Исторически подход

[Пламен]

Когато ние, православните, говорим за вярата с протестант, от негова страна можем да чуем най-различни въпроси. И за иконите, и за кръщаването на младенци, и за почитането на светиите и т. н. Но има един въпрос, който самите те никога не засягат, въпреки че именно той е най-важният и в него се крие коренното различие между нас. Този въпрос е учението за Църквата.

Какво е Христовата Църква, кога се е появила вашата деноминация? Диапазонът на отговорите ще бъде от миналата година до началото на Реформацията. Чудесно, но къде е била Христовата Църква до това време?

Много протестанти изповядват следния възглед за църковната история: имало е апостолски времена и тогава Църквата е била апостолска. А след това, може би от ІІ век нататък, се появили изкривявания в учението на Църквата. Мнозина направо казват, че Църквата е изгубила апостолското вероучение, тъй като е привнесла всякакви лъжливи практики и идеи в неговата чистота. Дори могат да кажат, че „истинската Църква била унищожена от езичеството”. И ето, като се започне от ХVІ век, тоест от времето на Реформацията, именно те, протестантите, уж са върнали това чисто апостолско учение.
 
Господ Иисус Христос е казал: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18). Тоест Господ обещава, че силите на злото няма да победят Църквата, включително и чрез изопачени, неправилни учения за вярата. Тя винаги ще остане същата славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но е света и непорочна (Еф. 5:27), Божи дом… стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), каквато я изобразяват апостолите в Писанието.

И разбира се, ако повярваме на протестантите, че създадената от Христос Църква се е осквернила от езически практики, изгубила е истината и се е отклонила в заблуди, в такъв случай трябва да кажем, че портите на ада са надделели над Църквата. И така да обявим Господ Иисус Христос за лъжец, показвайки, че Той е обещал, но не е изпълнил Своето обещание.

Има и друго обещание, което Господ е дал. Той е казал: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20). Господ не само обещава, че Църквата сама по себе си ще бъде устойчива: Той също така обещава, че Сам ще бъде със Своята Църква през всички дни до свършека на света. Тук, както виждаме, няма нито дума за това, че Господ смята да направи пауза от ІІ до ХVІ век. Или, още по-малко, след ХІХ век.

Също така си заслужава да напомним, че Христос е обещал на апостолите да даде Дух Свети и е казал: А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина (Йоан. 16:13), ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Йоан. 14:26). Кога е дошъл при апостолите Дух Свети, ние знаем – в деня на Петдесетница – който се смята и за рождения ден на Църквата. Тоест, Господ дава Дух Свети, и Дух Свети запазва Църквата. Запазва я от изопачавания и отклоняване от истината. Затова апостол Павел и нарича Църквата стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15).

Защото Духът на истината я наставлява, и Сам Христос, Който е Истина (Йоан. 14:6), невидимо пребивава в нея. Отделният човек или дори група хора, разбира се, могат да се отклонят в заблуда, и винаги е било така. Още апостолите са предупреждавали за това (вж.: 2 Петр. 2:1; Гал. 1:6-9). Но цялата Църква да се отклони в заблуда – това е невъзможно, тъй като то ще означава, че тя е престанала да съществува.

Тук възниква още един интересен въпрос към протестантите. Ето, вие казвате, че за вас е свята само Библията и че основавайки се уж именно на Библията, вие сте стигнали до убеждението, че от ІІ век истинната Църква е изчезнала, заразявайки се с езичество. А кой и кога е утвърдил канона на Новия Завет? Кой е установил, че от множеството паметници на древното християнство именно тези книги представляват Свещеното Писание, част от Библията? Отговор: това е станало през 364 г. на Лаодикийския Събор на същата тази Църква, която вие смятате за отклонила се в езичество, и чието историческо продължение е Православната Църква. Никой не може да посочи по-ранна дата на утвърждаването на канона на Новия Завет в този вид, в който го познаваме днес. Но ако по това време Истинната Църква вече не е съществувала, това лишава от авторитет и самата Библия, която била записана, съставена и съхранена от тази историческа Църква, от която по-късно, посредством католиците, са я получили протестантите.

Споменатите протестантски идеи не само противоречат на Библията, както вече показахме, но те и исторически не се потвърждават.

 Ако прочетем онези документи, които са били написани през ІІ-рото столетие и ги сравним с написаните от учениците на апостолите, каквито са свети Поликарп Смирненски, свети Игнатий Богоносец. Тоест ще установим, че тези текстове са били написани от хора, които лично са познавали апостолите и от тях са възприели християнското учение.

 После ако преминем към ІІІ век и прочетем всички християнски текстове от онова време, продължим с ІV век и т. н., ще се убедим, че през всички тези столетия Църквата е оставала една и съща в своето учение. Могли са да се изменят формулировките на вероучението, но самото вероучение и днес пребивава в Православната Църква такова, каквото е било във времената на апостолите и техните ученици.

Нека всичко това се провери. Има свободен достъп до всичко. Като правило, почти всички протестанти много слабо се ориентират в историята на Църквата и на практика изобщо не я познават. Това, което е било след описаното в Деяния на светите апостоли и преди възникването на тяхната деноминация, за тях е terra incognita. Макар че това е един огромен пласт в църковната история – и християнска, и общочовешка. И ако протестантите намират в себе си смелост без предубеждения да разгледат този въпрос, то разбира се, ще видят истината.

Източник:
Въпросът, който протестантите не задават

[Петър]

Четох тези разсъждения от линка в твоята тема Теорията на клоните http://stani-hristianin.com/forum/index.php/topic,191.msg2516/boardseen.html#new

Само че църквата от 8-ми век, не е същата като в 4-ти век, а какво да кажем за тази от 21 век?
За първите християни Божието Слово е Стария Завет и устните предания за Божия Син и по късно самите писма на апостолите известни като послания. Кумранските свитъци съдържат почти целия Стар Завет.
Канона е направен 4 век, а по-късно разделяне на глави и стихове е от католик и протестант, защо е възприето от Източната църква?
Може ли да се докаже, че богослужението на Източната църква е същото като в 4-ти век, а като по-рано ?

Бог е безкрайно добър, затова все още ни търпи със всички човешки учения, а не че портите на ада са надделели над Църквата.

Ами ето това е, всичко друго е излишно, но защо всяка църква и най-вече Източната си мисли, че е само и единствена тя:
Господ Иисус Христос е казал: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят(Мат. 16:18). Тоест Господ обещава, че силите на злото няма да победят Църквата, включително и чрез изопачени, неправилни учения за вярата. Тя винаги ще остане същата славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но е света и непорочна (Еф. 5:27), Божи дом… стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), каквато я изобразяват апостолите в Писанието.

Значи всякакви неправилни учения в Източната църква, ама са си наши и църквата е на Йешуа?
Нима Той може да лъже и да търпи неправда, не, все още ни прощава.
Дори и да сме в православния храм е по-добре да си мълчим, да се молим без да пречим и да си говорим там с Бог, ако не можем другаде и това е.

[timo2]

[alex]

Историята на протестанството и на православието е една съща. И двете църкви се отделят от католическата църква.
Ако исторически трябва да установим, коя църква е наследница на ранната църква, то католиците могат да имат най-големи претенции за това!

И разбира се, ако повярваме на протестантите, че създадената от Христос Църква се е осквернила от езически практики, изгубила е истината и се е отклонила в заблуди, в такъв случай трябва да кажем, че портите на ада са надделели над Църквата. И така да обявим Господ Иисус Христос за лъжец, показвайки, че Той е обещал, но не е изпълнил Своето обещание.

По нелепо доказателство не бях чел през живота си. 

[Пламен]

Историята на протестанството и на православието е една съща. И двете църкви се отделят от католическата църква.

Историята на протестанството и на православието категорично не е една съща. Мога да се съглася само ако си го казал в контекста, че и двете църкви се отделят от католическата църква. Но и тук трябва да се направят предварителни уговорки.

Ако исторически трябва да установим, коя църква е наследница на ранната църква, то католиците могат да имат най-големи претенции за това!

Категорично не съм съгласен и с това твое мнение!

Въобще и двете ти твърдения са само едни голи заявления без никаква обосновка, което потвърждава казаното в предния ми пост:

Като правило, почти всички протестанти много слабо се ориентират в историята на Църквата и на практика изобщо не я познават.

Добре беше започнал с темата "Ранната Църква". Защо не я продължиш?

[alex]

Първо искам да знаеш, че аз не се смятам за протестант.
Надявам се в най-скоро време да имам възможност да продължа темата за ранната църква и ще видиш, че няма нищо общо с православната църква.

Моите твърдения са на основа история на християнството и не са мои лични.

Безспорен факт е, че до разделянето на Православната църква от Католическата, е имало само една църква и тя се е наричала Католическа!

[Пламен]

Безспорен факт е, че до разделянето на Православната църква от Католическата, е имало само една църква и тя се е наричала Католическа!

Това е така! Но каква връзка има то със заявленията, които направи в предния си пост?

Първо искам да знаеш, че аз не се смятам за протестант.

Доколкото знам нито си православен, нито католик. Много неща ме карат да си мисля, че си протестант. Не съм чувал за повече от три основни "клона" на християнството. Сега ме хвърли в размишления.

Надявам се в най-скоро време да имам възможност да продължа темата за ранната църква и ще видиш, че няма нищо общо с православната църква.

Моите твърдения са на основа история на християнството и не са мои лични.

Ами хайде де, откога чакам! 
Дай да видим най-накрая тая история на християнството, за която ми загатваш тук. Досега не съм чел такава, а пък съм много любопитен.

[timo2]

Отново за Православната църква - вярно или не?

Мнение Номер:#  Мнениеот spravedliv » Днес, , 19:43
Православната църква

Какво означават понятията «православие», «православна църква» и «българска православна църква»? На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними. Но нека ги разгледаме поотделно.

Какво означава думата «православие» – при какви обстоятелства се създава понятието «православие» и кой определя неговата същност, т.е., когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не. И коя е мярката, кой е аршинът за това? Смятам, че тук са необходими няколко пояснителни думи, тъй като в България съществуват твърде смътни представи за това понятие – и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището Вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б) [Всесъюзна комунистическа партия (болшевики)] . Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма.

[timo2]

Аз нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите История на ВКП (б) е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различават от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да убегнат от вниманието големите аналогии в двете истории – на църквата и на партията. Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т.е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно и дори невъзможно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди повече от едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак дотолкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство и малцинство, дори когато за тези математически точно определени понятия се използват други думи като например клика, в която за някои от съставните й части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума «примкнувщийся». Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм и правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика. В този смисъл аз съвсем не смятам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.

[timo2]

А ето и самите факти:

По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си, но и в количествено отношение «болшинство» определя своето становище по въпроса като «право» или «православно», т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като «неправославно» или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният «лидер», според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата «екзекуция» не се изпълнява в далечната и по това време още неоткрита Америка, а в самата столица.
Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 година, който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно фракции), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол (днешния Пловдив). На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така от една страна официалните извори на т.нар. «православна» църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата «православна» църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществуване на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т.нар. «православна» църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба.

[timo2]

Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на «православното», се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност. На малко запознатия с историята ще се види странно, че още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до наши дни българските земи, т.е. територията на която през ранното средновековие възниква българската държава, са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол!

Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, като нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, разтърсили до основи «православната» църква, като следва иконопочитателната традиция на ранното християнство. За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след обявяването на християнството за държавна религия в България и покръстването на малката част от нейното население, останало дотогава езическо – а това са били само отделни лица и родове или кланове, ако употребим тук също едно съвременно понятие за по-ясно ориентиране в събитията – църковната организация на българската държава се подчинява отначало на цариградската патриаршия, после за четири години на Рим и след това, в 870 година, отново на Цариградската патриаршия, но вече при значителна автономия, макар и все още под названието «Българска» православна църква. В 919 година обаче тази църква сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност и своето самоуправление – т.е. автономия и автокефалия. И по този начин един вид се самоизключва от «всеобщата» и «вселенска» православна църква. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква цариградската патриаршия отговаря с обявяването й в схизма, т.е. извън закона, и я отлъчва от така наречената «православна църква».

[timo2]

За последвалия период от около един век българските историци изказват разни предположения, нямащи никакви доказателства и противоречащи както на историческите извори, така и на църковното право. Основавайки се на сведенията от историческите извори за признаването на титлите на българския цар и на българския патриарх от страна на византийския император като едно от условията за сключения между Византия и България мирен договор от 927 година, тези историци приемат по аналогия, че това признание е било последвано също и от признаването на българската автономна и автокефална църква от страна на цариградсската патриаршия. Едно такова твърдение противоречи не само на сведенията от историческите извори, но и на църковното право. В този смисъл историческите извори, в чията достоверност ние нямаме основания да се съмняваме, описват най-подробно тържествата по венчавката на българския цар Петър с внучката на византийския император Роман-Лакапин, Мария-Ирина, състояли се в Цариград. И при тях церемонията на бракосъчетанието се извършва от цариградския патриарх без участието на български свещеници, т.е. на българската («неправославна») църква. Аналогията тук с венчавките на цар Фердинанд и цар Борис ІІІ е поразителна, но само за неосведомения читател. А че и впоследствие цариградската патриаршия не признава самостоятелността на българската църква, свидетелства преписката на цар Петър с цариградския патриарх, засягаща въпроси, които в действителност са от компетенцията не на българския цар, а на българската църква. Но цариградската патриаршия не е и могла сама да разреши въпроса за признаване самостоятелността на българската църква, защото такова признание може да даде само един църковен събор с одобрението и на останалите патриарси, а такъв събор не е свикван нито през Х, нито през ХI век.

[timo2]

Но също и мирният договор между България и Византия от 1018 година не довежда до прекратяването на схизмата върху българската църква. И този път признаването на българската църква и нейните граници от страна на византийския император, т.е. възстановяването на статуквото от 870, респективно 927 година, не бива последвано от признаване от страна на цариградската патриаршия. Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният от подписалите мирния договор през 1018 година, а това е последният български патриарх (според схващанията на цариградската патриаршия архиепископ) Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura «православна», но de facto тя вече не е българска. Или с други думи и този път, както на няколко пъти преди и след това, понятията «българска църква» и «православна църква» не се явяват като синонимни, а като две различни алтернативи – т.е. имаме или българска, или православна църква.

И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни, но пак само за неосведомения читател. Обявяването самостоятелността на българската екзархия на 11 май 1872 година бива последвано още на 16 септември същата година от обявяването на схизма върху нея от страна на цариградската патриаршия, която схизма бива вдигната едва на 22 февруари 1945 година. За всичките тези седем десетилетия българската църква не се признава не само от цариградската патриаршия, но и от другите «православни» църкви, включително руската. А докато прогресивната роля на българската екзархия по време на национално-освободителната война е известна на всяко дете в България, обикновено се премълчава отрицателната роля на немалкото български епархии, останали «православни», т.е. подчинени на цариградската патриаршия за годините от 1872 до 1879. Тази тяхна в пълния смисъл на думата предателска дейност пък има своите аналогии не само в дейността на «българската», т. е. охридската патриаршия/архиепископия за последвалите нейното присъединяване към цариградската патриаршия столетия до малко преди закриването й в 1761 година, когато българското население в нейните граници избира за архиепископ българина Арсений. Тя има своите аналогии и в «българските» владици и патриарси през последния половин век, налагани на нашия народ отвън и подържани от една чужда диктатура.

[timo2]

А ето и няколко думи по въпроса за символите на т.нар. «православие». Преди няколко години в столичната преса бяха повдигнати във връзка с новоиздигнатия паметник на «Света София» някои въпроси относно църковната символика. Наред с обвинения в невежество срещу тогавашния софийски кмет, се изказаха и някои твърдения, които нямат нищо общо с истината. Първото от тях е, че символиката за Божествената Мъдрост (по гръцки Agia Sofia) e по произхода си православна и патронажът на «света София» е свързан с построената от Юстиниян едноименна цариградска църква, а от там и непосредствено с основните догми на православието и следователно с цариградската патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха.

В действителност обаче този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан (527-565), но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата църква е изградена на мястото на една едноименна църковна сграда, построена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианите в Константинопол, като главен тяхен храм. Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата църква влиза още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите църкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир, но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), симпатизиращ на арианството. Тя е била много голяма по размери базилика, известна под името «Великата църква» и била осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 година, през последните десетилетия на IV век тя става център на разногласията между «арианите» и «православните» и е главен прицел за яростта на «православните» зилоти; през 404 година за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на «правата» вяра, а заедно със съседния й патриаршески дворец става жертва на унищожителен пожар, предизвикан от монасите.

[timo2]

Следващата едноименна постройка на това място е била също така голяма по размери базилика, изградена от Теодосий II (408-450), който подобно на своите предшественици на императорския престол бил привърженик на арианите. По време на въстанието Ника в 532 година тя също била разрушена от привържениците на «православието». Но строежът на Юстиниановата църква, при който са използвани части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с «православната» традиция, макар и тази църква по-късно да става символ на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, като последни представители на античната наука, в действителност са били по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година, при което гностицизмът и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават своето съществуване вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на «ереси». Тогава се съчинява от писачите на «православната» църква и трогателната история (или по църковната терминология житие) на «мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици – света Вера, света Надежда и света Любов», добре известна почти на всеки начетен християнин.