Що е то религията. Екуменизмът днес!

[Пламен]

В. Църквата е свята

Според православното учение тия две явления — единство в истината и святост — се намират в тясна връзка помежду си. Както единството в истината свързва всички православни християни в една Вяра чрез отделянето им от заблудите и лъжеученията, така и светостта ги съединява посредством благодатта и истината, произлезли чрез Иисуса Христа (Йоан. 1:17) и изключващи всеки съюз с нечестието и ереста (2 Кор. 6:15) като порождения на лукавия дух, измислил лъжата, за да подавя с нея спасителната истина. Понятията святост и истина са родствени. Ярко потвърждение на това са думите на Спасителя от Неговата първосвещеническа молитва, отправена към Отца: „Освети ги (апостолите) чрез Твоята истина“ (Йоан. 17:17). Тук Господ Иисус Христос неделимо свързва светостта и истината. Искаш ли да бъдеш свят, прегърни Богооткровената истина. Искаш ли да разбираш Божествената истина, стреми се към святост; тя единствена може да ти направи истината близка и скъпа.

Църквата не би могла да се нарича свята, ако можеше в своята същина да бъде заразена със заблуда. „Църквата е непогрешима (в истината), понеже е свята“ — добре подчертава руският догматист прот. Н. Малиновский.

       Църквата е наречена свята най-напред поради това, че нейният Глава е свят, и защото Св. Дух, Който я управлява и ръководи, я освещава, бидейки Източник на всяка святост. От Христа, Главата на Църквата, текат струи на святост по цялото тяло. Светият Дух пък, Изворът на нашето освещение, като пребъдва в Църквата, освещава членовете ѝ с благодатта, преподавана в Тайнствата. Чрез тази благодат Той подбужда всеки вярващ към подвизи и святост.

Наличието на грешници в Църквата не намалява нейната святост, а напротив още повече я подчертава, тъй като прави очевиден следния духовен факт: под влияние на благодатта, раздавана чрез св. Тайнства в Църквата, често и най-отявлени грешници се покайват и се превръщат в светци!
        Ние бихме могли да кажем: присъщата на Църквата благодат на Св. Дух съставя нейната святост. Само в нейното лоно може да се постигне истинска святост, понеже в нея се раздава благодатта. Църковният народ е наречен „народ свят“ (1 Петр. 2:9). Господ Иисус Христос затова е дошъл и се е предал на смърт, за да бъде Църквата, Неговата възлюбена невеста, „славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:25-27).

Думата „петно“ можем да отнесем към чистотата на догматическата вяра на Църквата, а думата „порок“ — към нравствената ѝ чистота. Както петното, тъй и порокът са фатални пречки в достигането на святост, която е основно качество на Бога (1 Петр. 1:15-16), и без която „никой няма да види Бога“ (Евр. 12:14). Всеки вярващ, стремящ се към святост, може да я придобие чрез съчетаване на тези два начина: чрез предпазване от черните петна на лъжеученията, които опетняват чистотата на вярата и я правят неспасителна, и чрез надмогване на порочността в нравствената област, т. е. на нравствените грехове, които отделят душата от Бога. Такава святост е постижима в пълнота само в Православната Църква, понеже тя не носи върху си петната на лъжеученията и с присъщата ѝ благодат успешно лекува нравствените немощи и пороци, при условие на лично покаяние от страна на нейните верни чеда.

Църквата е наречена свята, според някои църковни учители, още и поради това, че свързва всички светци от всички векове и от всички места: умрелите и преселили се вече на небето, намиращите се още в тоя живот и ония, които тепърва има да живеят на земята до свършека на света. Никита Ремесиански, западен църковен писател от IV в., пише прекрасно: „Що е Църквата, ако не и общество от светци? От началото на света праотците, пророците, мъчениците и всички други праведници — живелите някога, или живеещите сега, или ония, които в бъдеще ще живеят — всички те съставят Църквата, защото са осветени от една вяра и един живот, запечатани са от един Дух и така са обединени в едно Тяло, чиято Глава е Христос… И тъй, вярвай, че в тази Църква ти ще постигнеш общение със светците“.

        Накратко можем да обобщим:
        1. Църквата е свята като Тяло Христово, осветено от Главата Христос и от пребъдващия в нея Дух Свети.
        2. Тя е свята, защото приобщава към святост своите членове — не само праведниците, но и каещите се грешници — чрез благодатта, раздавана посредством извършваните в лоното ѝ св. Тайнства.
        3. Тя е свята още и затова че свързва освещаваните от нея православни християни — живеещи сега или имащи тепърва да живеят на земята — с отишлите при Бога в небесната Църква осветени люде.

Всичко това е абсолютно неприложимо към икуменическото изопачено понятие за Църквата, както и към проектираната от него бъдеща „универсална църква“, тъй като:
        1) В лоното на икуменизма се събират в едно разни еретически общности, непризнаващи Тайнството Миропомазание и своеволно наричащи се „църкви“, без да са такива;
        2) Сам икуменизмът, като еретическо сборище, е лишен от благодат и не може да раздава такава;
        3) Икуменизмът не води привържениците си към святост. Нещо повече — той отчуждава от светостта и подведените от него „православни“ икуменисти!

Следва продължение...

[Пламен]

Г. Църквата е съборна

Църквата се нарича вселенска и съборна тъкмо защото благовести и съхранява Божествената истина в нейната ненакърнима пълнота. Икуменистите неправилно разбират и съборността (католичността) — това същностно свойство на Христовата Църква. Както вече подчертахме, те подценяват истината, изповядвана в абсолютно неизопачен вид само в Православието, пренебрегват Богооткровените Догмати на Църквата, запечатали тази Божествена истина като съществен белег на нейната вселенскост и съборност (т. е. истинска икуменичност). Обратно на това икуменистите издигат на преден план числеността на криворазбираната от тях „църква“, с оглед нейното външно засилване. Те искат вярващите да се обединяват и да играят роля в света! За тази цел те предлагат обединяване на „църквите“, включително и на отдавна отсечените от Тялото на Христа (Йоан. 15:6) еретически общности. Те считат, че такова външно безблагодатно обединение ще създаде в бъдеще някаква универсална „църква“. Това лукаво планирано и ловко провеждано обединение обаче не може да има нищо общо с истинската вселенска, съборна Христова Църква.

Още св. Кирил Йерусалимски е описал прекрасно и изчерпателно онзи атрибут на Църквата, който в Символа на вярата е обозначен на гръцки език с думата (католична), а на славянски език — с думата „съборна“. Той пише: „Църквата се нарича съборна (католична) и поради това, че тя съществува по Цялата вселена, от краищата до краищата на земята, и поради това, че тя учи всецяло и неопустително на всички догми, които трябва да влязат в познанието на човеците — догмите за видимото и невидимото, за небесното и земното; още и поради това, че тя подчинява на благочестието всеки човешки род… и най-сетне поради това, че тя повсеместно и всецяло лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото; в нея се съдържа всяко понятие за добродетел в дела, в думи и във всевъзможни духовни дарования“.

Като анализира това определение, архиепископ Василий Брюкселски изтъква, че, според св. Кирил Йерусалимски, думата „католична“ (съборна) рисува Христовата Църква:
        1. „Като вселенска в географския смисъл („до краищата на света“) и още повече в качествения смисъл на думата, като обхващаща хората от различни раси, култури, социални положения;
        2. Като притежаваща пълнотата на истината;
        3. Като обладаваща пълнотата на спасителната сила, побеждаваща всеки грях и зло;
        4. Като притежаваща пълнотата на светостта и благодатта; и
        5. В резултат на всичко това — като единствена“.

Обобщавайки, архиеп. Василий заключава: „Ние виждаме, че… външните признаци на католичността не се отричат тук; ударението обаче се поставя на качествените понятия — всецялостност в истината и благодатта“.

        Подобни мисли изказва и архим. Юстин Попович. Той пише: „Самото Богочовешко битие на Църквата е всеобхватно, вселенско, католично, цялостно, съборно… Чрез своя Богочовешки организъм Църквата обхваща „всичко, що е на небесата и на земята, видимо и невидимо, било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти (Кол. 1:16). Всичко е в Богочовека, и Той е Глава на църковното Тяло (Кол. 1:17-18)… Богочовешката личност на Господа Христа е душата на съборността в Църквата… В съборния живот на Църквата са включени съществуванията на Ангели и човеци, на каещи се и грешници, на праведни и неправедни, на покойници и живеещи още на земята, при което праведниците и светците помагат на по-малко праведните и на по-малко светите да растат… към все по-голяма праведност и святост… Така ние всички заедно растем „в храм свят чрез Господа“ (Еф. 2:21), благодатно-органически свързани помежду си с една вяра, с едни св. Тайнства и добродетели, с един Господ, с една Истина, с едно Евангелие… Всички верни съставяме едно тяло в Църквата. Заради какво? — За да живеем с единия свят и съборен живот на Църквата, със святата и съборна вяра на Църквата, със святата и съборна душа на Църквата, със святата и съборна съвест на Църквата, със светия и съборен ум на Църквата, със святата и съборна воля на Църквата… Много често понятието „съборност“ се римокатолицизира, географизира. Обаче според православното разбиране, съборността не е топографско, географско понятие, а вътрешно, същностно, психологическо понятие…, основано върху целостта на вероизповеданието, върху ненакърнеността на вероизповеданието, върху светото и апостолско единство на вярата…“

Добре отбелязва и проф. д-р Илия Цоневски, че „католичността на Църквата трябва да се разбира предимно в смисъл на цялостност и единство във вярата“. За подкрепа на това православно разбиране на вселенскостта проф. Цоневски се позовава на думите на св. Атанасий Велики, който не е говорил на арианите в географския смисъл на икуменичността: „Ние сме повече, или ние сме се разпръснали по цялата вселена, но в която и да сте страна, вие не сте нещо повече, освен ариани, евионити или савелияни; а ние навсякъде сме членове на съборната (католичната, вселенската Църква), навсякъде сме признати за такива.“

Тази мисъл на св. Атанасий Велики се подхваща и от следващите подир него св. отци и учители на Църквата. Ето какво например пише св. Максим Изповедник: „Православното и спасително изповедание на вярата съставя съборната (= католичната, вселенската) Църква“. Съгласно отците на IV Вселенски събор, Христос е Главата, а ние сме членовете и трябва да образуваме едно тяло чрез нашето единомислие и единоверие.

Цялата грижа и цялото внимание на всички Вселенски Събори се състояли в това — да се потвърди изначалната, предадена ни от Христа и от св. апостоли православна Вяра и да се осъдят и отстранят от нея възникващите по дяволско внушение гибелни лъжеучения. Църквата търпи и най-големите грешници, за да ги лекува, но отлъчва еретиците, понеже те изопачават св. догми — тия вечни Богочовешки светини, които — по думите на архим. Юстин Попович — „човешкият ум нито може да обгърне всеобхватно, нито може да ги измисли“. Никой не може да разбере напълно тайната на Христа, въплътения Син Божи, разкрил ни истината за нашето спасение, бидейки Сам тази Истина (Йоан. 14:6). Затова правилният подход към Богооткритите ни догми е не дръзкото им рационалистическо изследване, а благоговейното преклонение пред тях с вяра в нелъжовното Въплътено Слово Божие. Св. отци смирено са прегръщали вярата в Христовата Истина и са я защищавали с кръвта си от изопачаване, в което виждали хитрината на дявола и пръста на антихриста (респективно, на неговите предтечи). По думите на архим. Юстин, „като явяването и дейността на антихриста ще бъде по действие на сатаната (2 Сол. 2:9), така и дейността на всяка ерес е по действие на дявола“. Затова св. отци единогласно са предавали на анатема всички ереси и еретици, виждайки в тях осуетители на човешкото душеспасение. В Христовата Църква единствено се намира безсмъртие и вечен живот за човека. А „ереста е пагубна сила, която потапя човека във вечна смърт“, т. е. във вечно отделяне от Бога. Към това води и съвременният антихристовски икуменизъм, натрапвайки на съзнанията свой универсализъм и отричайки на едната Христова Църква — Православната — нейната благодатна вселенскост (икуменичност) като единствена носителка на неподправената и спасителна Истина.

БЕЛЕЖКИ:
1. Служим си с термините „католичност“ и „католичен", за да направим терминологична и идеологична разлика между Православието и римския папизъм, злоупотребяващ с понятията „католицизъм“ и „католически“ (съборност, съборен). По някаква странна ирония папистите, които на практика отричат съборността, поставяйки папата над съборите, са узурпирали термините „католизицизъм“ и „католически“, незаслужено наричайки себе си „католици“, т. е. „съборни“.

Следва продължение...

[Пламен]

Д. Църквата е апостолска

Православната Църква се нарича апостолска поради това, че има произхода си от апостолите, свято пази тяхното учение, държи строго за апостолското приемство и се ръководи от апостолското предание в догмите, в богослужебния си живот и в църковното си устройство.

Краеъгълният Камък на Църквата е Сам Христос (Еф. 2:20). Но около Него са наредени св. апостоли. Те са ония дванадесет камъка, ония дванадесет основи, върху които Тайновидецът съзерцавал написани „имената на дванадесетте апостоли на Агнеца“ (Откр. 21:14).

Всевъзможните вероизповедни общности, наричащи се днес „църкви“, не могат да бъдат признати за апостолски, понеже не са изградени върху „основата на апостолите“ (Еф. 2:20), не са получили от тях приемството на ръкоположенията, не пазят непрекъсваемостта на апостолското устно Предание, което има авторитет равен на Свещеното Писание (2 Сол. 2:15), не са включени в онази духовна верига, чрез която се предават благодатните дарове на Св. Дух. Те изменят чрез нововъведения учението, завещано устно или писмено от апостолите, и не съхраняват в пълнота истината, предадена ни като залог за нашето спасение (2 Сол. 2:13). Те са накърнили по един или друг начин оставеното от апостолите на поколенията духовно богатство от догматически, богослужебен, тайно-извършителен и канонически характер.

ССЦ прави смели крачки към събаряне на вековната и изначална православна еклезиология, съгласно която Църквата е наречена апостолска. На VI асамблея във Ванкувър — Канада (24 юли — 10 август 1983 г.) генералният секретар на ССЦ Филип Потер във встъпителната си реч се е провинил тежко против истината, като е изтълкувал неправилно думите на св. ап. Петър: „Вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа… Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят“… (1 Петр. 2:5,9). Спирайки се нашироко върху тези думи, Филип Потер заявява: „Една от големите заслуги на Реформацията, заслуга, дължаща се на Мартин Лутер, е откритието (!), основано точно на думите 1 Петр. 2:5,9, че всеки — безразлично дали е жена или мъж — е свещеник пред Бога“. С тия свои думи Потер се опитва да подкопае православното учение за апостолското приемство, като необходим белег на законното сакраментално свещенство, и да премахне границата, от една страна, между духовенство и миряни, а от друга страна — между мъже и жени в свещенството. Всички вярващи — и миряните: мъже и жени — са свещеници според него. Това негово изказване, посрещнато с ръкопляскания от протестантите, наред с това предизвикало енергични противодействия и протести у мнозина делегати. Те поискали от Потер да се откаже от думите си, което той уж направил. Това описва лично присъствувалият на асамблеята гръцки професор по Богословие Г. Галитис в статията си, озаглавена „Протестантското болшинство да не решава от името на православните!“. Фактически обаче изказването на Филип Потер си останало незачеркнато в речта му и продължава да фигурира там, за да трови душите с още една нова икуменическа ерес, която иска да се притули под клеветническото обвиняване на Православието в „ерес“. Ф. Потер, който изобщо избягва думата „ерес“, в случая си служи с нея, за да обяви за „ерес“ православното учение за апостолското приемство в йерархията и за законно принадлежащия ѝ „авторитет и учителна власт в Църквата“. По този начин, обвинявайки Православието в ерес, той иска нагло да прикрие прокарваната от самия него въпиюща ерес, според поговорката: „Крадецът вика: — Дръжте крадеца!“

Думите на св. ап. Петър, отправени към християните: „Вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви“ се тълкуват така от известния руски екзегет епископ Михаил: „Под духовен Дом се разбира дом — в смисъл на храма, дето се принасяли жертвите. Но този е духовен храм в противоположност на веществения, духовен е затова, че е устроен от живи камъни, одушевени от Божия Дух и усъвършенствуващи се нравствено…, живеейки Духом“. Като се спира пък на израза за „свято свещенство“, т. е. свято общество от свещеници, епископ Михаил казва: „Всички тези думи на апостола не са буквални, а образни (фигуративни) Разбирани в преносен смисъл. Затова и изразът „свято свещенство“ трябва да бъде схващан в преносен смисъл, т. е. не в смисъл на свещенство като особена категория лица, поставени в Църквата За учители, за извършители на тайнствата и за управители“.

        Още в Стария Завет Бог нарича Израилския народ „царство от свещеници“ (Изх. 19:6), но само в общ преносен смисъл, и защото специалното свещенство, обслужващо йерусалимския храм, било възложено от Бога не на целия народ, а само на едно от 12-те Израилеви колена, именно на Левиевото коляно (Числ. 3:6-12; срв. Евр. 7:11). Следователно, всеобщото свещенство на Израилския народ не изключвало ни най-малко необходимостта от специално свещенство, чието служение било недостъпно дори за царски особи, както това се вижда добре от случая с цар Озия, наказан от Бога с проказа, задето дръзнал да кади в храма (2 Пар. 26:19). Съответно на това, и в Новия Завет наред с всеобщото „царствено свещенство“ (1 Петр. 2:9), съставяно от православните християни, като „народ свят“ (в смисъл, посветен на Бога), съществува избрано сред него благодатно-служебно свещенство, чиито функции не могат да се упражняват от миряни, не получили специално посвещение по линията на апостолското приемство.

В своята статия, озаглавена „Царствено свещенство и служебно свещенство“, православният архимандрит Пиер Люилие (понастоящем архиепископ на Ню Йорк) се спира на редица старозаветни текстове, и особено на текста Изх. 19:6, който служи за основа на разглеждания текст (1 Петр. 2:9). Той заключава: „Заявата за всеобщо свещенство на Божия народ в Стария Завет не означава ни най-малко отричане на едно длъжностно свещенство. Същата книга „Изход“, дето намираме провъзгласено свещеническото призвание на целия Израил, се занимава надълго с установяването на левитското свещенство… Впрочем никъде… в каноническите книги на Библията всеобщото царствено свещенство не е поставено във връзка с функциите на служебното свещенство“.

Всичко това съставлява старозаветния фон, върху който се открояват думите на св. ап. Петър за новозаветния Божи народ, уподобяван на строящ се „духовен дом“ от „живи камъни“, в който се принасят „духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петр. 2:5). Така св. ап. Петър поставя това; свещенство във връзка с решителното събитие от историята на Спасението — Изкупителното дело на Иисуса Христа… Тъкмо чрез единение с Христа се придобива участие в Неговото царство и свещенство. Сам Господ Иисус Христос уподобява Себе Си на храм, като говори иносказателно за „храма на Своето тяло“ (Йоан. 2:21). А св. ап. Павел нарича всички християни „храм на Живия Бог“ (2 Кор. 6:16), в чиято основа е вграден Христос като Краеъгълен Камък (Еф. 2:20, ср. 1 Петр. 2:4), „върху Който цялото здание… възраства в храм свят чрез Господа“ и всички вярващи се съзиждат „в жилище Божие чрез Духа“ (Еф. 2:21-22), като чрез Христа принасят непрестанно „Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му“ (Евр. 13:15).

Този сравнителен екзегетически преглед архимандрит Пиер Люилие приключва с последната новозаветна книга „Откровение“ (1:6; 5:10; 20:6), дето отново е изразена мисълта за царското свещенство на Божия народ, схващан в новозаветен смисъл като изкупени от Христа вярващи в Него „от всяко коляно и език, народ и племе“ (Откр. 5:9).

Независимо обаче от това всеобщо свещенство на Божия народ, получавано от всеки православен християнин в Тайнството Миропомазание, в Църквата съществуват специални служения, свързани с длъжностни дарования, получавани в Тайнството Свещенство чрез ръкополагане по апостолско приемство, и това става по волята на Основателя на Църквата Христа, Който е казал на Своите апостоли: „Който вас слуша, Мене слуша“ (Лука 10:16). За тези благодатни дарования св. ап. Павел пише на християните: „От вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители… Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители?“ (1 Кор. 12:28-29). Продължавайки мисълта на апостола, можем да запитаме: „Нима всички са свещеници?“ — в този благодатно-длъжностен смисъл на йерархическо служение в Христовата Църква?! — Решително не!

И тъй, „служебното свещенство не е просто някакво длъжностно специализиране, упражнявано по назначение от целия народ. Произходът му е Божествен, и действието му се упражнява въз основа на сакраменталния дар на апостолското приемство при Господне съдействие… Законното право да се пасе Божия народ, да се обучава той, да се поднася неговото приношение на Господа принадлежи на йерархията въз основа на апостолското приемство“. Оттук архим. Пиер Люилие прави извода, че „би било много тежка заблуда да се твърди, че служебното свещенство принадлежи на целия народ, или че това свещенство е само еманация от царственото свещенство… Да се поддържа това би означавало да се отрича апостолското качество на Църквата“.

И тъй, в православното тълкуване на 1 Петр. 2:5, 9 дори помен няма от някакво подценяване на Богоустановената йерархия, или от някакво пренебрегване на апостолското приемство, или от някакво изравняване на апостолите с миряните, на пастирите с пасомите. Напротив, в края на същото това послание св. ап. Петър наставлява пастирите-презвитери как да пасат Божието стадо, като му дават личен пример, за което ще получат награда от Пастиреначалника — Христа (1 Петр. 5:1-4). Нима св. апостоли са били обикновени миряни? Не, те са поставени от Самия Христа да управляват Църквата, да извършват в нея св. Тайнство Причащение (Лука 22:19), да поучават и кръщават (Мат. 28:19), да връзват и развързват (Мат. 18:18), да помазват и лекуват (Марк. 6:13) и пр. Апостолите са били първите архиереи. Те съставляват първата йерархия в Христовата Църква. Те са ръкополагали дякони (Деян. 6:6), презвитери (Деян. 14:23; Тит. 1:5) и епископи (2 Тим. 1:6. Макар че ги съпътствали сестри жени (1 Кор. 9:5), те не са ръкоположили нито една жена за свещеник или за епископ. Напротив, заповядали са жената да не поучава, а да се упражнява в безмълвие и пълно покорство (1 Тим. 2:11-12), според нареждането на св. ап. Павел: „Жените ви в църквите да мълчат: на тях не е позволено да говорят, а трябва да се подчиняват, както казва и законът“ (1 Кор. 14:34).

А сега се върши тъкмо обратното в ССЦ. Там вече се приемат жени за „свещенички“ и даже за „епископки“. Първата жена „епископ“ е от сектата на методистите. Според устни сведения от компетентно лице, в Швеция се е стигнало вече до там, че всеки лутерански „епископ“ пред встъпването си в длъжност трябва да направи декларация, че ще ръкополага и жени за „свещенички“! На V асамблея на ССЦ в Найроби (декември 1975 г.) протестантското болшинство делегати, осъждащо дискриминацията на жените, силно настоявало да се ръкополагат и жени за свещеници. Св. Синод на Руската Православна Църква още тогава отговорил отрицателно по тоя въпрос в критическия си отзив за дейността на V асамблея и изказал в официалното си „Послание“ следните съвсем правилни мисли: „Православната Църква не може да се присъедини към позицията на протестантското болшинство, допускащо възможността за женско свещенство”. В тайнственото единство всички членове на Христовото Тяло обладават несравнимото с нищо съкровище на живота в Христа.

Сред лицата, близки на Христа, имало и жени, но нито една от тях не била включена в апостолската Дванадесетица. Ние не можем да допуснем, че Христос, постъпвайки така, правел отстъпки в духа на времето. Православната Църква смята за своя обязаност да следва по този въпрос предначертаната от Самия Господ Иисус Христос всякогашна и всеобща църковна традиция. Историята на Църквата не познава примери относно някакво сакраментално служение на жените.

Във връзка с догмата за Църквата считаме за уместно да изясним тук Христовите слова: „И на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ù надделеят“ (Мат. 16:18). Икуменистите използват тия слова и по-частно израза „ще съградя Църквата Си“, за да обосноват своето очакване на някаква бъдеща „църква“, считайки, че сегашните църкви не притежават пълната истина и структурно са несъвършени. Но прави ли са те? Към коя епоха е насочено бъдещето време на израза „ще съградя“?  Към Петдесетница, която се нарича рожден ден на Църквата. Тогава чрез слизането на Св. Дух над апостолите те станали първите епископи на Църквата. Те са имали Църква! Те са били в Църквата. Те са оставили тази Църква на поколенията като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Ако икуменистите очакват църквата в бъдещето, ще излезе, че апостолите са нямали църква, а че икуменистите ще я имат!…

Що се отнася пък до думите „и вратата адови няма да ù надделеят“, те вече много пъти са се изпълнявали и ще продължават да се изпълняват до свършека на вековете. Обикновено се приема извършването на св. Тайнство Евхаристия като жив белег за съществуването на Църквата. Щом е така, то трябва да кажем, че докато се извършва това Тайнство, ще съществува и Църквата Христова на Земята. А до кога ще се извършва то? — Св. ап. Павел пророчески говори: „Колчем ядете този хляб и пиете тази чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26). Това значи, че Църквата ще дочака Второто Христово пришествие.

Истинската Църква, веднъж основана от Спасителя върху камъка на догматическата вяра, че Той е Христос — Синът на живия Бог (Мат. 16:16), е съществувала, съществува и ще продължава да съществува непобедима през всички превратности на историята до края на света като жива носителка на истината и благодатта (Йоан. 1:17) за всички човеци с добра воля (Лука 2:14), търсещи душеспасение!

Следва продължение...

[Пламен]

Е. Църквата е непогрешима. Признания от инославни в полза на Православната Църква

Към белезите на истинската Църква нека прибавим накрай още една нейна отличителна черта — нейната непогрешимост. Православната Църква е непогрешима в изповядването на вярата, поверена ù от Христа чрез св. апостоли.

Известният църковен историк от 19 век абат Владимир Гете (+ 1892), преминал по убеждение от римокатоличество в Православие, обосновава непогрешимостта на Христовата Църква с „достоверното свидетелство, непрекъснато изявявано от християнското общество относно учението, което Христос и апостолите са преподали на това общество. Достоверността на това свидетелство се потвърждава, като исторически факт, от непрекъснатите свидетелски показания, които започват и се свързват едно с друго от първия век до наши дни. Подобен род свидетелство е до такава степен несъмнено, че за неговото опровергаване би трябвало да се отхвърли цялата история, тъй като няма друг исторически факт, който толкова непрекъснато да се продължава, както свидетелството на цялото това общество, общество живо във всички епохи и непрекъснато утвърждаващо приетото от него учение… И действително, прекрасна гледка представлява Православната Църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове; тя е издържала многобройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата оная страна, дето тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение; нейните основни начала са началата на истинското християнство. Тя може и в наши дни да предложи на еретическите „църкви“ и философи своето най-прекрасно учение, каквото светът е могъл Да чуе някога!“

Не само просветени православно вярващи, но и мнозина непредубедени западни инославни богослови ясно виждат, че единствено Православната Църква е останала през вековете вярна на Христа и на завещаното от Него чрез светите Му апостоли учение, и, като виждат това, публично го заявяват. Ето няколко примера:

Англиканинът Н. A. Hodges пише, че „православната вяра, на която Православната Църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма“.

Франц фон Бадер, римокатолически философ и богослов, още в миналото столетие, след като направил еклезиологически проучвания, заявил, че Православната Църква „е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква“…

Бележитият римокатолически богослов-историк Хефеле, въпреки голямата си привързаност към Рим, трябвало да признае: „В богослужението и учението на гръцката Църква (т. е. Православната) няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим“.

Протестантският пък богослов Овербек, когото цитирахме вече и който е предшественик на днешното диалектическо богословие, пише, сравнявайки Православието с римокатолицизма: „Православната Църква е неизменна във вярата и в св. канони. Това е същата вяра и сега, каквато е била преди 1 000 години. А Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната Църква само е запазвала и утвърждавала истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и я запазвала и утвърждавала в тоя вид, както тя е била предадена на Църквата от апостолското Предание“. „След като папата откъснал Западната църква от Източната“, пише в друго свое съчинение Овербек, „Източната Църква, съгласно свидетелството на историята, запазила отколешното си единно вселенско (католично) учение неизменно до сегашно време“.

Цитираният пo-горе отец Владимир Гете, след обръщането си в Православието, пише: „Църквата за православния християнин — това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее с единен живот; то не се изменя, понеже не променя нищо в Богооткровеното учение; приело това учение от начало, то го преподава от век на век такова, каквото го е получило. Вярващите (миряни) съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да надзирават християнските общини да не би да проникне в тях някакво нововъведение, но и всички вярващи също имат право да участвуват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазят дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения… В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин, ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна Църква“.

Измежду съвременните богослови, пишещи на немски език, ще споменем само неколцина. Старокатолическият епископ от Берн (Швейцария), Урс Кюри, подчертава, че „Източноправославната Църква притежава християнски живот с първична сила, голяма интензивност и чистота, и в нея през течение на вековете е запазено древното църковно Предание, което в голяма степен е загубено в западната църковност“.

А проф. д-р Ернст Бенц пише: „В съвременния християнски свят Православието сияе като единствена в своя род величина. Величието му се състои в това, че то вярно е запазило във всички сфери на своя живот пълнотата на католичността на древната Църква. В неговото богослужение продължават да живеят по приемство древноцърковното разбиране и древноцърковната литургическа практика. В богослужението му приемствено живее и цялата пълнота на учението на древната Църква. Тук няма разделение между богослужението и богословието, между молитвата и учението. Тази Църква е запазила първоначалното съзнание на своя вселенско-католичен характер. Нейното самоопределяне като Една, света, съборна и апостолска Църква се основава не върху идеята на правото, а на съзнанието, че тя представлява от себе си мистическото тяло Христово… В това мистическо тяло действено се проявяват даровете на Светия Дух и молитвата един за друг, която се простира до Царството на починалите, защото Бог не е Бог на мъртви, а Бог на Живи… Православието с най-голяма вярност е запазило до наши Дни предаденото му древно-църковно догматическо наследие“.

Проф. д-р Фриц Либ счита от извънредно голямо значение факта, че „Източната Църква е запазила чисти и неповредени древно-християнските догми, като не ги е изопачила чрез схоластичен рационализъм“.

Като се радваме на тия западни признания в полза на нашата Църква, ние можем да прибавим: своето високо достойнство на единствена непрекъсваема и безпогрешна носителка на истината св. Православна Църква дължи на своята неизменна преданост към онази догматическа вяра, която е наследила от Самаго Господа Иисуса Христа и Неговите свети апостоли и която е утвърдила на Вселенските и на признатите от тях поместни събори. От тук се вижда, че догматическото наследство, което св. Църква е приела от Спасителя и научила от Неговите непосредствени ученици, съставлява непоклатната и твърда основа (срв. Лука 1:4), върху която тя пребъдва винаги една и съща, неизменна и неделима през вековете. Тя е крепост срещу заблудите на мирогледно-догматическа почва, пази и до днес истината, в която се вярва за спасение (2 Сол. 2:13), и ще продължава да я пази до свършека на света, за да я имат истинските Божии чеда и в последните времена — във времената на антихриста, та да могат въз основа на нея да различават истината от заблудата. Така Христовата Православна Църква ще помага на искрено копнеещите за истината в ония най-тежки за вярващите християни времена, във времената на всеобщото отстъпление (2 Сол. 2:3), та да не се поддават на хитросплетеното примамно учение на Христовия противник, а да останат, сред обстановката на всеобща изневяра, верни на своя Господ и Спасител и чрез правата си вяра и съобразения с тази вяра свой добродетелен живот да получат вечно общение с Него в царството на безсмъртието.

Високата си задача на пазителка на истината св. Православна Църква и днес трябва да осъществява чрез верността си на поверените ù твърдо и веднъж завинаги формулирани догми и канони. Тя ще продължава и в годините на най-страшните гонения при антихриста да осъществява тази задача, в изпълнение на неотменното обещание, дадено ù от Спасителя, че „портите адови няма да ù надделеят“ (Мат. 16:18).

Обаче според икуменизма, който смята, че в никоя от църквите на днешното време не е запазено цялото християнско вероучение неповредено и в пълнота, излиза, че вратата адови са надделели на Църквата.

Ние не можем да бъдем икуменисти, понеже икуменизмът:
        1) Не вярва в съществуването на Едната, света, съборна и апостолска Църква;
        2) Еретически подкопава православната еклезиология;
        3) Проявява неверие в силата на Христовите думи за непобедимостта на Църквата (Мат. 16:18), валидни до края на света, и
        4) Проповядва съвсем ново, противно на чистата Православна вяра учение за Църквата.

КРАЙ!

Източник:
http://petkohinov.com/pravoslavie/04/pravoslavie-ecumenism/02.html

[esaki]

Ето цялото съдържание:

http://ebooks.ucoz.com/knigi-serafim/Pravoslavie_i_ikumenizm.pdf

http://ebooks.ucoz.com/knigi-serafim/Pravoslavie_i_ikumenizm.epub

https://www.bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/serafim-pravoslavie-ecumenism/index.htm

Това като християнин протестант на  брат християнин православен ти го давам, ама ти сигурно си го чел.

[Пламен]

Протестантски ми брат Петре  , само първия линк представлява книга от над 260 страници. Въпросът не се състои в това да знаем за съществуването на тези източници, а как да направим така, че те да ни просветят. Оттам нататък, ако действително искаш да помогнеш и на останалите, трябва да помислиш как да предоставиш информацията си по най-подходящия начин, така че и най-нелюбознателните да я четат.

А ти, като знаеш за наличието на това "цяло съдържание", с какво то ти помогна, след като на въпросите ми, отнасящи се до църквата отговори по следния начин:

1) Библията
2) Има
3) Не

[esaki]

Протестантски ми брат Петре  , само първия линк представлява книга от над 260 страници. Въпросът не се състои в това да знаем за съществуването на тези източници, а как да направим така, че те да ни просветят. Оттам нататък, ако действително искаш да помогнеш и на останалите, трябва да помислиш как да предоставиш информацията си по най-подходящия начин, така че и най-нелюбознателните да я четат.

А ти, като знаеш за наличието на това "цяло съдържание", с какво то ти помогна, след като на въпросите ми, отнасящи се до църквата отговори по следния начин:

1) Библията
2) Има
3) Не

Православното разбиране за църква е различно от разбирането за църква в Библията.
Исус никога не е създавал организация с догми и канони.
Обичам да чета, чета и православни книги, не всичко, но нали сам и ти може да потвърдиш, че Православната църква също се развива и не пази само това което е било в началото.Колко много светци са канонизирани, колко много имат поместните църкви в съответните държави за които не сме и чували.
Какво те притеснява в кратките ми отговори, не знам.Написах кратко и точно.

[esaki]

Още нещо да допълня.
Не съм икуменист, нека има църкви и православни и католически и протестантски.
Скоро обаче вероятно ще се разбере, че целта е инославните да се задушат, като например държавата спре да им дава някакви минимални суми, а и като спре помощите от чужбина.Ще дава само на тези вероизповедания, които са над 1 процент от населението, все едно са партии.Все още е проект, ама има пълно съгласие от всички партии.
Скоро патриарха ще бъде сменен поради здравословни причини.
Ако евангелско протестантските църкви (всички) не се обединят в Евангелски съюз може да се окажат под 1 процент. Ама това не трябва да ни плаши.
Господ Наш иде.

[Пламен]

Какво те притеснява в кратките ми отговори, не знам.Написах кратко и точно.

Притеснява ме това, че уж сам ми предлагаш "цялото съдържание" на онова, в което се посочва нуждата от Предание като критерий за правилно разбиране на Писанието, а ти ми даваш следния отговор:

1) Според кой критерий определи, че "навсякъде има учения и ритуали, които не са библейски"?

1) Библията

Затова те попитах с какво ти помогна това "цяло съдържание"? И като казваш, че обичаш да четеш православни книги се чудя какво точно си имал предвид, след като казваш че "Православното разбиране за църква е различно от разбирането за църква в Библията". Въобще, полагам огромни усилия да премахна противоречията в думите ти за да те разбера, но не успявам.

[esaki]

Какво те притеснява в кратките ми отговори, не знам.Написах кратко и точно.

Притеснява ме това, че уж сам ми предлагаш "цялото съдържание" на онова, в което се посочва нуждата от Предание като критерий за правилно разбиране на Писанието, а ти ми даваш следния отговор:

1) Според кой критерий определи, че "навсякъде има учения и ритуали, които не са библейски"?

1) Библията

Затова те попитах с какво ти помогна това "цяло съдържание"? И като казваш, че обичаш да четеш православни книги се чудя какво точно си имал предвид, след като казваш че "Православното разбиране за църква е различно от разбирането за църква в Библията". Въобще, полагам огромни усилия да премахна противоречията в думите ти за да те разбера, но не успявам.

Не разбрах чел ли си цялото съдържание или не, но според мен не си, но това няма значение, решил си да извадиш най-важното според теб и да ни го представиш.
Ще трябва да спра да чета православни материали, както вече спрях да чета различни преводи на Словото и се спрях само на един за да не изпадам постоянно в заблуди.
И сигурно наистина няма какво да се учим едни от други, протестанти и православни.
Православните поставят в центъра Църквата, като институция и непогрешимост, а ние Бог, Исус и Святия Дух. Ще кажеш, че не е вярно, че Исус е основал Православната църква и той е Главата и, да ама не.
Мисля, че повече няма какво да си кажем.

[esaki]

Вече ясна е войната

[Пламен]

Ех, Петре, Петреее...

[Пламен]

Не разбрах чел ли си цялото съдържание или не,

Брат Петре, не съм чел това, което ти ни предостави.

[alex]

Е. Църквата е непогрешима. Признания от инославни в полза на Православната Църква

Към белезите на истинската Църква нека прибавим накрай още една нейна отличителна черта — нейната непогрешимост. Православната Църква е непогрешима в изповядването на вярата, поверена ù от Христа чрез св. апостоли.

Известният църковен историк от 19 век абат Владимир Гете (+ 1892), преминал по убеждение от римокатоличество в Православие, обосновава непогрешимостта на Христовата Църква с „достоверното свидетелство, непрекъснато изявявано от християнското общество относно учението, което Христос и апостолите са преподали на това общество. Достоверността на това свидетелство се потвърждава, като исторически факт, от непрекъснатите свидетелски показания, които започват и се свързват едно с друго от първия век до наши дни. Подобен род свидетелство е до такава степен несъмнено, че за неговото опровергаване би трябвало да се отхвърли цялата история, тъй като няма друг исторически факт, който толкова непрекъснато да се продължава, както свидетелството на цялото това общество, общество живо във всички епохи и непрекъснато утвърждаващо приетото от него учение… И действително, прекрасна гледка представлява Православната Църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове; тя е издържала многобройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата оная страна, дето тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение; нейните основни начала са началата на истинското християнство. Тя може и в наши дни да предложи на еретическите „църкви“ и философи своето най-прекрасно учение, каквото светът е могъл Да чуе някога!“

Православната църква не е от първи век, а от десети, защото тогава се отделя от Католическата църква!

Всички други неща, които си писал за църквата са точно така, но аз не съм убеден, че в православните храмове нещата са такива.
Кой Православен храм в България да посетя за да видя примера?

[Пламен]

Православната църква не е от първи век, а от десети, защото тогава се отделя от Католическата църква!

А коя църква е от първи век?

Всички други неща, които си писал за църквата са точно така, но аз не съм убеден, че в православните храмове нещата са такива.
Кой Православен храм в България да посетя за да видя примера?

Възможно е в някоя поместна църква нещата да не са наред. Но така както си го написал излиза, че днес вече няма нито една истинска православна църква. А може би за трети път ще повторя, че  участието ми във форума се опира единствено до християнското учение.