Здравейте братя и сестри.
Ако си мислите, че разбирате и познавате най-истинската и правилната църква, то тука е мястото да престанете да четете, защото това, което следва може да ви обиди и/или разтрои.
Четейки (набързо) темите във форума, като "Грешките на Православната църква", "Лъжеученията на протестантизма", "Предопределение и свободна воля" виждам доста подметвания и/или нападки отностно дадено събрание/църква. Или по-точно, кое е криво в дадена доминация, движение. В известна степен съм съгласен с всички вас, защото представяте факти (което пак крие опасности, но няма да навлизам там все пак).
И ето го моето твърдение. Правилна църква (или течение или деноминация или както искате да го наречете) няма. Не вярвам, че ако Павел, Тимотей, Петър, Яков или Исус ако биха адресирали вашата църква биха изразили само радост или одобрение. Така, че на всясъде могат да бъдат намерени кусури. Ако се замислим дори и в самите нас. В много от нещата, в които искренно вярваме, че са правилни - грешим (или поне аз). За това знам и знам, че трябва благодат и Любов, която да покрива и попрявя грешките, а не само да се опитва да попрявя.
За да не филосоствам много искам и да кажа как съм стигнал до това виждане. Като божий работник и божие дете съм имал възмостността и най-вече привилегията да служа на много и със много различни църкви. В западния свят - от конгрешани, през харизматици, "армия на спасението", протестанти, презветарияни, до баптисти. В близкиат изток ((там където има някакво определение) съм служил с православни и евангeлско вярващи), но като цяло там хората са просто божии деца. Служейки с тези верни братя и сестри, ми отвори очида да видя, че независимо от деноминацията, Бог има и там верни.
Имайки привилегията да служа на Бога с тези хора е за мене нещо много живото-променящо и даряващо жастие и сила. Да видя един вид, не знам как точно да го опиша, но за сега ще го нарека огън или непреклонимост пред врага, без значение от последствията (например подигравки, загуба на чест и/или работа, гонение и прочие). Това ме накара много да се замисля дали и аз ако бях роден в Ирак или Израел (и арабската му част Палестина) щях да мога да претърпя. Това са важните, истински важните неща в живота - ПЪРВО дали ще обичам Бог и хората (било даже и от др религия или клон на християнството) и ВРОТО дали ще устоя до край. Това е, което аз искам за себе си:Да бъда верен до край, щастие (в Бог) и да преуспявам в живота и служението.
В крайна сметка искам да кажа, че е по-добре да обичаш грешен човек и чрез това да бъдеш от Бог похвален "добри и верни слуго" от колкото да знаеш по-правилният път и начинът по който го казваш/показваш да бъде за спънка за някои друг или да си загубиш мира.
Времето, в което живеем е критично. Мерките които се взимат (все още) се отнасят само до комфорта ни. Те ни взеха конфорта, а божиете деца са изпаднали в негативизъм, отчаяние и стах...
