Нека си припомним трите основни характеристики на
християнската религия:
Осъзнаване на религията в живота на човека се явява главна предпоставка за духовно-нравственото състояние, в основата на което се намират християнските ценности.
Духовният живот има религиозна функция, която изначално е присъща на нашата душа и включва в себе си три направления:
1. вероучение (догмати) - интелектуално съзнание за Бога и смисъла на нашия живот
2. духовна-нравственост – формиране и развитие на духовен живот (религиозно чувство), т.е. вътрешно рождение на човека
3. култ (благочестие) - разнообразна религиозна дейност
При отсъствие на едно от тези три направления християнската религия вече не е религия. Тя може да бъде идеология, философия и всичко друго, но не и религия.
И догматите, и култът са насочени към духовно-нравствено възпитание. Целта на догматите е да посочат идеалите, към които човек трябва да се стреми по пътя на своето спасение, а култът е мост, по който той трябва да приведе тези идеали, за да бъдат те оделотворени. И така, същността на духовния живот на човека се състои в неговото духовно-нравствено възпитание.Понятията
„духовност” и
„нравственост” не са взаимозаменяеми и не трябва да се смесват. В действителност това са съвсем различни понятия. При това трябва да се отбележи, че самото понятие духовност има много различно значение.
Обикновено под духовност се разбира интелигентен човек, образован, занимаващ се с литературно творчество, пишещ романи, създаващ музика, човек с огромна ерудиция, т.е. човек, който се занимава с културно творчество. Така духовността в обикновения смисъл на думата е свързана с творческа, естетическа, научна, философска, политическа дейност на човека, т.е. съвсем неопределена. Светската етика е безкрайно разнообразие, започвайки от Аристотел и завършвайки с марксизмът (там е Спиноза, Кант, епохата на Възраждането), който даже не е и последният. Ако погледнем от религиозна гледна точка, но не от православна, духовен човек е този, който ходи често на църква, чете книги, които наричаме духовни, който спазва църковни установления (пости, посещава богослужение, който има сан, например римския папа). Това съвсем не е духовност, а нравственост. В православието под духовност не се разбира нравственост.
„Нравственост” е характер на поведение на човека към обкръжаващия го свят - семейството, обществото, юридическия закон, природата. Ако човек е верен на своето семейство, ходи на работа и заработва заплатата си, изпълнява църковните и юридически правила, той е нравствен. Друг е въпросът под тази нравственост каква бездна от страсти може да се скрие, колко гордост, самомнение, тщеславие, завист, лицемерие, лукавство, притворство може да има там. „
Там има безброй влечуги, малки и големи животни” (Пс.103:24).
Нравствеността е само повърхност, характер на нашето поведение към окръжаващия ни сват.„Духовност” – това не е външната поведенческа страна на човека, а вътрешният му свят, неговото съзнание, неговото сърце, като орган на чувства и преживявания, какво присъства там – добро или зло; съвест или нейното погазване; възвишени прекрасни чувства или мръсотия; уважение към другите хора, любов, или обратно – завист, неприязън, съперничество, алчност.
Преди всичко духовното състояние на човека се определя от това, към което се стреми. И оттук се определя какъв е неговият мироглед. Едно е когато наистина се стремя към достойно влизане във вечността, стремя се към истината, към правда,
т.е. към святост, друго е при цялото мое благовидно външно поведение да бъда вътре същински сатана, настоящ дявол, свят сатана. Ето на какво обръща внимание православието – на вътрешния свят на човека и говори, че
никаква външна ученост, култура, нравственост, най-високи естетически знания нищо не означават и не определят още неговия вътрешен свят. Тогава възниква въпросът къде е критерият кое е добро и кое зло?
„Добро” – критерият за правилна духовност е учението и образа на Христа. Учението е Евангелието, в което може да видим кое е добро и кое зло. Но тук не става дума само за нравственост, а и за духовност, която се характеризира със закона на любовта. Затова, като критерий за правилна духовност служи не само учението, но и образа на Христа –
въплътената Любов.
Под думата „любов” християнството има предвид най-съвършеното нещо, което се явява резултат от всички останали добродетели, тя е крайна цел, но се придобива само по определен път на следване. Симеон Нови Богослов обърнал внимание на следния закон: „Принуждение на себе си към щателно изпълнение на Христовите заповеди, открива на човека неговите немощи, т.е. това което в него живее, неговите страсти”.При опит да се живее според Евангелието, но не външно, а вътрешно, със своите мисли, чувства, желания, които са скрити от всички, сравнявайки моето вътрешно състояние с тези норми които ние наричаме христови или евангелски, ще открия две неща:
1. или че аз съм добър човек;
2. или колко дълбоко е повредена човешката природа и колко съм неспособен да се справя с изкореняването на страстите.
Започвайки да разбирам това, се чувствам длъжен да съчувствам и на другия човек. Тогава езикът ми спира да осъжда. В болницата осъждат ли се един-друг за болести? Не! Помагат си. От това познаване на себе си, или по-скоро от тази неспособност за опознаване на себе си, се ражда първото и велико звено във безконечната верига на възхождение на божествената любов –
съчувствие към другите хора. Тук не става въпрос за естествено, природно съчувствие, а за съчувствие, произлизащо от познаване на себе си. Православието говори, че именно християнската любов се съзижда на познание повредеността на своята природа, на неспособността сам да отстраня тези страсти. Оттук произлиза тази дума, към която злите хора негодуват – ражда се
„начатъкът на смирението”.
Това смирение дава на човека възможност за правилна молитва, обръщение към Бога, и тук започва великия опит на познание Бога в себе си. Този, който види своята неспособност сам да изкорени своите страсти и искрено пожелае да се избави от тях, искрено се обръща към Бога и скоро ще види как Бог му помага. Така започва правилния духовен живот на човека и тогава този живот има твърда основа на неговата дейност пронизан със съчувствие, любов към всеки човек, състрадание, желание да помогне и цялата негова култура придобива благ характер.За устойчивото словосъчетание „духовно-нравствено възпитание”Духовността не е възможна без нравственост. Оттук възниква въпросът не само каква е разликата между духовност и нравственост, а в каква взаимовръзка те се намират в човека, как те си влияят едно на друго, кое се явява първично и кое вторично. Например когато говорим за възпитание на какво трябва да обърнем внимание? Кое се явява главното? Нравственото (етикетът) необходимо ли е? Да! Културата на поведението необходимо ли е? Да! Но светската етика е много относителна, доколкото се отнася до нравственото възпитание тя е глупава. Аристотел първи въвежда понятието етика и даже първата дисциплина в своите философски трактати. Какво означава светска езика? Оттук възникват две взаимоизключващи се направления за постигане на целта в нашия живот:
„хубаво е това, което на мен ми е хубаво” и
„хубаво е това, което се явява нормално (естествено) за човека”.
Първото направление на етиката - „хубаво е това, което на мен ми е хубаво”За етично (т.е. нравствено) се счита всичко онова (и самите намерения и самите постъпки), което дава конкретен резултат, тоест етичността се оценява според резултата. За какви резултати става въпроси? Това са
хедонизъм (наслаждение),
евдемонизъм (наслаждение, близо да хедонизъм),
утилитаризъм (положителен резултат в моя живот) и т.н.
Същността на всички тези направления се свежда до това, че хубаво е всичко това, което ми помага да достигна целта в моя живот – удоволствие и наслаждение. Как ще го достига и какви са ми мотивите, това няма никакво значение. Главното е резултата. Това е известно с приказката „Целта оправдава средствата”. Ако целта е наслаждение, то няма значение, че това е измама.
При това направление нравствеността се изразява в оформен и завършен егоизъм. Такава етика довежда до съвършено разрушаване на обществения живот, поражда стълкновение на интересите и борба за съществуване. Този принцип изхожда от концепциите, оформили се в конкретна система още в древна Гърция и Рим и е получил развитие най-вече в епохата на Възраждането, когато са възродени езическите нравствени принципи на живот на Запад, там, където Католическата църква е господствала и където оживели лампадите пред статуите на Платон и Аристотел – знак на почитанието им като идеал, като светиня – това е епохата на Възраждането. Това езичество се възражда отново, но вече под флага на християнството на принципа на хедонизма и утилитаризма.Откъде изхожда езичеството, какво означава езичество и в крайна сметка на какво се дължи това направление на нравственост (което се представя за духовна нравственост)? Откъде произлиза този възглед – „
хубаво е това, което на мен ми е хубаво”?
Истината е, че не съществува мироглед, който може обективно да обоснове такъв възглед за нравственост. Представяте ли си че наистина сме произлезли от маймуните. Човек няма душа, няма никакво безсмъртие на личността, пред никой няма да отговаря за нищо, няма Страшен съд. Виждате ли какъв възглед за смисъла на живота? Живея само веднъж и всичко приключва. Когато мечтая какво чувствам, какво преживявам? Не е ли важно дали хваля или ругая когато чувствам? Ако се обърнем към гласа на науката, който изхожда само от фактите и прогнозите, то можем да чуем такива фрази от най-ранни времена като: „Аз живея за благото на другите хора”. Науката говори, че човечеството като биологичен вид има свой край и то ще изчезне. Защо трябва да се държим благородно, честно, любвеобилно, уважително, ако аз умра и даже цялото човечество умре?
Психологията на всеки човек се ражда въз основа на отговора на въпроса, на който той трябва да си отговори: „Защо аз трябва да бъда такъв, който се нарича добър?”. Това първо направление възниква, когато в основата на отговора лежи възгледът за света, отричащ човека по достойнство и представящ го принципно, а не духовно различно същество спрямо животните. Тогава тази етика на утилитаризъм и хедонизъм се явява естествено явление. Тя довежда до там, хората да се унищожават един-друг. Като цяло тази етика унищожава духовния импулс в душата.Второто направление на етиката - „хубаво е това, което се явява нормално (естествено) за човека”Това направление също има много разновидности както не религиозни, така и религиозни, но за нас е по-важно да разгледаме християнската, даже православната религиозна етика. Какво основание тук се влага в човешкото съзнание? Достоевски (този изумителен психолог) казва: „
Само с вяра в безсмъртието човек постига истинската си цел на земята”. И това го е писал човек, който не е възпитаван в православно семейство. Само когато бъда убеден в това, тогава вече мога да мисля за основанието на нравствеността от съвсем друга гледна точка. Достоевски не пише абстрактно, а говори за човека като образ Божий. Християнството предлага критерий за нравственост.
Нравствено християнство е това, което задължително е свързано с правилна духовност. Нравствеността сама по себе си не може да съществува. Тя винаги е свързана с онези духовни начала, които се явяват корен на поведението на човека – нравствен или безнравствен.Кой е най-главният критерий за делата на човека? Отново имаме два критерия.1. Който върши всичко, за да го видят всички, направил е нещо много голямо, много грандиозно, за да го прославят всички. Тогава човек изхожда от съвършено изкривен духовен импулс – тщеславие и гордост, които искат да покажат че е по-добър от останалите. От гледна точка на християнството той се явява вместилище на грехове и принасящ на себе си и околните вреда.
2. Християнството прославя пустинника, който нищо не е построил, не е извършил никаква геройска постъпка, нищо. Стоял е в пещера и никой не го е видял. Случайно го открили и християнството го прославя. Той, виждате ли,
„спасявал сам себе си”.
Кое християнството намира за главно в човека и с какво човек може действително да принесе благо, добро и в частност нравствено добро?В Евангелието има такава кратка съвършена фраза: „блажени чистите по сърце” (Мат.5:8). В тях няма лукавство, изгода (корист), лицемерие, преструвка. Напротив, в тях има безкористност, вършат добро не за да ги видят, а само защото това добро се явява естествено свойство на човека, дадено от Бога; защото това добро е средство, което единствено го съединява с източника на всяко благо – Бога. Християнската етика стои на основата на признание на Бога, Който е Дух и Който се явява Източник на съвършена святост, съвършена чистота, съвършена красота, които са изразени в човека, като образ Божий. Християнството открива на човека тези норми,
които се явяват нормални и природно присъщи за човека. Тези свойства християнството нарича заповеди, не защото сме длъжни да ги изпълняваме, а защото са нормални свойства на здравия човек. Любов – това е нормално, ненавист – това е ненормално, извращение, болест. Ако ние вярваме, че Бог съществува и че тези качества, за които говори християнството са действително свойства на Бога, следователно и за човека, тогава всичко ще ни е ясно и нравствеността за нас ще е непоколебима основа. Ние можем и сме длъжни да бъдем такива, защото това е благо преди всичко за мен (когато обичам се радвам, а когато ненавиждам страдам). Ето какво се явява добро в Новия Завет – всичко онова, което се явява в крайна сметка изхождащо от желанието да правя добро на всеки човек. Как мога да се отнасям към човек, който не мога да търпя? Какво значи обичай врага? Има много нива на нравствено отношение към другите хора. Нисши нива, но нравствени. „Бъди справедлив”, т.е. ако не може да го търпиш, отнеси към него справедливо. Тук не може да става и дума за чувство на любов, това е неприязън.
