Според краткия разказ на западния посланик епископ Лиудпранд Кремонски, Византийският император Роман I (920-944 г.) се уговарял с властващия римски сенатор Албрех за известно финансово възнаграждение, с цел папата да се откаже за в бъдеще от правото на папството да дава на Константинополския патриарх
pallium (Legatio, С. LXII. Norden, Das Papsttum, s. 11). Очевидно, ние тук имаме работа с обикновено заблуждение на писателя, защото папата никога не се ползвал с правото да дава палиум на гръцките патриарси, или поне да ги утвърждава.
Но зрънцето истина тук е в това, че император Роман признава примата на Римския папа и при удобен случай искал да купи за своя син, младия патриарх Теофилакт, пълна независимост от папите (Ср. W. Norden). Този случай напълно се изяснява и допълва от един такъв факт на църковния живот при царуването на император Василий II. Рудолф Глабер, Клюнийси монах, разказва:
„
Около 1024 г., Константинополският предстоятел Евстатий (1019-1025 г.) със своя цар Василий и някои други гърци съставили съвет за това, как би могло да се получи съгласието на Римския първосвещеник Константинополската църква в своите предели (in suo orbe), както Римската във вселената (in universo), да бъде и да се нарича Вселенска. Те веднага изпратили посланици, които тръгнали за Рим с много различни дарове, както за Римския първосвещеник, така и за други лица, които можели от своя страна да окажат съдействие“ (Migne. Patr. lat. CXLII, p. 671).
От писмото до папата става ясно, че в Константинопол искали от Рим пълна ненамеса на папите в източните дела: папата и на Запад, и на Изток, се признава за единствен владика на Западната Църква; но нека той се съгласи да признае Константинополския патриарх в същата роля на Изток (Според израза на Брейе тук става дума за „автономия“). Съвременникът на тези събития папа Йоан XIX, непризнат от немския крал Хенрих III и намиращ се в тежко материално положение, бил готов да удовлетвори искането на патриарха и Византийския двор.
Но общественото мнение не му позволило да направи това. Папата отдавна вече престанал да бъде privata persona, неговото име принадлежало на целия западен свят. В частност папите били наблюдавани с очите на Аргус от Клюнийската реформаторска партия. Веднага щом деловите контакти на папата с Византия станали известни сред обществото в Италия и Франция, привържениците на реформата повдигнали буря. Мнозина или лично се отправили в Рим, или се обърнали към папата писмено. Сред тях най-значителното явление, по израз на мислите, било писмото до папата от страна на абат Вилерм или Вилхелм.
Известен е още един случай от този род. Последен опит да се получи от папите единовластие и пълна самостоятелност, или независимост от Римската църква на Изток, изглежда направил патриарх Михаил Керуларий. Писмата му до папа Лъв IX не са се запазили; но от ответно писмо на папата до патриарх Михаил Керуларий ясно се вижда, че подобно писмо е било написано. Именно в отговора на папата четем:
„
Ти (т.е. патриарх Михаил) ни писа, че ако Римската Църква, чрез нашето посредничество приеме твоето име, то нашето име чрез твоето посредничество би било прието в цялата вселена – не е ли чудовищно това, най-любезни брате? “(Migne. Patr. lat. t. CXLVIII, С. 776).
При такова положение на нещата не е чудно, че някои руски изследователи-богослови и светски (например, Барсов, Суворов, Грибовский) виждат изострянето на стълкновенията на Константинополския патриарх с папата в това, че първият искал да бъде „Византийски папа“, макар и втори след него.
Ето, в общи линии, в какво се намирали политическият живот и идейно-църковните, административно-каноничните и религиозните течения към втората половина на XI в. в живота на Източната и Западната църква. Основите за големия разкол в Църквата били положени още отдавна; времето и развиващите се събития не ги отстранили, не ги изгладили, а само ги подчертали, изострили. Един историк така определя взаимоотношенията между Източната и Западната Църква в посоченото време:
„
От времето на Халкидонския Събор, който окончателно изравнил (?) канонично Константинопол с Рим, Гръцката Църква все повече става в своите стремежи тясно-национална, все по-ясно отъждествява идеята за Вселенска Православна Църква с идеята за ромейска византийска нация, наричайки еретическо всичко неромейско. Рим, подчинил на себе си младите национални църкви на Запад, и Константинопол. Национално-църковно-йерархичните стремежи към господство отблъскват от себе си пазещите своята изначална независимост национални църкви на Изтока, - стоят една срещу друга, като ревниво се наблюдават взаимно, ту подемайки вражда, ту протягайки си ръце в името на вселенското единство. Нишката, свързваща гръцкия Изток с латинския Запад, ту до крайност се обтягала, ту малко се отпускала; скъсването ѝ било само въпрос на време“ (професор М. Е. Ковалницки, в иночество архиепископ Димитрий Одески).
Трагичната драма, която открила вече съществуващия в Църквата разкол и обусловила по-нататъшните открити неприятности в живота на източните и западните християни, се състояла от два акта и се разигравала със значителни интермедии, в течение на две столетия: от средата на IX в. до средата на XI в. Първият акт бил през IX в., като главни действащи лица в него били папа Николай I и патриарх Фотий, – вторият – през XI в. с главни участници в него – папа Лъв IX и патриарх Михаил Керуларий.Най-вече монашеството, което изнесло на своите плещи щурма на гоненията заради иконите, давайки много мъченици и изповедници, се ползвало с необикновен авторитет във Византийското царство още от края на VIII в., в частност през IX в. от времето на тържеството на православието (843 г.). Монасите станали не само най-желаните, но и почти единствените кандидати за епископските катедри.
Константинополската катедра от 842 г. заел благочестивият изповедник Методий (842-846 г.). Заместил го Игнатий, син на император Михаил II, който от ранна младост бил подстриган в монашество и се славел със своя аскетичен стремеж и твърдост на волята. Но от интронизирането му била недоволна една църковна партия, начело на която стоял Григорий Асвеста, архиепископ Сиракузки. Скоро се обявила против новия патриарх и придворната партия, възглавявана от брата на царицата, кесаря Варда, която имала за цел да отстрани от регенството Теодора, майката на младия император Михаил III (842-867 г.). Варда бил човек порочен и се стараел да подчини на себе си младия император, като развивал и поощрявал неговите страсти. Според общото мнение, Варда се намирал във връзка с жената на своя починал син Петър. Игнатий всенародно го изобличил в този грях и го лишил от причастие в деня на Богоявление. Омразата против Игнатий веднага се усилила – Варда се съюзил с Григорий Асвеста. В края на 855 г. Михаил III с помощта на своята партия лишил от власт майка си, ставайки сам пълновластен цар; а от патриарх Игнатий царят скоро изискал насилствено да подстриже в монашество неговата майка и сестри, заставяйки ги по този начин завинаги да се откажат от трона. Патриарх Игнатий не поискал да се съгласи. Това неговите врагове не могли да му простят. На 23 ноември 857 г. той бил низвергнат против неговата воля и отправен на заточение на остров Теревинт. Господстващата партия, очевидно, не споделяла почти всеобщото почитане на монасите и на мястото на патриарха поставила светско лице, държавния секретар Фотий. Фотий бил човек талантлив, много учен и заемал висок държавен пост. Неговото патриаршество едва ли е вплело много рози във венеца на моралната му личност, но свидетелства за неговите способности за обаятелно държание към необходимите му хора и едва ли не за пълното му равнодушие към властта и почестите, заради които той можел да се бори докрай. Игнатий имал огромна партия и почитатели сред духовенството, монасите-студити и миряните, които, разбира се, не можели да се отнасят ласкаво към Фотий, който заемал мястото на живо достойно лице, свалено от катедрата без всяка вина, насилствено. Давайки си пълна сметка за обстоятелствата, при които той встъпва на катедрата, Фотий изрекъл обещание да почита св. Игнатий като свой отец. И мнозина му повярвали в това и отчасти се успокоили. Но по-нататъшните събития показали, че Фотий или не могъл, или не искал да изпълни това свое обещание. От патриарх Игнатий поискал доброволно отричане, но той не се съгласявал. Неговите привърженици се събрали в храма „Св. Ирина“ и, обсъждайки делото за „узурпатора“, предали Фотий на анатема. Фотий, от своя страна, му противопоставил събор в храма „Св. Апостоли“, където била произнесена анатема против Игнатий. Привържениците на патриарх Игнатий били подложени на притеснения и гонения от страна на Варда, така че дори Фотий го молил, макар и безуспешно, да ги пощади. Резултатът от това било бързото намаляване на привържениците на св. Игнатий; те останали от епископите само 5 човека. От тях най-забележителни са Митрофан Смирненски и Стилион Неокесарийски. В двора животът придобил празен и порочен характер. Младият цар, забравяйки за делата на управление, се отдал на гуляй и светотатство, при което се осмивали даже църковните тайнства.
Своевременно съобщавайки на източните патриарси за своето встъпване на патриаршеската катедра, Фотий някак си се бавел да уведоми за това Рим. Това е много характерно. Рим узнал от писмата на Фотий и императора за йерархичните промени едва след три години (857-860 г.). Трябва да се обърне внимание и на това, че обръщението на Фотий до Рим последвало едва след като патриарх Игнатий апелирал към папата. Освен това, неговото послание съвсем нямало характер на обикновено встъпване. В своето писмо до папата, Фотий представял свой символ на вярата, посочвал, че той е поставен на катедрата против волята му, когато неговият „предшественик“ изгубил своето достойнство и се оплаквал от трудността на своето положение. Явно Фотий искал от папата да изглади възникналия конфликт. Папа Николай I и по-отрано е могъл да научи за Константинополските събития; запознавайки се по-отблизо с работата, той свикал Събор (през септември 860 г.), на който било постановено да се изпратят в Константинопол двама легати – епископите Родолф и Захарий, които били длъжни да проучат делото на Игнатий и да го предоставят на папата за разрешение; с Фотий им било поръчано да се отнасят, като със светски човек и да не признават неговото посвещение.
Макар не отричайки каноничното първенство на Римския папа, трябва да се признае, че постановленията на събора имат повишен тон и началнически характер. На това са могли да повлияят лъжеисидоровите декреталии, появили се в средата на IX в. и за пръв път използвани от папа Николай I. Папските посланици били тържествено посрещнати, въведени в столицата и обкръжени само от привържениците на Фотий. Ако се вярва на латинските съобщения, те просто били в края на краищата подкупени. Ето защо на Константинополския Събор през 861 г. те застанали на страната на Фотий и, превишавайки правата си, признали за правилно неговото поставяне, а Игнатий е лишен от катедра. Фотий, разбира се, имал голям интерес папата да се съгласи с постановленията на този Събор и да одобри действията на своите легати; още повече, че между съставените от Събора канони (17) някои съответствали на папските желания, например този, че направо за патриарх не може да стават светски лица (посл. 17-о правило). Насилствено низложеният на Събора патриарх Игнатий изпратил своята апелация до папата, чрез архимандрит Теогност. Имаператорът и Фотий също писали до папата. Това послание на Фотий е забележително със своя либерално-философски възглед за обредите:
„
Което е утвърдено с определение на Вселенските Събори, това всички са длъжни да съблюдават. Но каквото някой от отците е постановил по частен път, или каквото е узаконил Поместен Събор, това макар и да не доказва суеверие у съблюдаващите това постановление, но затова и не съблюдаващите го, не се подлагат на наказание за неспазването… Тъй у нас, постещите само един съботен ден смятат, че постенето през останалите съботи подлежи на осъждане; други постят повече от една събота и по силата на тамошното предание, обичая, който е по-силен от канона, се считат за свободни от порицание. В Рим нито един свещеник не може да живее в законен брак, а ние сме научени само еднобрачни да издигаме в сан на свещеник“ (Mansi, t. XVI).
Получавайки донесението за Събора, папа Николай I в началото на 862 г. събрал своето духовенство и в присъствието на Византийския императорски посланик с писмата от императора и Фотий обявил, че той не е давал на своите легати пълномощия да решават делото и че той не се съгласява със свалянето на Игнатий и издигането на Фотий. Това било изложено в специално послание от 18 март 862 г. „Ad omnes fideles“, преди всичко насочено към източните патриарси. Архимандрит Теогност успял да предаде на папата апелационната записка на патриарх Игнатий едва по-късно, в края на 863 г. Запознавайки се с положението от такъв авторитетен източник, папата, през април 863 г. на Събора на Италийските епископи осъдил Фотий и го низвергнал: обратно, изказал се за законността на патриарх Игнатий. За своето постановление папата съобщил на императора, на Фотий и на всички вярващи. Фотий не признал папското низвержение, а императорът, разбира се, под влиянието на Фотий, написал на папата остро, обидно писмо. На това писмо папата отговорил на императора сдържано, единствено за да се защити от нанесените му оскърбления.
Скоро, едно събитие дало на Фотий случай да възбуди във византийските християни враждебно чувство към папа Николай I. През 865 г. били покръстени българите от духовни лица, изпратени от Константинополската патриаршия. На ново-просветените патриарх Фотий написал един твърде обширен догматико-етичен трактат, адресирайки го до българския княз Борис; недостатъкът на този трактат е в неговия отвлечен, научен характер, малко понятен за едва встъпилите в лоното на Християнската Църква. Скоро, разбира се, по политически съображения, Борис пожелал да влезе в съюз с Римската катедра – помолил папата да изпрати духовни лица и изпратил няколко въпроса, запитвания (106) относно християнската вяра и живот. Папата му отговорил ясно и обстоятелствено, изпращайки своите отговори по епископите Павел и Формоза. Последният много се понравил на Българския княз и той помолил папата да го остави в България. Но папата сметнал за по-добре да му изпрати други епископи – Доминик и Гримоалд.
Приемането от папата под свое църковно-административно управление на България довело Фотий до крайно недоволство. В самия край на 866 г. или през ранната есен на 867 г. Фотий изпратил окръжно послание до източните патриарси, които той канел в столицата на Събор – да съдят папата. Той се оплакал от това, че латинските мисионери потъпкали засятата в България нива, обещаваща изобилна евангелска жътва, че те като диви свине се втурнали в Господното лозе, за да поведат по пътя на смъртта българския народ, който едва две години преди това познал истинската вяра от Византия.
Именно, латинските мисионери склонили българите:1. да постят в събота,
2. отделяйки първата седмица на Четиридесетницата от останалия пост, те ги подвели към ядене на мляко, сирене и пресищане с подобни неща,
3. разширявайки им пътя към отстъплението, те склонили българите да се гнусят от живеещите в законен брак свещеници,
4. миропомазаните презвитери те не се побояли да помажат повторно,
5. като не се ограничили с посочените отстъпления, мисионерите стигнали до самия връх на нечестието: осмелили се да нарушат с извращаване смисъла и с внасяне на думи в св. символ, като утвърждавали нечуваното, че Дух Свети изхождал не само от Отца, но и от Сина.
Пунктът за изхождането на Светия Дух е подложен от Фотий на подробно разглеждане. Фотий издига против Filioque доводи трояки по вид, от чисто логичен характер reductio ad absurdum, и от библейско-пророчески, позовавайки се на Св. Писание и Предание. Освен изброените обредови и догматични заблуждения на Римската църква, Фотий посочва и други: стриженето на брадата, издигането на дякон направо в свещеник и по-нататък, според неговите думи, разполагал още и с писма от пределите на Италия с жалби срещу папа Николай I. Ако сами архипастирите не биха могли да дойдат в Константинопол, то нека изпратят свои представители. Такова било желанието на патриарх Фотий. Макар в даденото възвание, при излагане заблужденията на Римската Църква, Фотий да стои в пълно противоречие със самия себе си, или със своя възглед, приведен в посланието до папата след Събора от 861 г. и да не е прав относно Filioque, въведено в Римската църква едва в началото на XI в.,
той се счита за първия идеолог на източното православие, точно формулирал отстъплението на Римската църква. Свиканият от него Събор трябвало да се състои през лятото на 687 г., когато през септември същата година станал вече дворцов преврат. Михаил III бил свален от Василий I Македонец. На този Събор бил осъден и предаден на анатема папа Николай I. Актовете за това били изпратени в Рим, а до немския крал Людовик II било направено обръщение – да приведе в изпълнение над папата присъдата на Събора.
Латинците обвинявали този Събор в страхотни фалшификации. До нас не са запазени актовете от този Събор: единият от екземплярите, изпратен в Рим, бил изгорен там през 869 г., а другият – на Константинополския Събор от 869 г.
В края на септември 867 г. Михаил III бил убит и се възцарил Василий Македонец. Една от първите му работи било низвергването на патриарх Фотий. На 24 септември Василий се провъзгласил за цар, а на 25 септември лишил от катедрата Фотий. Вероятно, императорът искал да стане приятен на народа, отново издигайки на катедрата човека с високи морални качества, св. Игнатий.
