Изграждане на самостойна Българска църква
Хон. Асист. Деян Димитров
През 865 г. Българският владетел княз Борис (852-889) приел християнството. Той извършил това дело, защото България била заобиколена само от християнски държави (Византия, Великоморавия, Франкското кралство), а и езичеството не допринасяло нищо за развитието на Българската държава. Не без значение били и личните му убеждения в истинността на християнското учение. Воден от идеята за силна държавна власт, княз Борис извършил налагащата се в конкретния исторически момент държавна реформа.
За да утвърди християнството в Българската държава, князът насочил вниманието си към образуване на отделна (поместна) Църква. Той виждал в една самостойна Църква духовната сила, която можела да обедини националната идея с християнството. Духовната независимост на България била свързана и с необходимостта от образовано и нравствено възвисено духовенство. Не много след образуването на самостойна Църква князът получил такива духовници в лицето на светителите Климент, Наум и Ангеларий – ученици на светите братя Кирил и Методий.
Непосредствено след покръстването на българите в държавата се появили проповедници не само от двете големи християнски Църкви (Константинополската и Римската), но и секти на юдейството и мохамеданството. Тези различни религиозни влияния смущавали българския владетел. Неговата цел била религиозно единство на поданиците, етническо сближаване, а не разделяне. Единствен път за постигане на тази голяма цел князът виждал в създаването на независима Българска църква, която трябвало да бъде от ранга на старите патриаршии. Това Борисово желание означавало България да има самостоятелен (автокефален) църковен глава.
В Константинопол не преценили по достойнство искането на българския владетел. Константинополският патриарх считал българските територии за своя духовна област и не желаел да предостави на новопокръстена България самостойна Църква. По този начин той защитавал теорията за петте патриарси (пентархия) и не бил склонен към промени. Според тази теория в цялата (Вселенска) Църква можело да има само пет патриарси – Римският, Константинополският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският.
За привличането на княз Борис към Източната църква грижи полагал Константинополският патриарх Фотий, който се стремял да убеди българския владетел, че той и народът му се намирали под негово църковно административно управление. Поради тази причина княз Борис скоро след покръстването скъсал връзките си с Константинопол и се сближил със Западната църква. Българският покръстител считал, че Римският епископ (папата) ще удовлетвори исканията му. Княз Борис смятал, че латинският език (несвързан с държава и народност) нямало да бъде проводник на чуждо политическо влияние и намеса.
През 866 г. княз Борис поискал от Людовиг Немски да му прати епископ и свещеници. Същата година българският владетел изпратил и делегация в Рим. В писмо той молил папата да му изложи истинското учение на Църквата и да му изпрати способни наставници. Поставил и въпроса: «Могат ли българите да имат свой патриарх и ако е възможно кой имам право да го постави?” Папата (Николай I) отговорил на всичките (106) въпроси, но отложил решението на най-важния, засягащ българската църковна независимост. Есента на 866 г. папата изпратил двама епископи (Павел Популонски и Формоза Портуийски), като обещал на княз Борис да постави един епископ в България, а след като епископите се увеличат, да назначи и архиепископ. Този архиепископ трябвало да бъде подчинен на Римския престол.
Българският владетел разбрал, че в този момент няма да постигне заветната си цел – да изгради самостойна Българска църква. Той видял в папските думи малка отстъпка , която била важен момент към постепенното осъществяване на целта му. Поради това той охотно приел латинските пратеници и изгонил византийското духовенство; княз Борис приел папските пратеници, но не задържал за дълго и немското духовенство, пристигнало същата година. През 867 г. князът помолил папата (вече Адриан II) да постави епископ Формоза за български архиепископ. Под предлог, че Формоза си има своя епархия, Римският епископ (папата) отказал да направи това. Той отзовал Формоза Портъийски и Павел Популонски и изпратил други двама епископи (Доминик Тривизийски и Гримуалд Полимартийски). Папата също отказал да изпълни втората молба на княз Борис и да назначи дякон Мартин за български архиепископ под предлог, че той вече бил избран за пратеник на Константинополския събор (от 869 г.). В замяна на това папата изпратил иподякон Силвестър да бъде поставен за български архиепископ, но князът не се съгласил. След още един отказ от страна на папата да бъде назначен за български архиепископ Формоза или дякон Мартин, княз Борис се убедил, че Рим няма да реши българския църковен проблем. Без да скъсва видимо връзките с папата, княз Борис започнал да мисли отново за връщане към Византия, която сега се оказала склонна да му даде архиепископ.
Докато продължавали преговорите на княз Борис с Рим, във Византия станали важни политически и църковни промени. Новият византийски император Василий I Македонец (867-886) започнал помирителна политика с Рим. Той свалил патриарх Фотий и възстановил за Цариградски патриарх светителя Игнатий. Освен това император Василий I се опитал да подобри отношенията си с българите. Следвайки живо развитието на българския църковен въпрос, византийците положили усилия да откъснат българския княз от Рим. Междувременно в Константинопол бил свикан съборът (869 г.), който да уреди взаимоотношенията на Римската църква с Константинополската патриаршия. Съборът възстановил общението между двете цървки.
Външнополитическите промени (Людовиг Немски победил моравците и заплашвал вече българите) подтикнали княз Борис да се обърне отново към Византия. В Константинопол българският владетел изпратил спешна делегация, за да присъства на гореспоменатия Константинополски събор. Делегацията обаче закъсняла и пристигнала в края на заседанията. Затова на извънредно (специално) заседание от 04.03.870 г., на което приръствали папски представители (Немският епископ Стефан, Остийският епископ Донат и дякон Мартин), представители на Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския патриарси, както и в присъствието на Константинополския патриарх Игнатий, бил разгледан поставеният от св. княз Борис-Михаил въпрос: „На коя църква трябва да бъдат подчинени българите?”
На възражението на папските представители, че в България пребивават латински свещеници, било отговорено така: „България да бъде под ведомството на Константинополската патриаршия”. Същата 870 г. патриарх Игнатий изпратил в България първия български архиепископ. Според едни исторически паметници той се казвал Йосиф, според други – Стефан.
Княз Борис не осъществил идеята за Българска патриаршия, но поставил основите, върху които Българската църква можела да се развива. Това била поместна автономна (независима), не обаче самостойна (автокефална) Българска църква.
Борбата за продължаване на автокефална (самостойна) Българска църква била продължена от цар Симеон Велики (893-927). Високообразован, надарен със силна воля, той решил да осъществи замисъла на баща си – св. княз Борис. Съзнавайки своята мощ и величие, цар Симеон се устремил към заветната българска мечта – да покори столицата на Византия, Константинопол. След смъртта на император Лъв VI (+912), когато регенти управлявали вместо малолетния му наследник (Константин VII Багрянородни), българският владетел нахлул със своите войски във византийските земи и не след дълго достигнал до стените на Константинопол. Той счел, че е неразумно да се направи опит за превземане на укрепената столица, но се провъзгласил за цар на българи и ромеи. Това негово дело било свързано с идеята на баща му княз Борис за образуване на една самостойна, независима (автокефална) Българска църква. Създаването на Българската патриаршия било продиктувано от държавната необходимост, според която цар не можел да съществува без патриаарх. Явила се остра нужда от патриаршия. Кога точно Симеон се провъзгласил за цар, не е известно. Има основание да се мисли, че той сторил това след победата на българите над византийската войска (на 17.08.917 г.) при река Ахелой.
За да бъде коронясан, Симеон провъзгласил българския архиепископ за патриарх. За пръв български патриарх – според Синодика на цар Борил (1207-1218) – бил избран дотогавашният архиепископ Леонтий със седалище в Преслав. Цариградският патриарх не признал царския титул на Симеон, нито новия български патриарх.
Това продължило до възкачването на престола на Симеоновия син Петър (927-969). Още в началото на управлението си цар Петър сключил мир с Византия (октомври 927 г.). Според условията на договора Византия признала Петър за цар на Българите, а българския духовен глава – за патриарх. Първият признат от Византия български патриарх се казвал Дамян. Според цар Бориловия Синодик между Леонтий и Дамян се споменават още трима патриарси (Димитрий, Сергий и Григорий).
Седалището на патриарха се намирало в столицата Преслав. В края на царуването на цар Петър в България нахлули русите, а не много след това - и византийците. По същото време патриарх Дамян преместил катедрата си в Дръстър. Това той сторил по политически причини, за да запази независимостта на Българската патриаршия.
Същата година Преслав бил разрушен от византийците, а скоро след това паднал и Дръстър. Патриарх Дамян избягал от ромейския император в град Сердика (днешна София) и застанал начело на Българската църква. Впоследствие седалището на патриарха следвало местонахождението на Самуиловата столица (Воден, Мъглен, Преспа, Охрид).
През 1018 г. император Василий II Българоубиец (976-1025) превзел Охрид, свалил последния български патриарх (Давид) и принизил първата Българска патриаршия в ранг на автокефална Охридска архиепископия.
Източник:"Сборник материали за кандидат-студенти по богословие" - университетско издание "Св. Климент Охридски"; 1998, 1999; съставители Иван Денев, Димитър Киров; стр. 106-109
