1/
Приятелят ми.
Дразни ме.
Дразня се.
Мълчи.
Аз трябва да размишлявам какво в същност ми казва
in this way .
Защото мълчи.
Носи една голяма чанта.
На баща си.
Тя също мълчи.
Чантата.
Пълна с ябълки.
Преливаща от тях.
Както мълчанието от него.
Старата чанта.
С цвят на неопетнено дърво.
"Раните на хората се лекували
повърхностно..."
Хм.
"Раните на хората.
Те започват да грешат.
Хората.
Поради раните си.
Понеже никой не ги лекува.
Или, още по - лошо.
Драскат по тях.
Нокти.
Понеже, цветето засилва уханието си при болката.
Понеже цветето покрива
цялата мерзост на пустотата.
При болка.
Нокти.
Жестоки.
Понякога копита.
Брутално то е, че......... дори вярват в дращенето.
В разкъсването.
ЧЕ е истината...
А грехът често е просто вик за помощ...
Грехът често е вик за помощ
Но кой го е грижа.... "
,,,,,,,,,,,,,
- So what? -
Избягах от затвора.
Момчето стенеше,
извинете,
седеше
в малката къща,
без небе,
наречена от хората
купе.
Лъкатушеща без небе...
Но никой не го чуваше.
Освен облаците, които покрива ха раните му.
- Нещо, хм,
нещо лошо си...
Тресавище.
Ти си в Тресавище, момче. 5
Момчето се опита да сътвори
някаква част от тресавището по себе си.
Тоест, да застане там,
където се намираше омразата на хората.
Хората.
Омразата на хората.
- Сега е моментът - казах аз
- да бъде изобличен.
Казах го тържествено.
Приятелят
ми беше приведен. Към чантата.
С цвят на неопетнено дърво.
- Няма време.
Търсеше ябълката.
Момчето притискаше почти
яростно парчето тресавище
към себе си.
Този толкова смален от терзание
къс остров.
Но с дълги надписи:
Ненавист
Виновен
Грях
Упадък
Разруха
Провал
Затвор
,,,,,,,,,,,
- Избягах от затвора.
Но съм си затворник.
- Няма ли да отсъдиш, попитах
аз.....
Приятелят ми изчистваше нещо
по ябълката.
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,
- Всъщност,.... ми трябваха
лекарства...... за майка ми.
Момчето, се смали.
Вероятно поради ябълката.
За да я остави да расте.
В ръцете му, които неловко
я обгръщаха.
- Каза ми, че е болна от....
Бях на 14 години и исках майка ми да живее.
Ябълката сякаш порасна
в бледите длани.
- Все пак живя.
6 години.
Грижех се за нея, много ... преди да,,,,.
Но си оставам крадец, нали?
- Не - каза приятелят ми.
Хм
съвсем неочаквано.
- Не оставаш.
Момчето стана.
- Дългите надписи
са изчистени.
От болката.
От болката.
- Какво казахте? -
- Ябълката-
забрави я. - приятелят ми се усмихна.
- Благодаря... господине...
За миг съзрях
очите му.
На момчето.
Бяха толкова изчистени,
че бих почувствал
небето в затвора на затвореното
купе.
Само че, аз съм здраво стъпил на
земята
човек и изчистих от сърцето си
всеки проблясък
на странното
чувство.
,,,,
