Евгения МариноваПолучих въпрос от една новородена сестра:
,, След като съм новородена, защо не се чувствам добре. "Искам да отговаря на това с лично свидетелство.
Когато се новородим духа ни се ражда от Бог, но душата ни (ума, чувствата, опитностите ни) има нужда от време за обучение. Идват изпитания, които ни учат да уповаваме на Бог.
Два месеца след, като се спасих се сблъсках с едно от най-големите изпитания в моя живот. Мислех си, че след като съм новородена повече нищо лошо не може да ми се случи, че съм едва ли не магически защитена от всяко зло. Да, ама не.
Лоши неща се случват непрекъснато. Бог ни дава изходен път за всяко изпитание. А самите изпитания не са, за да ни смачкат, за да ни направят силни.
На 15-тата годишнината от сватбата ни моя съпруг влезе в дома ни с прекрасен букет червени рози. Бях приятно изненадана, защото по принцип той нямаше навик да ми подарява цветя.
Тъй като беше почивен ден ми предложи да отидем на гости при баща ми на село и аз с радост приех. След като бяхме посрещнати с тържествен обяд ние решихме да си починем и се оттеглихме в една стая. Мъжът ми сякаш между другото ми подхвърли, че срещнал някаква позната и при тях търсели готвач.
Тъй като в момента бях без работа много се зарадвах и си мислех:
"Благодаря ти Боже, как ми отваряш врата след врата. Мъжът ми се държи прекрасно(а трябва да кажа, че живота ни с него не беше цвете ), работа си намерих...Докато си мислех тези розови неща не подозирах, че ще получа най-голямата плесница в живота си и вместо с отворени врати щях да съм с окървавен нос.
След дълго мълчание съпруга ми въздъхна дълбоко и каза:,,Всъщност тази жена не ми е просто позната, тя е голямата ми младежка любов. Преди 3м се стещнахме и от тогава имаме връзка. "
Можете да си представите шока, който изпитах. Бях свалена от облаците на своята наивност и се бях сгромолясала в калта на унижението за секунди. Не се разплаках, не се развиках само казах, че искам да си идем у дома. Когато се прибрахме излязох и отидох при приятелите си от света.
Изпих 1л "Джин" плачех и нареждах. Не се ядосвах толкова на изневярата, колкото на себе си, на моята, наивност", за това, че повярвах в "несъществуващия", за това че си бях помислила, че някой може да ме обича такава каквато съм.
Върнах се обезумяла от мъка и алкохол. Изхвърлих халката на мъжа си през прозореца и изгълтах всички лекарства, които намерих:
3 опаковки Пирамем 1 опаковка Рудотел и още 1опаковка някакъв антидепресант ( не си спомням името, бяха ми го изписали, когато се възстановявах след смъртта на майка ми).
Не исках да преча на "щастието" на мъжа си. Заблудения ми мозък беше решил, че ако изчезна ще премахна всички проблеми на новосъздалта се двойка.
Хич не ми идеше на ум, че жената също беше омъжена и по тая логика трябваше да се зачисти и още един. Както и да е. Легнах да умирам.
Беше неделя сутрин и децата почнаха да чукат по вратата и да питат, кога ще ходим на църква. Заявих, че съм болна и им казах да помолят баща си да ги закара. Всички излязоха и аз съм заспала. Мъжът ми закарал децата и се върнал.
Погледнал в стаята, видял, че спя, но му направило впечатление, че има много опаковки от лекарства под масичката. А аз, тъй като бях изцелена от няколко заболявания още със спасението си бях спряла да пия какви да е лекаратва. Съответно съпруга ми е разбрал, какво съм направила.
Събудих се от вик:
" Моля те, не ми го причинявай! " Мъжа ми всячески се опитваше да влачи "нежното" ми тяло по коридора. Мъчеше се да ме накара да повърна. Аз категорично отказах.
Казах:За мен, моя живот не значи нищо. Ако Бог реши, че тряба да жовея, ще живея, но нямам намерение да му помагам".
Отново се довлякох някак си до леглото и съм припаднала. Не си спомням, но съм казала, че ако извикат бърза помощ няма да им го простя. Бях предизвикала Бог. Исках да знам съществува ли наистина, пука ли му въобще за мен.
И на моя бунт, на моя грях Той отвърна с любов. Децата отишли на църква.В края на службите има молитви за нужди. Тогава те помолили братята да се молят за мен, защото съм болна. Събудих се на следващия ден свежа, като репичка. Бог с безкрайната си милост беше спасил живота ми. Благодарение на нищо молитвите на братята и сестрите ми.
Реших, щом Бог ме е поставил в това изпитание, пак Той ще ме измъкне.
Започнах да чета словото и да се моля. Плътта ми цвърчеше, като в огън гореше. Духа ми обаче, беше в неописуем мир.
"Няма да се убоя, какво ще ми стори човек... Ако Бог е от към мен, кой ще бъде против мен"-молитвите сами излизаха от устата ми.
След всеки изблик на плътщина се покайвах и започвах отначало. Всеки ден нова милост от Господа.
Подадох си документите и бях приета на работа. ТЯ ми беше пряк началник.
Всяка нощ(понеже мъжа ми ме беше взел за изповедник) слушах, колко е прекрасна, колко съвършена, какъв тежък живот е живяла(горката) и цял ден я гледах пред мен и изпълнявах всичките и нареждания. Не пророних нито една сълза пред нея.
Не я обвиних. Държах се все едно ми е добра приятелка. Не беше поза от моя страна.
Бог ме направи да я видя през неговите очи. Можех да я разбера и да простя. Но плътта ми се мъчеше. Печеше се на бавен огън. Взеки ден се молех. Всеки ден се преобразявах. Словото се врязваше чак до костите ми:
"Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдите, а се рдва заедно с истината, всичко премълчава, на взичко хваща вяра, на всичко се надява, Всичко търпи." 1кор 13:4-7 Тези думи изгаряха моето АЗ. Потушаваха изблиците на гняв и малодушие. Щом Бог можеше да ме обича така и да прости всичките ми грехове, значи и аз можех. Нали съм Негово дете сътворено по Негов образ и подобие....
Един ден преди работа, аз се молех и казах:
" Боже, знам, че всичко, което става с мен е за мое добро. Не го чувствам, не го виждам, но ти вярвам, че е добро. Но моля те, Боже, повече не мога. Пише в словото то, че можем да носим толкова за колкото си ни дал сили, а моите свършат, Боже."
Отидох на работа, казах:Да бъде волята ти Господи и се заех с поставените ми задачи. В края на работния ден шефа ме повика. Започна да ми се извинвяа, че началниците от София съкратили бройка и се налагало да ме съкратят, защото съм последна назначена. Те били много доволни от мен, но за да ме задържат трябвало да уволнят друг......
Той продължаваше да говори нещо но аз преливаща от щастие извиках:
" Слава Богу" !
Сигурно са ме помислили за луда, но на мен ми беше все едно. Моят Бог отново бе отговорил на молитвата ми.
По-късно разбрах, че жената, още когато се е запознала с мен и видяла що за човек съм, се обадила на мъжа ми и прекратила връзката им.
Слава на Бог! Плътта ми имаше нужда от обучение. Научих се за всичко да се надявам на Господ . Това не е приказка и не завършва с "и заживели дълго и щастливо".
Моята борба продължава вече 10 години, през които преминах през много изпитания. Последното такова беше преди 5 месеца когато моя съпруг изгуби жилището в което живеехме и останахме без наш дом. Но не се предавам, няма да се откажа от него, няма да го предам на врага.
БОГ НЕ СЕ ОТКАЗА ОТ МЕН И АЗ НЯМА ДА СЕ ОТКАЗВАМ. Вярвам на словото Му.
"Повярвай и ще бъдеш спасен ти и целия ти дом".И аз вярвам, че не само мъжа ми, а целия ми дом ще е спасен не заради техните дела, а заради Божията милост и моята и на децата ми, вяра.
Всеки ден Господ ми дава сили да преборя гордост, страх , нерсигурност. Тези чувства не важат пред Него. Писано е, че всичко ще премине, само Божието слово няма да премине. Важно е то и какво казва за нас, каква е силата ни и Вярата ни в Него, нашия Спасител.
Амин
