка като на нещо задължително и я смесвали със същността на християнството. За да се дойде до пълно развитие на универсализма на християнската религия, за това особено много спомогналa атмосферата и свободната почва на диаспората. В Антиохия собствено най-напред бил даден зародишът на ново величествено развитие. За освобождаването на християнството от стеснителните рамки на юдейството и за придаването му характер на универсална религия, винаги ще остава световноисторическото значение на Савел от небезизвестния град Тарс, т.е. ап. Павел.

      Савел, юдеин от Вениаминовото коляно е роден в киликийския гр. Тарс, възпитан във фарисейството, като елинист бил добре запознат с гръцкия език, даже не бил чужд на гръцката образованост, макар и да не завършил школата на елинистичното образование – бил ръководен от равина Гамалиил със сериозното изучаване на закона, като е предназначен да стане книжник – равин; и той с всичката си душа, с пламенно усърдие се вдълбочил в закона и отеческите предания (Гал.1:14). От тук е ревностното му участие при убийството на Стефан (Деян.8:1; ср. Деян.7:58), както и в преследването на християнската секта, като че ли заплашваща състоянието на юдейската вяра, гибелта на храма и мойсеевите обичаи. Енергично заел се с преследването на разпръсналите се от Йерусалим християни, той бил потресен от явяването на Възкръсналия по пътя за Дамаск (Деян.9 гл.). Поразен с физическа слепота, вътрешно прозрял, той отново след три дни, получил по чуден начин зрението си чрез християнския ученик Ананий и се кръстил. След това той проповядвал кратко време в синагогите на Дамаск за Иисус като Син Божий. От тук той се отправил за Арабия, където при уединение да осъзнае себе си в новото положение и да се подготви за своето високо призвание. Когато наново се върнал в Дамаск, той видял, че неговият живот е застрашен от страна на озлобените юдеи. Вярващите му помогнали да избяга през нощта от Дамаск. Сега той отишъл за пръв път след своето обръщение в Йерусалим, за да види ап. Петър (и Яков), на които бил представен от Варнава (Гал.1:17-18; ср. Деян.9:27). След 15-дневно пребиваване там, Савел се отправил за Тарс, неговата родина, откъдето скоро бил извикан от Варнава в Антиохия (Деян.9:25). Тук, по особено откровение Варнава и Савел били избрани чрез молитва и възлагане на ръце за особено служение и, надарени с всички необходими благодатни дарове, били отправени за делото на мисията (Деян.14:3-4). Първото благовестническо пътешествие (44-45 г.) на Савел, Варнава със съпровождащия ги в началото Йоан Марко започнало от Антиохия Сирийска, продължило в Памфилия (където Йоан Марко ги оставил), в Писидия и Ликаония. С проповед излизали в синагогите и преди всичко се обръщали към юдеите, а после и към езичниците. „Първом вам (на юдеите) трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците.“ (Деян.13:46). И много езичници повярвали и влезли в Църквата Христова. Стигнали до Икония, ап. Павел и Варнава се върнали в Антиохия през провинцията и градовете, където вече били проповядвали Евангелието, при това утвърждавали учениците във вярата и поставяли презвитери в общините (Деян.14:22-23).

[Пламен]

      Апостолски Събор в Йерусалим (49г.)

      Като дали отчет на Антиохийската община за своята мисия, ап. Павел и Варнава известно време спокойно си отдъхвали от своите трудове (Деян.14:27-28). Мирът им бил нарушен от дошлите от Юдея юдео-християни. Те подигнали неразрешения още въпрос – при какви условия езичниците могат да влязат в християнската Църква – и го предрешавали в тесен юдейски смисъл: при условие на обрязване и въобще спазване на Мойсеевия закон (Деян.15:1). Межди това мисионерите tacito modo предполагали, че Мойсеевият закон за християните от езичниците не е задължителен, така го разбирали и самите обръщащи се към Църквата езичници. Естествено, разгорял се спор. За прекратяване на разногласията в Антиохийската община било решено – да се изпратят Павел и Варнава в Йерусалим при апостолите и старците (Деян.15:2). Пристигайки в Йерусалим с Варнава и в съпровождането още на новообърнатия елинист Тит, ап. Павел „предложил (на апостолите) в благовестието… особено на най-знаменитите“, т.е. на Петър, Яков и Йоан смущаващата го мисъл: „Да не би да тичам или да съм тичал напразно“. Той виждал в голяма опасност делото на своето благовестване. Апостолите, узнали за мисионерската дейност на Павел и Варнава, видели в нея явно благословение (благодат) от Бога и „подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те - при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите“. Т.е. на Павел било поверено „благовестието на необрязаните, а на Петър – на обрязаните“ (Гал.2:1-10). Това съглашение било прието в тесен кръг на апостолите; събранието на църквата се описва от Лука в 15 гл. на Деян. Тук станали дълги разсъждения, говорили се речи, от които Лука споменава речта на ап. Петър и общия смисъл на речите на Павел и Варнава. Заключението или извода от разсъжденията подвел и формулирал св. ап. Яков, изнасяйки т.нар. декрет на апостолския Йерусалимски събор за въздържанието на езичниците-християни „от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно“ (Деян.15:29). Този декрет представлявал от себе си minimum на обществената порядъчност, като изискване за симбиозата на езико-християните – това е изискване, което в Талмуда се определя като заповеди на Ной. Даденото постановление касае само езико-християните. А относно юдео-християните, се предполагало, че те постарому ще изпълняват закона на Мойсей. Защото след приведеното постановление веднага е казано: „Защото законът Моисеев от стари времена във всеки град си има човеци, които го проповядват в синагогите, дето се чете всяка събота.“ (Деян.15:21). „С това се утвърждавало за първенствуващата църква гледната точка, че юдео-християните си остават обвързани към законническия живот“ (W. Müller, Lehrbuch, 1. S., 62).

      Такова постановление на Йерусалимския Събор било изпратено чрез антиохийските посланици на Антиохийската църква и подсилени още посланици от Събора – на Юда, Варнава и Сила. То започвало с думите: „апостоли и презвитери – братя, - намиращи се в Антиохия и Сирия и Киликия братя от езичниците, радвайте се“.

[Пламен]

      Дейността на ап. Павел след Апостолския Събор. Отиването му в Рим

      Разбира се, практическите трудности, възникващи от съжителството на езико-християните с юдео-християните не се отстранявали с апостолския декрет и това много скоро се е забелязало в живота. За юдео-християните, които, както бе казано, очевидно, постарому длъжни били да изпълняват Мойсеевия закон, произлизали големи неудобства при общуването им с езико-християните, - най-вече с такова общуване се нарушавали левитските закони за чистотата. Ако бяха взели предвид това обстоятелство, тогава е трябвало да се откажат от такъв един сериозен, важен, братски израз на взаимна любов, като общуването при вечерните трапези – агапите. Мълчаливо се предполагало, че апостолите и юдео-християните ще предпочетат пред запазването на ритуалните закони братското общуване на вечерите на любовта. Но това би могло да се очаква някъде в Сирия, в Антиохия, а не в Юдея, и то не при всички и във всеки случай. Даже ап. Петър и Варнава не всякога могли да се държат на такова високо гледище. Те например, като били след апостолския събор, в Антиохия отначалото имали общение с езико-християните на трапезата; но когато дошли от Йерусалим юдео-християните, считащи левитските закони за чистотата задължителни за всички юдеи, Петър и Варнава се отделили от езико-християните и се присъединили към юдео-християните. Ап. Павел пък излизал от положението, че Бог присъединил към Църквата езичниците чрез вярата, както и единствено чрез вярата ще се спасят и юдеите; значи условните прегради между тях трябва да паднат и ритуалният закон – да изгуби своето значение. Затова той открито изобличил изменилите на своите принципи Петър и Варнава, които поставили езико-християните в обидно, даже и в опасно положение. (Гал.2:11). След този инцидент ап. Павел наскоро оставил Сирия и продължил своите благовестнически пътешествия, разкривайки в своите послания възвишено-либералната гледна точка съвършено самостоятелно (вж. напр. 1Кор.8-10 гл.; Рим.14 гл.; Евр.5-6 гл.), каквато не може да се намери при другите апостоли и евангелисти успоредно на техните писанията.

      Просветил Изтока чак до Илирик (Рим.15:19), Павел възнамерявал да пренесе своята мисионерска дейност на запад, чрез Рим и Испания (Рим.15:24, 28; Рим.1:13). Но в Рим ап. Павел попаднал не като свободен мисионер, а като подсъдим пред римските власти. Обаче съгласно автора на Деяния, Лука (Деян.28:31), той проповядвал християнството в Рим „безпрепятствено“, понеже  „словото Божие не се връзва“.

      Има исторически данни, че ап. Павел бил освободен от римските окови, извършил пътешествие на запад в Испания, а така също и на изток, където поставил Тимотей и Тит за свои заместници. След това той бил заключен във вторите римски вериги и бил посечен с меч през 67 г.

[Пламен]

      Апостол Петър

      След възнесението на Христос и слизането на Светия Дух, ап. Петър действал в Йерусалим (Деян.1-5 гл.). Вследствие гонението на християнската община, напусналите Йерусалим разпространили християнството и в Самария. За окончателното утвърждаване на самаряните във вярата, по нареждане на апостолите, за Самария се отправил ап. Петър с ап. Йоан (Деян.8:14), а след това той се появява на сирийско-финикийския бряг – в Лида, Йопия и Кесария (Деян.9:32-10:48), като проповядва навсякъде Евангелието и извършва чудеса. След това ап. Петър се връща в Йерусалим, където във времето на гонението, подигнато от Ирод-Агрипа, жертва на което станал ап. Яков Заведеев, хвърлен в тъмница; освободен по чудесен начин (Деян.12:10-12), той отново напуска Йерусалим (Деян.12:17-19). В него той се върнал за Апостолския събор (Деян.15 гл.). Тук книга Деяния споменава за ап. Петър за последен път.

      Отчасти паралелни с книга Деяния, отчасти допълващи нейните свидетелствата се заимстват от посланията на ап. Павел. Така, ап. Павел споменава в посланието към Галатяните (Гал.1:18), че той ходил в Йерусалим, за да се види с ап. Петър три години след своето обръщане, т.е. през 34-36 г., а после срещнал Петър в Йерусалим след 14 години, т.е. във времето на Апостолския събор (Гал.2:1-10; Деян.15 гл.); след това ап. Павел „се спречква“ с ап. Петър в Антиохия (Гал.2:11), който извършвал своето благовестническо пътешествие, придружаван от своята жена (1Кор.9:5). С това се завършват сведенията за ап. Петър и в посланията на ап. Павел, хронологически простиращи се до 57 или 58 г., т.е. годината на написването на 1 послание до Коринт. И така, ап. Петър бил в Йерусалим до 34-35 г., когато заминал за Самария. В Йерусалим той бил през 37-38 г., когато новообърналият се Савел посетил Йерусалим (Гал.1:18). Присъствието на ап. Петър в Йерусалим се констатира през 43-44 г., в това време, когато цар Агрипа подигнал гонение против апостолите (Деян.12 гл.). Ап. Петър бил в Йерусалим и през 48-50 г., във времето на Апостолския събор (Деян.15 гл.). През 52-53 г. той се среща с Павел в Антиохия (Гал.2:11); после продължава своето благовестническо пътешествие на Изток през 54-55 г. (1Кор.9:5), защото посланието към Коринтяните е написано в Ефес. Наистина, за този период 37-57 г., се явяват незапълнени някои години като 37-39 г., 40-44 г., 45-49 г. Не е ли могъл да бъде в тези интервали ап. Петър в Рим? Източниците не споменават за това. Обаче до argumentum e silendo не трябва да се прибягва. Особено значителен представлява промеждутъкът от 43 (44) – 49 (50) г. Не е ли могъл да бъде през това време ап. Петър в Рим? Още повече, че древното свидетелство (на блаж. Йероним) посочва 42 г. (2-ата година на император Клавдий) като година, когато ап. Петър за пръв път дошъл в Рим. Но на първо място, повествованието на кн. Деяния за ап. Петър до Йерусалимския събор се води в такъв смисъл, че ап. Петър през всичкото това време действал близо до Йерусалим: от Самария той бързо се връща в Йерусалим (Деян.8:25); предприемайки ново пътешествие, през време на което бил обърнат стотникът Корнилий (Деян.10 гл.), той скоро се връща обратно в Йерусалим и съобщава на йерусалимските християни за необикновеното събитие (обръщането на езичника-прозелит), Деян. 11 гл. На второ място, пребиваването на ап. Петър в Рим църковното предание неизменно свързва с неговия спътник Йоан Марко, който изтълкувал и записал Петровото благовестие по молба на римляните. Между това последният през 43-44 г. взел участие в благовестническото пътешествие на Варнава и Савел по Мала Азия (Деян. 13 гл.). Наистина, Йоан Марко, изглежда се уплашил от трудността на мисионерското дело (ср. Деян.15:38), останал в Пергия или в Памфилия и се върнал в Йерусалим (Деян.13:13).

      Обаче, всичко това изключва неговото пътешествие около това време с ап. Петър в далечния Рим. Изглежда, че през всичкото време той оставал в Йерусалим, където неговата майка Мария имала собствен дом (Деян.12:12), и откъдето бил взет от Варнава в пътешествието след Апостолския събор (Деян.15:33). Както виждаме, до 57 г. ап. Петър е нямал време да посети Рим, а още повече за по-дълго пребиваване там. Апостол Петър не е бил в Рим през 59 г., когато ап. Павел писал своето послание. Той не е бил там и в края на 62 или в началото на 63 г., когато ап. Павел дошъл в Рим на съд пред Цезаря. Думите на дошлите при ап. Павел в Рим юдеи: „Но желаем да чуем от тебе това, което ти мислиш; защото нам е известно, че на това учение навред противоречат“ (Деян.28:22), - изключват до края на 62 г. проповедта тук на „апостола на обрезанието“ (ср. Гал.2:7), т.е. на ап. Петър. Но речта на ап. Павел към римляните за това, че той проповядва там, където името Христово е още неизвестно, и че той не зида християнска община на чужди основи (Рим.15:20) – също прави невъзможно да се допусне не само основаването на римската община от ап. Петър, но даже и неговата проповед там. Ап. Петър не е бил в Рим, когато ап. Павел две години сравнително свободно (Деян.28:30-31) пребивавал там и откъдето писал своите послания до Малоазийските църкви – до Ефес., Кол., Филип., Тимотей, защото в тях няма никакво споменаване за него и въобще указание. Ап. Петър не е бил в Рим през 64-65 г., а неговият спътник Марко в предполагаемото благовестническо римско пътешествие се намирал в това време на Изток в Мала Азия, и бил поканен във второто предсмъртно послание към Тимотей (2Тим.4:11) от ап. Павел в Рим за негова услуга.

      Такива са данните на свещените текстове. А що се касае до църковното предание, то  се представя в следния вид: Първото напълно ясно и определено свидетелство на църковното предание за проповедта на ап. Петър и Павел в Рим и основаването от тях на римската църква се среща в 170 г., в ответното послание на Дионисий Коринтски до римската църква (Евсевий, Ц.И. II, 25; ср. IV, 23)… „И ето и вие с това напомняне съединихте посевите, израснали чрез Петър и Павел в Рим и Коринт, защото те двамата насадиха нас, коринтяните, и двамата са учили, и двамата в едно време са пострадали.“ След 12-15 г. за проповедта на апостолите Петър и Павел в Рим, за основаването на църквата от тях – пише св. Ириней (Против ерес. III, 1 ср. III, 3).

      Църковният писател от края на II в., на име Гай свидетелства: „Аз мога да ти покажа трофеите на апостолите. Ела само във Ватикана, или на остийския път, - веднага ще видиш победоносните знаци на основателите на римската църква“ (Евсевий Ц.И. II, 25). Тертулиан (За прескрипциите 35; против Скорп XV; против Маркион, IV, 5) споменава за мъченическата смърт в Рим също на двамата апостоли – Петър и Павел. При блаж. Йероним – De viris illustr. (с. I) (ср. Euseb. Chron. I, 2) – в края на IV в. се съобщава, че ап. Петър, след управлението на Антиохийската катедра, където поставил своя приемник Еводий, и след посещението на Понт, Галатия, Кападокия, Азия и Витиния дошъл в Рим, за да порази Симон Мага във втората година на император Клавдий и ръководил римската община в течение на 25 години, а в последната година от царуването на Нерон бил разпнат с главата надолу (Вж. Ориген у Евсевий, Ц. И. I. III, 1. Може би това предание се явява като тълкуване на известните думи на Иисус Христос, обърнал се към ап. Петър – Йоан.21:18-20) и погребан на Ватиканския хълм. По такъв начин у блаж. Йероним ние срещаме най-разширеното и колоритно изложение на църковното предание за пребиваването на ап. Петър в Рим. То преживяло цели векове, повтаря се и днес, макар хората колкото и да са просветени, отказват да потвърдят заедно с блаж. Йероним 25-годишното епископстване на ап. Петър в римската Църква и настояват само на това, че той бил първият римски епископ – най-добросъвестното и безпристрастно разглеждане на въпроса счита за „твърде вероятно“ или даже намира в преданието „достойно за вяра зърно от истината“, че ап. Петър в края на своя живот, в последните години от управлението на Нерон, дошъл в Рим, където и пострадал със смърт на мъченик. Косвени указания за това се съдържат още при Климент Римски (посл. V гл.), при св. Поликарп (в неговото послание към Рим.) и др. Забележително е също и това обстоятелство, че няма нито едно църковно предание, което да сочи някое друго място за смъртта на ап. Петър освен Рим.

[Пламен]

      Основаване на Римската Църква

      Основателят на римската община остава неизвестен на християнството. Ап. Павел не би могъл да мълчи за това (ср. Рим.1:6, 7; 16:17). За основаването на римската Църква от ап. Петър и за неговата дейност там не може и дума да става. Също римските юдеи и прозелити, които повярвали в деня на Петдесетница (Деян.2:10; ср. 36-42) – не са могли скоро да бъдат проповедници в Рим. Т.к. те се оказали не празни посетители на Йерусали, а хора, които са се задържали в Йерусалим и съставили зърното на първоначалната Йерусалимска църква. (В Клементините Recognidones – се съдържат сведения, че Варнава разпространявал християнството в Италия. Точно на това съобщение не се придава никакво историческо значение.) От съдържанието на посланието до римляните съвсем не следва, че римската община била обърната неотдавна. Напротив, от Рим.13:11 може да се заключи, че по всяка вероятност, ядрото на тази община съставлявали повярвалите в Христос едновременно със самия Павел, т.е. в 30-те години. При живото взаимообщение между римското юдейство и митрополията (палестинските юдеи) няма нищо чудно, че без дейното участие на призвани мисионери в Рим, подобно на това както по-рано в Антиохия чрез юдейските християни, преселили се там от Палестина (Деян.11:20; 13:1; Рим. 16:13; Марк.15:21), християнската вяра да е намерила най-близкия образ на тамошното юдейство своята начална почва и разпространение, без да се изключват след това прозелитите и езичниците. Първото споменаване за римската община се среща при Светоний по повод на неговото съобщение за указа на император Клавдий, отнасящ се към 52 г. за изгонването на юдеите. След смъртта на Клавдий (54 г.) юдеите бързо се завърнали в Рим. Тогава, изглежда, християните се отделили в богослужебно отношение от юдейските синагоги (ср. Цан.). Тацит знае християните като вече отделно живущи, обособени (Annal., XV, 44). Това се отнася към 64 г.

[Пламен]

      Съдбата на първата християнска община и падането на Йерусалим

      От своето първо гонение (Деян.7-9 гл.) йерусалимската Църква излиза с преобразувана организация, съобразно с настроението на окръжаващите я юдеи и в зависимост от стремежите на влезлите в нея лица. Ние нищо не чуваме вече за уредниците на трапезите, някога избрани измежду елинистите. Нито за някаква общност на имотите, подобно на споменатата в Деян. 2 и 4 гл. – никаква дума повече. Всичко това, очевидно, трябвало да мине и минало безвъзвратно. Гонението било отправено против либералите-елинисти и съчувстващите им, така че даже и апостолите не били засегнати от това (Деян.8:1). Затова, в съвземащата се от първия удар Църква започнал да преобладава юдео-християнски дух. Начело на Йерусалимската община застанал ап. Яков, брат Господен, прославен сред целия юдейски народ със своята праведност, която, бидейки християнска по дух, се проявявала във формите или рамките на юдейското благочестие (ср. Евсевий Ц. И. II, 23), с по-рано споменатите презвитери (Деян.11:30; 15:2-4), често повярвали фарисеи (Деян.15:5). Не само Йерусалимската община, но изобщо всички юдейско-християнски общини в Палестина се намирали под ръководството на Яков, живеел с надеждата за обръщането към Христос на целия еврейски народ.
Йерусалимската, първохристиянската община, майката на Църквите, разбира се, след. Апостолския събор признала законността на мисиите сред езичниците, но начинът на нейното изпълнение чрез ап. Павел и силният ръст на езико-християнските общини възбуждал все пак недоволството и недоверие, т.к. в смесените общини, при доминиращ езико-християнски елемент, все по-ясно ставало накъде се направлявало развитието: именно в името на християнската свобода законническите нрави даже при юдео-християните в тази община се нарушавали, и християнската свобода от закона въобще започнала да достига своите цели. Оттук започнала реакция в юдео-християнската община против езико-християнските общини. Вследствие на такива обстоятелства партията на юдео-християнските ревнители, с които ап. Павел се борил в основаните от него общини, получава в първата община, в Йерусалим, огромно влияние. Когато ап. Павел дошъл за последен път в Йерусалим, против него се обявили не само страшната ненавист на неповярвалите юдеи, но също и дълбокото недоволство и палестинските християнски общини. Такъв един прием ап. Павел вече предвиждал. Затова той дошъл с намерение нищо да не изпусне от това, което би могло да заглуши готвеният явен удар против него като апостол на езичниците и да задържи още във връзка с майката-църква силно разрастващите се християнски общини сред диаспората или езичниците. Това било подбудителна причина за събиране на парични средства, които той предавал като дар на любовта на гръко-християните на бедните „светии“ в Йерусалим. Ап. Яков, който приел ап. Павел, му посочил голямото множество повярвали юдеи, като ревнители на закона. Всички тези не могат без уговорка да се поставят на една степен с обикновените юдействащи противници на Павел. Не това, че ап. Павел проповядвал Евангелието на езичниците без обрязване съставя тук основание за ненавист към Павел, но това, че на юдействащите било съобщено, че ап. Павел подбужда юдеите, живеещи между езичниците, да не изпълняват закона, да не обрязват децата и изобщо да не следват законните обичаи (Деян.21:21). И това не се говорило без всякакво основание, поне дотолкова, доколкото Павел в смесените общини се стремял към това, юдеите поради братско общение със своите езико-християнски членове да изоставят някои ритуални строгости на закона и да не практикуват закона като нещо, безусловно необходимо за спасението. Съгласно неговите принципи и дума не могло да става за необходимост от обрязването на децата на езико-християните. За да премахне съблазънта от тези и подобни слухове, ап. Павел се съгласил с предложението на ап. Яков, да приеме участие в назорейския обет на някои от юдеите и да вземе необходимите при това разходи на своя сметка. Това не могло да бъде против убеждението на самия апостол – неговото правило – за всички да бъде всичко (ср. 1Кор.9:19, 21). Няма основание да се обвиняват йерусалимските християни за тези враждебни прояви против Павел, които довели до неговото арестуване (разпространил се слух, че Павел въвел езичници в храма); от друга страна, ние не чуваме, йерусалимските християни някак си особено енергично да са се застъпили за хванатия, арестуван Павел, или вследствие на връзките си с него да бъдат подложени на гонения от страна на неговите неповярвали съотечественици (Деян.21:21-36). Първата община в Йерусалим се отделила от общата Църква, преди още опасността да се е разразила над Йерусалим.

      Краят на ап. Яков показва, как малко даже и най-решителното следване на строго законническия живот могло да успокои ненавистта на невярващите юдеи. Егезип (при Евсевий Ц.И. II, 23) определя това събитие малко по-рано от разрушаването на Йерусалим от Веспасиан. Йосиф Флавий (Antiquit. XX, 9-1) отнася убиването на ап. Яков към времето след смъртта на проконсула Фест и до идването на Албин.

      В юдейските очаквания все повече и повече се закрепвала вярата в предстоящата решителна борба на откриващото се Царство Божие с римското царство и победата на първото над второто. От партията на фарисеите се отцепила група ultra на ревнители на закона, или зилотите. Постепенно разрастващият се патриотизъм на тези зилоти въвличал все по-дълбоко и по-дълбоко юдейския народ в безнадеждното въстание против безразсъдното управление на последните римски прокуратори и му приготвял неизбежна гибел. Според уверенията на Йосиф Флавий, народът в голямата си част не бил склонен към война, бил обхванат от ужас, виждайки надигащата се неизбежна катастрофа.

      Когато юдео-християните от св. Земя (Юдея) видели, че историята на родния им народ се подготвя стъпка по стъпка към съдбоносния край, те, разбира се, скърбели, съзнавайки себе си солидарни по националност и кръв с целия народ. Но от друга страна, те чувствали в себе си своята вътрешна, духовна отделеност от него, от тези, които хулели Иисус Христос и очаквали тепърва своя политически спасител. Юдеите, обратно, ненавиждали своите съотечественици-християни – толкова повече, колкото по-ярки били техните надежди, решително отхвърляни от християните. Те мислят за времето, когато ужасът на опустошението ще настане на св. място, за да напуснат Йерусалим. Моментът сякаш вече настъпил, когато месиянската община трябвало да се обособи от лъжливите очаквания на своя народ. Според Евсевий (Ц. И. III, 5), на Йерусалимската община било дадено някакво откровение да се отдалечи в Пела, в Перея. Разрушаването на Йерусалим, започнато от Веспасиан и завършено от Тит (69-70 г.), поразява със своя ужас. С изселването в Пела и с разрушението на Йерусалим християнската първообщина загубила историческата почва, която обосновавала нейното ръководно значение и го утвърждавала. По-късното развитие на християнската Църква трябвало да стане и да завърши на почвата на езико-християнството. Фактически ролята на юдео-християнството била завършена.

[Пламен]

      Дейност на св. Йоан Богослов и на останалите Апостоли

      В първата християнска община ап. Йоан се представя като действащ заедно с ап. Петър. Той и ап. Петър отиват в Йерусалимския храм на молитва, изцеряват хромия, биват отведени на разпит в синедриона (Деян.3:4). Той заедно с ап. Петър се отправят за Самария (Деян.8:14). Наред с Петър се споменава като един от стълбовете на йерусалимската Църква (Гал.2:1-10). След това споменаване нито една от свещените книги, нито дума не говори нито за живота, нито за дейността на Йоан Богослов. Църковното предание заселва св. Йоан в Ефес, където пребиваването му било прекъснато със заточението му на о. Патмос при Доминициан. Преселението в Ефес, може би, се е случило преди юдейската война (69-70 г.). Цял ред църковни писатели, започвайки с Ириней  (Против ересите, III, 3-4) („Св. Йоан получил Мала Азия начело с Ефес и останал там до времето на Траян“), решително и ясно говорят за дейността на св. Йоан в Ефес. Освен Ириней следва да се спомене Поликрат Ефески, Аполоний, Климент Александър, Ориген, Евсевий (Ц. И. III, 1, 23, 31, 39; V, 24).

      За живота и мисионерската дейност на останалите Апостоли се запазили толкова малко известия, че даже Евсевий (Ц. И. III, 1) съобщава за тях само по нещичко и с неуверен характер. Той знае само един източник за сведения – това е III том от тълкуването на книга Битие от Ориген. Ето думите му: „Св. Апостоли и ученици на нашия Спасител се разпръснали по цялата вселена. На Тома, както говори преданието (Климент Александрийски, 9 книга от изследванията), се паднал жребият да отиде в Партия (Персия), на Андрей – в Скития, на Йоан – в Азия, гъдето той е живял и умрял в Ефес. Петър проповядвал, вероятно, на юдеите от диаспората в Понт, Галатия, Витиния, Кападокия и Асия, а накрая, намирайки се в Рим, бил разпънат на кръст с главата надолу, какъвто начин на страдание сам си избрал. Но какво да се каже за Павел, който разнесъл благовестието за Христос от Йерусалим до Илирик и най-накрая в Рим при Нерон приел мъченичеството – за което дословно се говори от Ориген, в 3-тия том на неговото тълкуванието на книга Битие?“

[Пламен]

      Християнската мисия през II-III в.

      Вярата, че самите апостоли просветили с проповедта целия свят – е твърде древна, тя възникнала в края на I в. Тя се явила и разпространила толкова лесно, че за дейността и съдбата на болшинството от апостолите не са се запазили твърди исторически данни. Отсъствието на интерес за съхранението им се обяснява или се обуславя с твърдата надежда за скорошното второ пришествие на Иисус Христос и близкия край на земята. Преднамерените исторически преувеличения укрепвали тази вяра, като сами произлизали от нея. Вместо да събират исторически данни за мисионерската дейност на апостолите, захванали се да съчиняват мисионерски легенди, чието развитие продължило до XVI в. Според Ерм, на земята съществуват 12 народа, и на всичките тях Евангелието било проповядвано от апостолите (Под об. IX, 17). Малко по малко, почти за всяка страна била съчинена мисионерска история, която обикновено започвала с апостолите (Византия и Русия, например, считат за пръв мисионер на християнството сред тях ап. Андрей). На Запад, както скоро било прието положението, че от апостолите само един Петър бил в Рим, който започнал да се издига като единствен център на мисионерска дейност. Обаче, в Милано сочели Варнава, като свой просветител. От свидетелствата (1Сол.1:8; Рим.1:8; ср.15:19; Кол. 1:6; ср.2:3; 1Тим.3:16; Марк.13:10; Мат.24:14; ср.10:11; Деян.17:6; Откр.7:9; Марк.16:20; Мат.24:19; Лук.24:47; Деян.1:8; Климент Алекс. Антология, VI, 6:48; Климент Римски, Кор.5 гл., ср. 12:4; 9:2; св. Игнатий Римл. ГУ; Ерм – Подобие VIII, 3; IX, 17) се вижда енергията, с която се проповядвало Евангелието и фактът, че още тогава Евангелието преминало границите на римската империя и било проповядвано от варварите. За действителния размер на християнската проповед сред юдеите може да бъде прието свидетелството на Яков Йерусалимски (Деян.21:20) за многото хиляди от тях, повярвали в Христос. За успеха на християнството сред езичниците ясно говори писмото на Плиний Младши. „Заразата на това (християнско) суеверие се разпространила не само по градовете, но и по селата и колибите“ – пише Плиний. Той, разбира се, отчасти преувеличава делото, за да удържи император Траян от кървавите мерки. Също така следва да се обърне внимание на изразите на Тацит и Климент Римски за християните, като  „multitudo ingens“ (неизчислимо множество). Диалогът на св. Юстин с Трифон (с. 117) говори за проникване на християнското благовестие сред пастирските народи (номадите), арабите, за което Юстин, роден в Самария, е могъл добре да знае. За разпространение на християнството през II половина на II в. се намират сведения у Тертулиан. В съчинението си „Против юдеите“ той говори: „Та в кого, ако не в Христос, повярваха всички народи?... парти, мидяни, еламити, жителите на Месопотамия, Армения, Фригия, Кападокия, Понт и Азия, Памфилия, Египет и части от Африка, намиращи се зад Киринея, и жителите на Рим, и живеещите тогава в Йерусалим юдеи, и други народи, и разните обитатели на Хетулия, многочислените учители на Мавритания, всичките предели на Испания, разните народи на Галия, и недостъпните за римляни места на Британия, но подчинена на Христос, а така също и – сарматите, даките, германците, скитите и много отдалечени народности, и много острови и провинции, неизвестни нам, които ние не можем и да изброим“. Обръщайки се към римските власти, Тертулиан говори: „Ние съществуваме едва от вчера и все пак напълнихме всичко ваше: градове, острови, крепости, муниципии, събрания, лагери, курии, дворец, сенат, форум“. На обидната забележка, че християните са врагове на римската държава, той отговаря: „Ако само ние сме ваши врагове, то у вас има повече врагове, отколкото граждани, защото всички ваши граждани са станали християни“ (Апологет., с. 37)… Трябва и да се говори, че езикът на приведените съобщения на Тертулиан е хиперболичен, прийомите му са ораторски, далеч от приблизителна точност? В преброяването на местата и народностите той следва кн. Деяния, затова и говори за острови и провинции „неизвестни“ нему. Но Тертулиан сам се поправя, когато трябвало да се обърне към проконсула на Африка, Скапула, относно този въпрос. Ако и на Скапула, би му хрумнало да подигне гонение против християните, то би трябвало да се избие около 1/10 от Картаген („Carthago decimanda esset – Ad Scapulam“, с. V). „Десетата част от жителите“ – това, разбира се, не е o'mnes, universi, nonne plures. Съвършено противоположно съждение за числото на християните се среща у Целз: „Ако от вас (християните) блуждае още някой, като се крие, то него го търсят за осъждане на смърт“ (с. Celsum, VIII, 6 у Ориген). Целз представя нещата така, като че в следствие на някаква строгост във времето на Марк Аврелий християнството вече замирало. Разбира се, Целз, както и Тертулиан, също преувеличава, но вече в друго отношение. Климент Алекс. (Protrept X-XI), посещавайки сам много и различни градове и страни, свиделства, че „не малко“ философи се присъединили към християнството и че християнската религиозна философия започнала да съперничи с езическата. Огромно значение имат и показанията на св. Ириней, че християнството било пренесено в Германия, Иберия, у много варварски народи, макар те и да нямали св. книга на своя език. Той сам се опитва, с цел мисионерство, да изучи келтския език (с. haer. lib., I. proem.). Сериозна поправка на преувеличението прави Ориген в своето тълкуване на Мат.24:14. Той възразява против лицата, очакващи второто пришествие на Христос много скоро, посочвайки, че преди пришествието на Спасителя Евангелието трябвало да бъде проповядвано на всички народи, а в неговото време то още не било проповядвано на етиопците, китайците, британците, германците, даките, сарматите и много други народи не са чули още евангелско слово. Той констатира, че никъде няма още всецяло християнски град (Ср. с. Celsum III, 30) и че във всеки отделен град числото на християните спрямо числото на гражданите е сравнително още „твърде малко“ (πάνυ ολίγοι). Като разглежда Целз, той отбелязва за числото на измъчените: „ολίγοι κατά καιρούς καί σφόδρα ευαρίθμητοι“ (с. Celsum 111,8), т.е., че мъчениците били немного в това или онова време и, че те могат да бъдат лесно преброени. Не трябва да се забравя, че това Ориген говори в полемика с Целз. Ако според Ориген (времето на Филип Арабийски) нямало още ни един град напълно християнски, то, след две човешки поколения мъченикът Лукиан († 312) говори, че „urbes integrae “ са станали християнски. Данните на Лукиан се потвърждават от едно място в рескрипта на Максимин Даза, че „почти всички човеци са оставили вярата в боговете и се присъединили към християнския народ“ (у Евсевий, Ц.И. IX, 9).

      В историята на мисионерската проповед, след апостола на езичниците, трябва да се отбележат два особени момента: Епохата на Комод с неговите приемници и десетилетията преди 303 г., т.е. 260-303 г. В тези два периода станал огромен прираст на християнството, особено във II период. Първият период въвел християнството в дома и града. Във втория период християнството се разпространило по провинциите на цялото царство.

[Пламен]

      Страни, градове и места на разпространение на християнството в началото на IV век

      Вече към края на I в. може да бъде констатирано значително разпространение на християнството и образуване на християнски общини и църкви. Към времето на Траян християнството проникнало вече и в Галия, вероятно и до Испания. Своите главни пунктове то имало в Ефес, Рим и отчасти в Антиохия. В Рим и Мала Азия то вече обърнало върху себе си вниманието на правителството.

      Християнството се родило на Изток, в Палестина и оттук се разпространило в Сирия. Християнството проникнало също и във Финикия (Деян.9:20), в Сирия и Киликия (Деян.15:23), на о. Кипър (Деян.13 гл.) и в Едеса. От историческа гледна точка преписката на Авгар (у Евсевий, Ц.И. 1,13) и проповедта на ап. Тадей в Остромското царство, в Едеса на споменатия Авгар (Евсевий, II, 1), се считат за легендарни събития. Но със сигурност се знае, че още преди 190 г. християнството било значително разпространено в Едеса и нейните околностите и че скоро (може би около 200 г.) княжеският дом приел християнската вяра, християнството следователно станало „държавна религия“. Още във времето на спора за пасхата (края на II в.) общината в Осрапа (Едеса) писала послание в Рим. Едеското християнство се отличавало от вселенското и се свързвало с две съмнителни личности – Тациан и Вардесан. Християнската Едеса представлявала по себе си оазис в езическа страна.

      Християнството се разпространило в Рим и Италия, най-напред между гръцкото население и запазило гръцкия език. За разпространение на християнството в северна Африка, Нумидия, без да говорим за Египет, Александрия, имаме убедителни данни. Св. Ириней свидетелства за разпространение на християнството всред келтите и други германски племена. За християнството на Балканския п-ов, чак до Илирик, говори още ап. Павел. С една дума, тогавашният културен, т.е. гръко-римски свят, разположен по бреговете на Средиземно море, и много варварски народи, живеещи навътре по римските провинции и по разни страни, в една или друга степен били просветени с християнското учение.

      Не само интересно, но и твърде важно би било да се реши въпросът: какъв приблизителен процент от населението съставлявали християните, когато император Константин Велики се решил на такава важна стъпка, като признаването на християнската религия за позволена. Знаменитият изследовател на християнската мисия за посоченото време, проф. А. Харнак, отбелязва, че „да се говори за действителния процент на християните – това е дело произволно“. Позволено е, според него, да се говори с основание само за различната численост (количеството) на християните в различните части на империята.

      В това отношение могат да се разделят провинциите на 4 части:
      1) провинции и области, където християните към IV в. били наполовина;
      2) провинции, където християните съставяли значителна част от населението, имали влияние над ръководните кръгове, и християнството могло свободно да съперничи с всички други религии;
      3) провинции, където християнството било малко разпространено;
      4) накрая, провинции и области, където християнството било твърде оскъдно.

      I. Към първата категория принадлежи цялата област на днешна М. Азия с изключение на рядко населените и оставени без внимание области в средата на полуострова и на юг, които всякога били малко значителни в културно отношение. Тук принадлежат също част от Тракия, Армения, вероятно Кипър и Едеса.

      II. Към втората категория могат да бъдат отнесени Антиохия и Келесирия, християнството е трябвало вече дълбоко да проникне в сирийското население, Александрия с Египет и Тива. Новата религия тук вече е дълбоко проникнала в низшите, не гръцки слоеве, както доказва възникването и необикновеното разпространение на монашеството в тези окръзи към края на IV в., коптският превод на Библията и църковният коптски език. За Евсевий Египет е християнска страна  κατ’ εξοχήν (Demonstr. VI. 20.9-22). Тук трябва да бъде отнесен и Рим, част от средна и долна Италия (именно бреговете), проконсулска Африка и Нумидия, южна Испания, някои (прибрежни) части на Ахая, Тесалия, Македония и островите, а така също и южните брегове на Галия заедно с долината на Рона.

      III. Към третата категория следва да се причислят Палестина, Финикия, Арабия, някои места на Месопотамия, вътрешните части на Ахайя, Македония, Тесалия, Епир, Дардания, Далмация, Мизия и Панония, северната и вътрешна част на средна Италия и източна горна Италия, южна Франция, Белгия, Германия, Мавритания, Триполитания, някои известни части на Испания.

      IV. Към четвъртата категория, накрая, принадлежат градовете на старата страна филистимците, северните и северозападни брегове на Черно море, западна горна Италия, средна и северна Галия.

[Пламен]

      Разпространение на Християнството сред различните слоеве на обществото

      Апостол Павел пише: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“ (1Кор.1:26-27). Другите свидетелства от древно време до Марк Аврелий потвърждават, че християнските общини се състояли тогава преимуществено от хора по обществено положение незначителни, – от роби, освободени от робството и занаятчии. Целз (contra Celsum. I, 27:III, 18.44; VIII, 50), Цецилий (у Мин. Феликс – Octav. V, 8-12), така също Лукиан (Peregr. XII, 33) и Аристид ритор (Orat. XLVI: „християните не участват в градските съвети“) – ясно говорят същото, и самите апологети са съгласни с тях в това.

      Даже служителите на Църквата, йерархичните лица – принадлежали често към низшите слоеве… От друга страна, сам Павел сочел това, че също така някои знатни, мъдри и силни ставали християни (ср. Филип.4:22 – „които са от кесаревия дом“), и той също предполага, че има християни, които са още роби (1Кор.7:12). Книгата Деяния потвърждава това. На о. Кипър бил обърнат началникът, проконсул Сергий-Павел (Деян.13:2-12), в Атина Дионисий Ареопагит (Деян.17:34), също и в Берея (Деян.17:12). От Рим.16:23, се вижда, че „градският ковчежник“ Ераст бил християнин. Изглежда, че Акила с Прискила трябва да бъдат причислени към високото обществено положение. Плиний пише на император Траян, че „multi ornois ordinis“ са преминали в християнската секта. Против богатите християни Яков отправя своето послание (Як.2:1; 14:13). В Рим била обърната в християнството Помпония Грецина, „insigois femiaa“ (Tacit. Annal. XIV, 39), след това консулът Тит Флавий Климент и жена му Домицила (по Дион Касий LXVn, 14), а заедно с тях и други се отклонили към „безбожието“ на юдейските нрави, т.е., значи, знатните лица водили пропаганда в своите кръгове. На основание на най-новите разкопки се установява, че християнството било проникнало в императорското семейство на Флавиевия дом (ср. De Rossi, Kraus у Hauck, R.E. IV, 165). Св. Игнатий в своето послание към Римляните предполага, че римската община е толкова влиятелна, че може да го избави от смърт (но той сам не желае това)… В лицето на апологетите християнството се сдобило с образовани хора. Особено сред гностицитите се срещали високо интелигентни личности и мислители от първи ранг. Дайсман (Deismann) несъмнено преувеличава пролетарския и некултурен състав на древно-християнските общини. Иначе Павловите послания би трябвало да бъдат написани, ако да бяха предназначени за такива читатели.

      Особена епоха в историята на християнството прави царуването на Комод (180-192 г.). От това време в християнската църква започват да влизат лица с високо звание. Евсевий въз основа на неизвестни нам източници разказва (Ц. И. V, 21), че тогава християнската проповед се разпространила във всички кръгове, „тъй че в Рим много знаменити по богатство и произхождение граждани с целите си семейства и родове се обръщали към спасението“. Така например, Евсевий посочва знатния гражданин, може би и сенатор, Аполоний, обезглавен за християнството, по донос на роб; Тертулиан, Климент Алекс., Ориген напълно потвърждават свидетелствата на Евсевий. Вторият рескрипт на император Валериан против християните (258 г.) има предвид заедно с клириците и „Caesarini“ (Киприан, руски превод писмо 65; ср. 80, 1). От лицата с високо звание, преминали към християнството, са се избирали епископите, като Киприян, Дионисий Алекс., Анатолий, Павел Самосатски и Филей Тмуитски (ср. Евсевий VIII, 9:6; VII, 14:18, 32; VI, 41). Евсевий описва състоянието на християните преди Диоклетиановото гонение (Ц.И. VIII, 1), когато императорите, поради разположение към християнските началници, възлагали им „управлението на народа и от голямото си разположение към тяхната вяра избавяли съвестта им от жертвоприношения“. Първият указ на Диоклетиан против християните бил разкъсан от един знатен християнин (Евсевий, VIII, 5). Във Фригия бил изгорен цял християнски град заедно с висши правителствени лица. Чрез Климент и Ориген християнството намерило достъп към науката. Нам са известни цял ред имена – „rhetores“ и „grammatici“, които преминали към християнството. Античният софист Малхион (Евсевий, VII, 31), Лактанций и Флавий (de vir. illustribus 80; advers. Jovian. II, 6), Арнобий, Викторин Петавски; много лекари станали християни. Християнството намерило за себе си достъп даже и до императорския двор. За родственика на император Домициан, консулът Тит Климент и Домицила, е вече споменато. Наложница на император Комод дълги години била християнката Марция, твърде влиятелна личност в двореца. Чрез нея, както разказва Иполит (Philos. IX, 12), папа Виктор издействал освобождение за християните, мъчени в рудниците на Сардиния. Сирийските придворни дами често били благосклонни към християнството. За Юлия Мамея е известно, че тя е викала в двореца Ориген; Иполит посветил на нея свои съчинения (Евсевий, VI, 21). Орозий я нарича християнка (VII, 18). Дворът на нейния син, император Александър Север, се състоял от много християни (Евсевий, VI, 28). Той и неговият приемник били обявени за тайни християни (Евсевий, VI, 34). Максимилиан Деций и Валериан не изтребвали християните в двореца. Същото трябва да се каже и за двора на Констанций Хлор и Лициний.

      Християнството сред войската
      Християнството никога не е била полева религия. Положението и задълженията на войните били непримирими с християнската религия. Тя принципно отхвърля войната и проливането на кръв. Първоначално е имало войници-християни във войската, защото съществувало правило: всеки е длъжен да остане в това положение, в което е призван (1Кор.7:20, ср. Лук.3:14). „Войнишкият въпрос“ възникнал единствено във времето на Марк Аврелий или на Комод, защото тогава християнството имало успех във войската, особено на Изток (и отчасти в Африка). Положението на войника-християнин всякога е било застрашено. Неговата принадлежност към забранената секта във всяка минута е могла да даде повод за процес. Заради това войници-мъченици е имало повече, отколкото в останалите съсловия.

      Разпространение на християнството между жените
      Жената е играела голяма роля в живота на общината и в пропагандата на нейното учение. Апостол Павел обявил равенството на мъжете и жените (Гал.3:28). Сам Иисус Христос, наравно с учениците допускал до Себе Си и жени. Заедно с учениците след Христос вървели „от град в град“ и жени, които по-рано „били излекувани“ (от Иисус Христос) от зли духове и болести, такива са: Мария, наричана Магдалина, из която Иисус изгонил седем бяса, и Йоана, жена на Иродовия домакин Хуза, и Сусана и много други, които Му служили с имотите си (Лук.8:2-3). Жените съпровождали Иисус Христос на Гилгота, били при разпятието Му, балсамирали Неговото пречисто тяло. Те също – са първите вестителки на Неговото възкресение. Те присъстват на християнските събрания след възнесението; също са били заедно с учениците и в деня на слизането на Светия Дух (Деян.1:11). От 1Кор.7:12 следва, че са имали място на първо време смесените бракове: мъж езичник, жена – християнка, или обратно. В събранията на християните жените получавали дарове на пророчество (1Кор.11:5). От този факт твърде трудно е да се примирим с положението: „Жените ви в църквите да мълчат“ (1Кор.14:34; ср. 1Тим.2:11). Жените ап. Павел приветства в своите послания като свои сътрудници, например Прискила (1Кор.16:19; Рим.16:3), Фива (Рим.16:1), Еводия и Синтихия (Филип.4:2), Апфия (Фил.2); жената на ап. Петър го съпровождала в мисионерските пътешествия, както очевидно и жените на други апостоли (1Кор.9:5).

[Пламен]

      Глава II. Християнската Църква и външният свят

      Отношения между църква и държава

      В историята на Църквата през първите три века повече от всичко приковава вниманието борбата на Църквата за завоюване на място под небето за себе си, определено положение в света. Светът ненавиждал и преследвал християните: non licet vos esse (вам не е позволено да съществувате)! Църквата се закрепва в света – отначало с помощта на извънредните знамения и чудеса, на разнообразните действия на Светия Дух (I в.), а после благодарение на безстрашните си „свидетели“ за Христовото име (μάρτυρες) също въодушевени, разбира се, от Светия Дух. Победата, която накрая постигнало християнството над юдейството и езичеството, над най-силната държава на древния свят и цялата негова култура, и удържало тази победа именно без външна сила, а само чрез нравствената помощ на вярата и любовта, на търпението и постоянството – е едно от най-възвишените събития на историята и най-верният аргумент за Божествения характер.

      Първият период от живота на Църквата справедливо наричат време на мъчениците и апологетите. Този период е героичен. Решавал се е въпросът: да бъде или да не бъде християнството, и църквата отговорила на него „със свидетели“ на кръвта – с мъчениците, изповедниците и с устата на великите апологети.

      Идейното значение на мъченичеството, чрез филологическия анализ на думата μάρτυς прекрасно изяснява проф. Болотов. „Мъченичеството“, казва той, „е особено характерно явление“… Думата „мъченик“, с която била преведена у славяните гръцката „μάρτυς “ (соб. свидетел), придава само второстепенна черта на факта, и се явила, като че ли отзив на непосредственото човешко чувство на повествуванието за онези ужасни страдания, които пренасяли μάρτυρες. Такъв превод показва, че в мъченичеството тези народи повече от всичко били поразени от изтезанията на мъчениците, а не от засвидетелстването на вярата. Но християнинът-грък гледал на явлението от друга страна. Мъчениците – това са борци (’αθληταί) за вярата; тяхното мъчение – това е подвиг, с оттенък на тържественост, ’αγών. Μάρτυς, следователно, не е пасивен мъченик (причастие от минало страдание), страдалец, а герой – деятел. Сам Иисус Христос наричал Себе Си „μάρτυς“, – верен свидетел (Откр.3:14; 1:5; ср. Евсевий Ц.И. V, 2-3), а мъчениците според славянската употреба на думите Свои свидетели (Откр.2:13. ’Αντιπας ‘ο μάρτυς μου ο πιστός μου ср. Откр.17:6; Деян.22:20). Но Христос се нарича също и Апостол на нашето вероизповедание (Еф.3:1) и на апостолите възлага служението да бъдат Негови свидетели – μάρτυρες (Деян.18; ср. 24:16-22). И апостолите наричат своята мисия την μαρτυρίαν на Иисус Христос (Откр.1:2). И така, мъченичеството е продължение на апостолското служение в света. Задачата на това служение се е състояла в това, да пробуди заспалата и исторически отживяла религиозна съвест на окръжаващото християните езичество, да ги застави сериозно да погледнат на своите религиозни задължения, със своя личен пример на висока самоотверженост да покажат на окръжаващия ги свят, че религията е дело толкова важно, колкото в известни случаи трябва по-добре човек да пожертва своя живот, вместо него. Мъчениците, не прибягвайки към никакви аргументи, предлагали своята кръв вместо доказателства за тази истина, в която те били убедени, която за тях „свидетелите“ имала очевидността на факт. Ако на мястото на хладната интелигенция се поставяла простата маса, то въодушевлението на мъчениците поразявало нея повече, отколкото представителите на първата и я заставяло да се отнася към свършения факт с такова мълчаливо благоговение, което било наполовина обръщане. Думите на Тертулиан „semen est sanguis christianorum “ изразяват дълбока психологична истина и заедно с това исторически факт.

      Гонение на християните от страна на юдеите.
      Юдеите открили гонение против християните, естествено по-рано от езичниците, защото християнството се явило в недрата на юдейството. Причината за гоненията на християните от страна на юдеите е изразена ясно в обвиненията срещу мъченика Стефан; тя се състояла в това, че християнството, не отричайки Божествения характер на Мойсеевия закон и Храма, доказвало отмяната им с пришествието на Иисус Христос (Деян.6:11; 13-15). Тази вярна мисъл тенденциозно се възприема като „хулни думи срещу Мойсея и Бога, срещу това свето място и закона“. Значи християнското свидетелство, че Йерусалимският Храм, Мойсеевият закон, с една дума целият Стар Завет на Бога с евреите, с идването на Иисус Христос загубили своето значение - ето какво раздразнило евреите и ги възбуждало към изтребление, избиване на всички християни. Открилото се гонение на християните след убиването на Стефан първоначално засегнало само неговите съмишленици, т.е. християните сред елинистите. Апостолите, както се вижда, били в безопасност и останали в Йерусалим (Деян.8:1).

      Ново гонение на християните в Йерусалим предприел Ирод Агрипа I, желаейки да угоди на евреите. Той убил Яков, брата на Йоан Заведеев, и затворил в тъмница Петър (Деян.12 гл.). След Апостолския събор враждата между юдео-християните и юдеите била насочена изключително срещу ап. Павел, този „апостат“ на юдейството, който учил да не се изпълнява Мойсеевия закон. Второто послание към Коринтяните и посланието към Римляните са проникнати с горчиви упреци на апостола по адрес на юдействащите. Юдействащите, според книгата Деяния, буквално ходели по следите, по стъпките на ап. Павел и навсякъде, колкото и както могли, противодействали му и разрушавали плодовете на неговата дейност (както в Антиохия, Галатия, Ефес и др.). Известни са техните интриги в Коринт пред съда на проконсула Галион (Деян.18:12-17) и особено техните успешни работи в Йерусалим, след връщането на ап. Павел от третото благовестническо пътешествие, когато последвало залавянето му от римските власти и неговите кесарийски вериги (Деян.21:20-38). Юдействащите, както изглежда, съпровождали Павел и в Рим. Нероновото гонение, подето срещу християните в Рим, обикновено се разглеждало, като последно юдейско преследване на християните. С падането на Йерусалим, враждебната дейност на юдеите против християните отслабнала; но тя не се прекратила до окончателното разрушаване на Йерусалим при Адриан през 135 г.

[Пламен]

      Гонение на християните от страна на езич-ниците

      „Езичниците и християните са чужди един на друг“ (Тертулиан).

      Гонението на езичниците срещу християните като цяло продължило около 3 века. То имало своите причини, които могат да се подразделят на:
         а) обществени;
         б) религиозно-държавни и
         в) политически.

      А. Обществени причини

      Езическите писатели и християнските апологети едногласно свидетелстват, че появяването и разпространението на християнството в гръко-римското общество било посрещнато от страна на последното с единодушна ненавист – както от страна на низшите слоеве на обществото, така и на образованата класа. „С какво ви вредим на вас, елини? Защо вие ненавиждате, като отявлени злодеи, тези, които следват Словото Божие?“ – пита Тертулиан. „Колко пъти враждебната към нас тълпа“, говори Тертулиан, „е нападала върху нас, хвърляла камъни и запалвала нашите домове. Не щадят даже мъртвите християни, изравят труповете из гробовете, за да се подиграват с тях, за да ги разкъсат на части“. Ненавистта на народната тълпа против християните особено се увеличавала във време на някакви обществени бедствия.

      Не само простият народ, но и висшите интелигентни класи също ненавиждали християните. Тацит нарича християните „омразни заради техните мерзости“ (per flagitia invisos), проповядващи пагубно суеверие (exitiabilis superstitio) и виновни в ненавист към човешкия род (odium humani generis), а християнството изтъква като зло (malum), което наред с другите гнусотии и безсрамие (atrocia et pudenda) дошло в Рим. Според Светоний християните са „род човеци на ново и зловредно суеверие“ (genus hominum superstitionis novae et maleficae). Витинският чиновник Плиний, който разпитвал много християни, официално заявява, че у тях той нищо не намерил, освен грубо и безмерно суеверие (prava et immodica superstitio). В съчиненията на Целз, Апулей, Лукиан и др. християнството се изобразява, като зловредна и срамна секта на човеци, за които не съществуват никакви – нито божествени, нито човешки закони. Тази ненавист на простия народ и на интелигенцията към християните намира своето обяснение. Езичниците, ставайки християни, изменяли своя начин на живот. Тяхната религия изисквала от тях не само да скъсат с предишните си вярвания, но ги задължавала и да се борят с тях. С това те ставали в очите на езичниците атеисти и врагове на боговете. В семейния и домашен бит, те естествено, започнали да се отдалечават от всички онези обреди и обичаи, които били свързани със служене на езическите богове. Що се отнася до собственото християнско богослужение и бит, то те старателно се скривали от езичниците, макар едва ли е било това от самото начало (ср. 1Кор.14:23-25). Може би, под влияние на преследване от юдеите, а после и от езичниците, християнските общини да са се обръщали в разни религиозни общества. „Посвещението в нашите тайнства“, говори Тертулиан (Апол. с. VII), „даже и за благочестивите човеци е съпроводено с отстраняване на непосветените“. Изолираният, скритият живот на християните станал подозрителен. Простолюдието живее в тясно общение един с друг, съблюдавайки открито едни и същи нрави и обичаи, и малко различавайки се един от друг в своите потребности и средства за тяхното удовлетворение. Между това християните се крият. Значи, те допускат в своя живот нещо осъдително или престъпно, което действително трябва да скриват. За християните започнали да мислят недобре. Народът започнал да ги обвинява в безбожие – αθεότης, impietas. Това обвинение произлизало от факта, че християните нямали статуи на боговете и не строили в първите времена храмове. После обвинявали християните в т.нар. теистични вечери. Трето обвинение, повдигано против християните – е обвинението в едипово кръвосмешателство (в основата лежи известният мит за брака на Едип с майка му). Така се отразявали в представата на езичниците разказите за вечерите на любовта. „Нас ни обвиняват“, говори Атинагор, „в три престъпления: в Безбожие, в ядене на човешко месо, подобно на Тиест и в гнусни едиповски кръвосмешателства“. И ненавистта на образованата класа към християните намира своето обяснение в отрицателните отношения на последните към културните блага на античния свят. Желаейки да се задоволят с една вяра, някои от първите християни с ужас гледали на философията, считайки я за опасна, вредна, майка на всички ереси. „Няма ерес“, казва Тертулиан, „която да няма начало в учението на философите: Василид бил платоник, Маркион – стоик, вечната материя идва от Зенон, отричането на безсмъртието от Епикур“. Тациан пише: „Вашето (езическо) красноречие не е нищо друго, освен оръжие на неправдата, вашата поезия възпява само спорове и любовни приключения на боговете за погибел на човеците и всички ваши философи са били лъжци и глупци“. При такова отчуждаване на християните от езическото общество и осъждането от тях на всички културни достижения на античния свят, техният живот изглеждал на отричане от цивилизацията и възвръщане към живота на дивите народи, варварите. Затова християните се наричали „hostes populi Romani“. Оттук става ясно обвинението им в „ненавист към човешкия род“ (odium humani generis), т.е. към образованата цивилизована класа. Още повече, понякога нещата не се ограничавали само с отрицание на теория; някои (християни), фанатично настроени, често разбивали статуи на езически богове като седалище на демоните.

      Тази, толкова явна ненавист на езичниците към християните изиграла голяма и лоша роля в гонението, и била подбуда за правителството да гони, преследва християните и създавала благоприятна обстановка за гонения. Забележително е, че обществото и народът били особено враждебни към християнството до времето на Каракала (Tertul., Апол. II; Юстин, Диалог, 2). Тогава правителството се принуждавало да защити християните. Може да се каже, че всички закони, отделни едикти и укази от страна на римската администрация до времето на Марк Аврелий взимали под внимание това народна възбуждение против християните, ненавистта им и искали да я ограничат, да я преградят и да я изолират. Обаче времето  направило своето… Езичниците, взирайки се внимателно в християните, запознавайки се по-отблизо с тях, убеждавали се не само в пълната им невинност по всички обвинения против тях, но и във високите достойнства на християните и в добродетелите на техния живот, започнали да ги обичат и масово да се обръщат към християнската Църква. Ето защо в началото на IV в., във време на гоненията на Максимилиан Даза, били възможни такива случаи, за каквито разказва св. Атанасий (Historia ad monach. 64), че езичници укривали християни.

[Пламен]

      Б. Религиозно-държавни причини

      Християните били преследвани (от властта, правителството) не за това, че ги ненавиждало обществото, а за това, че християнството се оказало в противоречие с основните закони на Рим, относно религиозния живот на неговите граждани. Сложилият се много по-рано от християнството правов ред на империята поставил на изповедниците такива изисквания, които последните не могли да изпълнят, оставяйки си християни… Древните държави познавали само национални религии, принадлежащи на известен народ и имащи свой култ. Цялото значение на религията се свеждало само към външния култ, до церемонията. Служението на боговете се разглеждало като държавно дело или задължение. В Рим – Сенатът, а в провинцията – проконсулите и въобще месният магистрат, ръководили религиозните дела въз основа на това право, в името на което ръководели и общите дела. На римски юридически език това право се обозначавало с техническия термин „Jus coercendi “, т.е. разбирало се като право, дадено на представителя на държавната власт с всички способи да принуждава към спазване на държавните задължения. Религията, по такъв начин, имала държавен характер. Друга нейна отличителна черта е била консерватизмът; у римляните имало инстинктивно уважение към всичко древно. Във връзка с консерватизма всякога се намира формализмът, като уважение към старата форма и нейното съблюдаване.

      Благодарение на завоеванията, в Римската държава наред с националния култ, се появили нови религии. Те били разделени на три групи:
      1) Към първата група били отнесени всички национални религии, религиите на другите народи, живеещи на свои територии и имащи свой култ.
      2) Към втората група принадлежали тайните култове, които не носили върху себе си отпечатък на някаква националност, били с тъмно произхождение и съмнително съдържание. Такива култове били понякога забранявани. Когато през 188 г. пр. Хр. римското правителство узнало за съществуването в столицата за особено тайно сдружение в чест на Вакх, членовете на което са се събрали през нощта, устройвали пиршества и след това вършели разни безнравствени и престъпни действия (подправяли подписи или ценни документи), всички членове, на брой 7000 човека, били избити. Нещо подобно станало и с култа на Изида.
      3) Към третата група се отнасяли забранените религиите, нетърпими от държавата (religiones illicitae). Такива били религиите – еврейска и християнска, не подхождащи към типа на другите религии. Но все пак, религията  на юдеите се опирала на национална и териториална основа; при това тя се славила със своята древност, а Рим се отнасял с дълбоко уважение към древността. Затова Рим предоставял на юдеите свобода за извършване на богослужение „religio licita“; но на юдеите била забранена пропагандата на своята религия сред римските граждани. След разрушаването на Йерусалим (69-79 г.), римската власт издала разпореждане, така че юдеите, вместо на своя Храм да внасят своя данък на Юпитер Капитолийски; с това юдеите сякаш признавали римската национална религия.

      Друго положение заемало християнството. То нямало свои изповедници от известен народ: неговите последователи се събирали или от юдеите, или от езичниците, и в същото време, то безусловно изключвало всички други религии, и освен това било чуждо на националистичните тенденции на юдейството, бидейки универсална религия. При християните нямало нито храмове, нито статуи на богове, нито жертви, нито кадене, т.е., нямало това, в което езичниците полагали същността на религията. Вследствие на това римската власт и народът разглеждали християнството като отричане на всякаква религия, като на нечестиво учение, враждебно на боговете и потъпкващо основните закони на държавата за религиозните задължения на всеки поданик. Това „nova religio“ е „prava et immodica superstitio“ (грубо и безмерно суеверие). Неизбежността на гонението на християните лежала по този начин в същността на езическата държава и в отличителните особености на християнството като абсолютна религия, изключваща всички други култове. За това нямало нужда от никакви особено специални указания относно не позволеността на християнството. Целият строй на езическата държава въставал против християните и искал тяхното унищожение.

[Пламен]

      В. Политически причини за гоненията

      Римляните от древността привикнали да подозират политическа опасност в случай, когато някой чужд бог, без позволението на Сената, по контрабанден път прониквал в Рим и събирал около себе си група от хора. Меценат, според Дион Касий, говорел пред император Август: „Сам почитай боговете непременно според отеческите закони и принуждавай и другите да почитат по този начин. А тези, които въвеждат нещо чуждо, преследвай и наказвай не само затова, че те презират боговете и всичко друго, но и за това, че те, въвеждайки нови божества, съблазняват към приемане на нови закони, оттук произлизат после заговори и тайни съюзи“. През време на принципата (на империята), когато се появили статуите на императорите, след тяхното обоготворение, римската религия в значителна степен отпаднала, отъждествявайки се с култа на императорите. „Да презираш храмовете – значи да се откажеш от императорите“ – говори Пруденций. Вследствие на това при съда на християните религиозният процес лесно преминавал в процес политически и християните ставали „hostes caesari“ и „hostes rei publicae“, т.е. политически престъпници.

      Първоначално християните ставали незначителен процент от населението и, разбира се, никога не могли да възбудят мисъл за политическа опасност. Тази опасност в очите на езичниците започнала да възниква в края на II в., когато християните се организирали от разпръснати общини в Църква, като сплотен вселенски съюз на всички християни. Това съвпада с първите събори (Евсевий, Ц. И. V, 16). Целз отбелязва това явление. „Християните образували тайни съюзи между себе си вън от законния ред“ (с. Celsum 1,1). Който стъпва в сепаратистичен съюз, отделен от държавата, с това той изразява недоволство против държавните устави и оскърбява „majestas populi Romani“, – юридическо понятие, въведено в езика още от Сула. Когато Юлий Цезар премахнал републиканския строй, то „всички колегии“ – съобщава Светоний – „разпуснал, освен учредените от древността“ (Lex Julia). Всички колегии, естествено, се разложили на две класи: „licita“ и „collegia illicita“. Към първия клас принадлежали колегиите, осветени от древността и имащи изключително икономически или религиозен характер; към втория – всички нови, подозрителни колегии. (Траян не позволил на Плиний да устрои в Никомидия пожарно общество от 150 човека). Законът „Lex Julia“, в течение на първите два века, послужил за благото на християнските общества и църкви. Християнските общества, обусловени в живота към необходимостта за погребение на мъртвите с религиозен характер, попаднали под узаконяването на collegia funeraticia. Но от времето на Марк Аврелий Църквата най-напред пристъпва към своето външно единство и Съборът се явява изразител на това единство, като орган, създаващ постановления, задължителни за всички общини. От това време от езическото общество започват да се разнасят гласове, указващи незаконността на съществуването на християнските общини и опасността от тях за държавното спокойствие. От гледна точка на държавата, Църквата се явявала тогава вредно общество за съществуващия порядък. Преследването на християнството като противодържавно общество се оказало неизбежно то и трябвало да стане всеобщо и систематично. Такива преследвания се открили през времето на Деций, т.е. в средата на III век.

      В три отделни случая християните, изглежда, се явили нарушители на римските закони:
      1) като членове на тайно общество;
      2) като противници на държавната религия (sacrilegium) и
      3) като непочитатели на култа на цезарите (crimen laesae majestatis).

      Впрочем, двете последни престъпления трудно, или даже е почти невъзможно да се разграничат помежду си. Но в какво точно се състояла криминалността на християнството? В крайна сметка едно нещо е юридическото положение, а друго – фактическото. Трябва да се знае, че римският закон наказвал не убеждения, а действия. Речи и съчинения против религията, осмивания и порицания не съставлявали престъпления. Св. Юстин е имал в Рим школа и проповядвал там за християнския Бог. Обаче отклонение от честването на боговете като задължително дело за всички граждани е престъпление, - sacrilegium , както majestas е отклонението на поданика да изказва своето почитание към императора в известни случаи или действия. Фактът на религиозно престъпление могъл да бъде установен само от официално лице, т.е. от римската администрация. Вината е могла да бъде определена или чрез accusator-а, или чрез прийомите на coercitio. Християнството – това е била лесна възможност за извършване на престъпления, а не то самото престъпление като доказан факт. Всеки християнин е могъл да бъде привлечен на съд за нарушение на закона за почитането на цезаря, но той се наказвал не като християнин и не за християнството, а единствено като противник на култа на цезарите, като човек виновен в majestas. Званието християнин само тогава било наказуемо, когато то фактически се доказвало с отказа от извършване на церемонии в чест на римските богове и императора. Чак до Деций, според Харнак, „преследване в строг смисъл от страна на държавата не е имало“. Римският юрист Улпиан във времето на Каракала, събрал всички рескрипти и едикти на римските императори по делото на християните; но той не ги поместил в углавното право, а в „De officio proconsulis“, което имало предвид извънредни случаи и полицейско право. Оттук вече е ясно, че християнството не подлежало на обикновения криминален процес, а на полицейската коерциция. По силата на особени пълномощия полицейското coercitio, не гледайки на Траяновото положение за християните „conquirendi non sunt “ – едва ли това се отнасяло към coercitio, - имало право да възбужда процес без всякакви accusator-и. Ето защо гонението на християните било непрекратяващ се факт и до Деций; мъченици имало всякога и навсякъде и при императори, предразположени към християнството. Все пак римските проконсули, магистрати, като се убедили във фактическата безвредност на християните, оставяли ги на спокойствие. Св. Ириней, около 185 г. писал: „светът се наслаждава на спокойствие чрез римляните, и ние християните, се движим без страх по улиците, пътуваме по море, където искаме“. Обаче, би било грешка да се представя положението на християните напълно спокойно. Юридически над всеки християнин висял Дамоклиев меч. Фактически числото на мъчениците не е било значително до средата на III век. Ориген, макар и в полемичен вид против Целз (III, 8) заявява за мъчениците: „ολίγοι κατα καιρούς και σφόδρα ευαρίθμητοι “ – не много по онова време и лесно изчислими.