II. Византиизъм
Под понятието византинизъм се разбира духовното, църковно, литературно, въобще културно направление в историята на Византийското царство. Византинизмът, това е пряка рожба на Византийската държава. Времето от средата на V в., т.е. след Халкидонския събор, и началото на VI в. се считало преходно. Това е времето на зараждането на
византинизма, неговият ембрионален период. Император Юстиниан I, който в 529 г. зачеркнал бюджета на Атинската езическа философска школа, стои начело на Византийския период. Езичеството, а заедно с него и последната елинска мъдрост под формата на неоплатонизма неизбежно се приближавали към смъртта, доживявайки своите последни дни.
...........................
Още от края на III в. Рим като столица престанал някак си да удовлетворява римските императори, един вид не напълно съответствувал на техните политически или стратегически съображения. Един от най-талантливите "принциписти" Диоклециан пренесъл столицата в гр. Никомидия. Четвърт век след това Константин Велики основава столица на бреговете на Босфора. Така държавният център се пренесъл от средата на римското население и латинска култура в средата на гръцкото население и преимуществено елинска култура. От политическия живот на страната биват заинтересовани вече нови народи, племена и родове, а напротив, латинската нация бива отблъсквана.
В края на IV в., при синовете на Теодосий I става един вид формално разделяне на царството на две. Падането на западната половина на Римската империя под ударите на варварите в 476 г. пренася вече съвсем политическия живот на държавата на Изток: в Цариград. Впрочем, Византийското царство, без да се гледа на неговото отделяне от западното, продължавало да счита себе си като чисто римско царство. Гърците упорито наричали себе си ромеи (
"Ρωμαι οι, Ρωμαιος") и наименованията
Γραικοι, 'Ελληνες се срещат сравнително рядко. Гърците, като станали християни към края на IV в. почти всички все пак не изгонвали от себе си езическата елинистическа култура, а я пазели, като се ползували от нея 200 години, чак до нейната естествена смърт при Юстиниан I.
...........................
Основният стремеж на византийците бил запазване на старото с присъединяване към него на новото, т.е. като
синкретизъм на разнообразни културни елементи или в най-добрия смисъл, като синтез на култури.
Тези култури са:- гръцката или общо казано елинистическата;
- латинската и
- всичко онуй, което е могло да се срещне на Изток, а особено в Египет.
И всичко това трябвало да бъде възглавено (ръководено) от християнството. Нито едно от произведенията на класическия гений не било отхвърлено или дори забравено във Византия; запазени били всички науки, всички видове изкуства,
само че на всичко това придали своеобразна окраска, а именно християнска.Отличителни черти на новата култура (византиизмът):- дълбоката религиозност с отпечатъка на аскетическо изискване;
- църковният и светският елемент влезли в тясно взаимно проникване - държавата и Църквата представлявали едно неразделно цяло;
- монашеството от скромно явление в църковния живот се разрастнало в огромна културно-обществена сила и все повече и повече разширявало своето влияние върху духовния живот на страната.
- в областта на църковния живот византийците почнали да търсят удовлетворение на най-добрите стремежи на своя дух: мислителните способности намирали за себе си богата храна в богословието; естетическият вкус - в развитието на култовата страна на богослужението, в грандиозните творения на християнското изкуство;
- елинизмът изгубил своята популярност във византийското общество. Богатата християнска литература, особено от IV в., почти напълно изместила светската, езическата.
Силното желание на византийците да въплътят християнството в своя живот, да направят обществото Църковно, се изразило преди всичко в отношенията на държавата и Църквата, а именно в създаване на съюз между тях. Своеобразието на византийския възглед тук проличава с пълна очевидност първо затова, че отците от IV и V в., учили собствено за независимостта на Църквата от Държавата, второ затова, че на Запад се установил "порядъкът на подчинение на светската власт под духовната или по-точно, на Римския епископ. Византийският възглед върху отношението между Църква и държава е изразен в предговора към VI новела на Юстиниановото законодателство.
"Всевишната благост е дала на човечеството два най-големи дара - свещенството и царството (Ιε ροσυνη και βασιλεια, sacerdotium et imperium); едното се грижи да угоди на Бога, а другото - за другите човешки предмети. Но и двете, като произлизат от един и същ извор, съставят украшение на човешкия живот. Затова няма по-важна задача за държавата освен да благоустройства свещенството, което от своя страна й служи с молитвата си към Бога за нея. Когато и Църквата от всички страни е благоустроена, и държавното управление се държи твърдо и по пътя на законите направлява живота на народа към истинското благо, тогава възниква добрият и благотворен съюз (εσται συμφωνια τις αγαθη, erit consonantia quaedam bona), толкова много желан от човечеството".Проф. Т. Курганов пише:
"Духът и характерът на Юстиниановото законодателство за отношението на Църквата към държавата се намира във връзка с практиката и отделните постановления на предишните императори. След това, това законодателство било прието и пазено до края на империята, отчасти допълнено от следващите императори и следователно, съпоставяно с определенията на тези последните, то може да служи като истински израз на отношенията на византийските императори към Църквата и църковната власт".Такава била теорията, а на практика тази "симфония" се превръщала често в какафония: византийските василевси често превръщали Църквата от свой съюзник в изпълнител на своите разпореждания, т.е. обръщали се в
цезаропаписти. Особено много от тях страдали Цариградските патриарси. Подобен характер на отношение между Църква и държава бил усвоен и от славянските народи, които приели християнството от Византия, преди всичко в Русия, а след това другаде. У източните славянски народи се създали национални Църкви, които обединявали своите интереси с тия на държавата и дори поставяли самото свое съществуване в зависимост от съдбата на държавата. Това има своите добри и недобри страни. Във всеки случай такъв един порядък на нещата е характерен само за източното византийско християнство.
...........................
Фактори, повлияли върху съдбата на византийското богословие1. Монофизитството и тясно свързаното с него монотелитствоПристъпвайки по-близо към църковно-богословската област, ние предварително можем да съдим как би трябвало да се изрази в нея или да се отрази върху нея новото културно течение, т.е. византинизмът. Според общото мнение на знаменитите богослови, например Мосхайм, Баур и др., развитието на богословието винаги се намира в зависимост от философията. Защото е вярно и достойно за всяко възприемане това, че в началото е била мисълта, разума, логоса.
Византия, която отстранила гръцката философия, не дала нова, своя християнска философия, която да съответствува на философията на елинизма. Ролята на Византия в богословско-догматическо отношение била консервативна: запазване на полученото, наследеното от предидущите векове, изучаване, класифициране и т.н. Така и станало. Като най-значителен фактор, определил положението на богословите, се явила борбата с монофизитите. Едва ли някъде и някога религиозно движение е имало по-сериозно значение за живота на държавата, както във Византийската империя от средата на V до VIII в. е имало монофизитството и тясно свързаното с него монотелитство.
Първият чисто византийски император на трона на цезарите, Юстиниан I (527-565), необикновен политик, заедно със своята може би още по-талантлива съпруга Теодора, виждали в монофизитството главна грижа на своето царуване, тъй като то застрашавало ако не съществуването на държавата, то нейната цялост. Според свидетелството на Прокопий (в "Тайна история") и на Евагрий (Църк. ист. VI, 10; Migne, ser. gr. Т. LXXXVI, II, с. 2720), на които вярват проф. Болотов (Лекции по истории древной церкви, IV, 379) и доц. Дияконов и др., Юстиниан и Теодора, по тайния договор искали да съсредоточат в своите ръце всички нишки на религиозните движения и дипломатично единият застанал начело на православните, а другият - на монофизитите. Император Юстиниан дотолкова се увличал в борбата с монофизитите и с други религиозни течения, че станал богослов на трона (вж. A.Harnack. Lehrbuch. В. II, 4. 1909, S. 422:
"Императорът бил действително в своето време и в своята страна отличен догматист").
2. Оригенистичните споровеОсвен монофизитството раздори и разделения в Църквата произвеждали и споровете за Ориген. Те обхванали в края на IV и началото на V в. както Изтока така и Запада, били известни и в Йерусалим, и в Рим, но особено засегнати от тях били Александрийският и Цариградският патриарх, които поради тях влезли в неприязнени отношения един към друг.
Император Юстиниан I си поставил за цел ако не да примири монофизитството с Църквата, то най-малкото да го направи безопасно за държавата, отстранявайки от църковния живот всичко онова, което би могло справедливо да даде повод за раздразване на монофизитите. Царят бил склонен и към решителни мерки за укротяването на споровете заради Ориген. Тези стремежи го подбудили към двата знаменити едикта против Ориген и оригенистите в 543 г. и против т.н. "три глави" от 544 г. а така също били причина и за V-я Вселенски събор. Източните епископи, които се обявили против Никейския символ, не били собствено ариани, с изключение на аномеите, а оригенисти, т.е. признавали Иисус Христос също така за Бог, но се затруднявали да го считат за съвършено равен на Бога-Отец.
Ориген давал цял християнски мироглед, построен на философска неоплатоническа база. Затова осъждането на Ориген означавало осъждане на цялата богословска система и поставяло много богослови в затруднено положение............................
След такава една радикална ревизия на древното богословие и осъждане на мнозина, се появявала известна боязливост и сам по себе си възниквал тревожният въпрос: какво да се прави? Кого да считаме за несъмнено ортодоксален, за да не попаднем под осъждане? Петият Вселенски събор в 553 г. предвижда подобни въпроси и се старае да ги реши. Той определил кръга на "избраните отци" (εγκριτοι). С това название се удостоили "Атанасий, Иларий, Василий, Григорий Богослов, Григорий Ниски, Амброзии, Августин, Теофил, Йоан Златоуст, Кирил, Лъв, Прокъл". Сред тях като особено почтени са имената на Атанасий Велики, Василий Велики, неговия приятел и брат Григорий Назианзин и Григорий Ниски, Йоан Златоуст и Кирил Александрийски. Правили се опити да се съставя според тях цяла богословска система в замяна на анатемосаната Оригенова:
- по тринитарния въпрос (догматическо богословие) получили особено значение св. Григорий Богослов ("Пет слова за богословието");
- в антропологията - св. Григорий Ниски ("За устройството на човека");
- в сотириологията - св. Атанасий Велики ("Слово за въплъщаването на Бог Слово").
В известен смисъл пълна система давало огласителното слово на св. Григорий Ниски, но то представлявало от себе си по-скоро богословско-философски трактат, отколкото догматически.
...........................
Религиозните разпри, догматическите спорове делели държавата на грамадни партии. Народите, които се отделяли от ортодоксалната Църква по догматически въпроси и които встъпвали с нея в конфликт, в борба, във вражда, живеели по краищата на държавата, там някъде в Армения, Сирия, Месопотамия, в Абисиния, в Египет.
Поради тясната връзка на Църквата с държавата религиозната вражда пораждала политическа вражда, ненавистта към господствуващата Църква преминавала в ненавист към държавата, подбуждала към нарушаване на връзката с нея, към въстания. И това по един особено плачевен начин се виждало по време на политическите метежи на разни узурпатори и по времето на войните на Византия, когато религиозно обособените, отделили се народи преминавали на страната на враговете.
Ясно е, че при тази връзка на събитията императорите били принудени внимателно да следят догматическите движения. Щом било забелязвано, че религиозните дискусии, догматическите спорове произвеждат разделения на партии и извикват вражда между народите на Византийската империя, то необходимостта подсказвала всячески да се задържат, ограничават каквито и да било богословски спорове и по такъв начин да се предотвратява опасната вражда. Оттук се създавало отрицателно отношение към свободните догматически разсъждения и се появил страх пред съборните решения - определения.
В това се крие причината и източника на всички императорски едикти, декрети, различни енциклики, енотикони, новели, типоси, ектесиси и пр. Едноличните императорски решения по религиозни дела трябвало да заменят и да направят ненужни различните събори. Поради това макар и във Византийското царство от VI в. да имало събори, даже три вселенски, от философско-догматична гледна точка тяхното значение не е голямо. Те били свиквани не поради свободни изследвания на богословски въпроси, а поради униатските опити на императорите V Вселенски съборИмператор Юстиниан отстранявал всички действителни или мними препятствия за примирение на монофизитите с Църквата. Ето защо в 544 г. издава едикт против
"трите глави", т.е. против Теодор Мопсуестийски и някои съчинения на блажени Теодорит и Ива Едески. При това той съвсем нямал предвид да свиква Вселенски събор, а напротив, се стараел да го избегне. Съборът се явил като протест против едикта от страна на западните, и особено благодарение на нерешителността на папа Вигилий. Харнак нарича петия Вселенски събор дело на кабинетната политика на Юстиниан (A. Harnack. Lehrbuch der Dogmengeschichte, В. II, 4 Aullage 1909, S. 37-38, 419-420).
VI Вселенски съборПроизходът на шестия Вселенски събор е почти същият: той се родил от унионистките стремежи на император Ираклий (Ср. проф. Ю.А.Кулаковский. История Визан-тии,т. III, Киев 1915,стр. 123-137.А.Harnack. Lehrbuch,В. II, 4 АиП. S. 39).
VII Вселенски съборСедмият Вселенски събор е предизвикан от реформите на Исаврийската императорска династия (Ср. Проф. А.Доброклонский, Преп. Теодор ис-поведник и игумен Студ. Одесса 1913, стр. 52-55.).
От богословско-догматическа гледна точка VII-ят Вселенски събор представлява от себе си немалка трудност, именно: как така обрядовата страна на религията става предмет на догматическо определение.Проф. Б. Мелиоранский. (Вопросн философии и психологии 1907, кн. 87, статия "Философская сторона иконоборства") търси догматическо основание за спора по обрядовия въпрос:
"Същността на спора е в това. Иконоборците, стоейки на почвата на Халкидонския събор, т.е. признавайки Богочовека за една ипостаса в две неразделни и несливаеми естества, на това именно основавайки се, считали невъзможно и несъвместимо учението за възможността да се опише и да се заключи неговият образ в изкуствено очертание".Някой си Е.Л. (Странник 1889. V, стр. 3-37) доказва, че "догматическото" значение на VI VII-я Всел. събор се е заключавало
не в утвърждаване на иконопочитанието, а в осъждане на иконоборчеството."Което е било обичай, то обичай си и остава. В определенията на VII-я Всел. събор догматическото значение има само отрицателна страна - осъждането на иконоборчеството. И така, не употребяването на иконата е догмата, а осъждането на иконоборството", (стр. 29-31).
През разглежданото време (VI-VIII в.), освен споменатите Византия е имала много талантливи богослови. К. Крумбахер твърди, че дори до XII в. богословието на Изток е стояло по-високо отколкото на Запад, дето то почва усилено да се развива от времето на схоластиците (
K. Krumbacher. Geschichte der Byzantinischen Litteratur, S. 37). До това време има пълна възможност да се говори за влияние на източното богословие върху западното, което влияние може да се забележи например в произведенията на западния писател от IX в. Йоан Скот Ериген (
Проф. Бриллиантов. Влияние восточнаго богословия на западное. Ср. Krumbacher, S. 37). Важно е да се отбележи още този факт, че
"Източник на знанието" (Πηγη γνωσεως) на Йоан Дамаскин е служил като образец на първия западен систематик-богослов Петър Ломбард и се е ползувал с голям авторитет пред самия Тома Аквински (Ср. K.Krumbacher. Geschichte, S. 37).
...........................
Борбата с ереситеГосподствуващо направление в живота на Византийската империя от VI-VIII в. е била борбата с ересите; поглъщала вниманието и енергията на Църквата и държавата. В края на VIII или началото на IX в. тази борба тъй или иначе била ликвидирана.
Особено важно за живота на Църквата обстоятелство е, че след император Теофил (829-842) вече нито един от византийските императори не застава на страната на еретиците.
Това обстоятелство (заставането на някои византийски императори на страната на еретиците) извикало в живота цял ред причини и поводи за стълкновение между държавата и Църквата и за деспотичното отнасяне на императорите към Цариградските патриарси. Напротив, от IX в. фактите и събитията ги сближават една с друга в името на общите интереси, които били диктувани един вид от грижата за запазване правата и достойнствата на Византийското царство и Цариградската Църква.
Цариградският патриарх, който тъй много страдал от византийските императори, все пак излязъл от последната борба в края на VIII в. като победител: на него се отдало въпреки яростните стремежи на Исаврийската династия да защити иконите. Църквата не позволила да я управляват в делата на култа; тя сама се управлявала (
F. Kattenbusch Orientalische Kirche. Hauck. B. XIV. c. 441). Това, разбира се, спомагало за повдигането на самосъзнанието на Цариградския патриарх.
От друга страна византийските императори, като разумни политици, не само че не искали да малтретират своя патриарх, но се стараели да го разположат към себе си, да го привлекат на своя страна. Това правели поради обстоятелството, че на Запад по това време се случило събитие, което неочаквано дълбоко огорчило византийските василевси. На Рождество Христово - 800 г. папа Лъв III коронясал с императорска корона Карл Велики за крал на франките. Византийските императори видели в това посегателство върху техните права на единствени ромейски владетели и счели себе си жестоко оскърбени. И ясно е, че за тях било много важно Цариградският патриарх да раздели с тях тяхното настроение по отношение на папата.
