Български християнски форум > Секти, ереси и култове

Как трябва да се отнасят истинските християни към ерес

<< < (2/20) > >>

Danail:

--- Цитат на: Петър в февруари 21, 2021, 18:06:32 pm ---
--- Цитат на: Danail в февруари 21, 2021, 17:38:20 pm ---
--- Цитат на: Петър в февруари 21, 2021, 15:45:47 pm ---Православен по вяра, еретик по поведение

https://pravoslaven-sviat.org/2018/02/06/prawoslawen-po-wqra-eretik/

--- Край на цитат ---


Извинявай брат Петре, просто копирах тази тема от сайта Православие и исках да видя как ще регират съфорумците.

--- Край на цитат ---
Нищо не си направил, за което да се извиняваш, може би че не си сложил източник ли? Прието е във форуми да се посочва източник, когато се копират части или изцяло, аз също понякога съм изпускал, но не умишлено, просто съм забравил за момента и после виждам, че не съм сложил, но е след времето дадено за редактиране.

--- Край на цитат ---

http://www.pravoslavieto.com/books/kakvo_znae_hristianin/10.htm от тук копирах темата, стана ми интересно какво мислят другите по тази тема, затова реших да я пусна тук.

timo2:
Всички сме против греха и ересите. Лошото е когато еретици придобият власт и подкрепяни от светската власт опрделят всички други освен себе си за еретици които трябва да се преследват и ликвидират. Именно Библията, която всички определяме като Божие слово би трябвало да е еталона(аршина)който да определя кое е християнство и кое ерес, се пренебрегва и няма единствен авторитет в някои деноминации и се набляга на човешки предания подобни по-скоро на басни отколкото на истина. Те (преданията) издигат и прославят мъртви човеци на които можем да се молим, да се покланяме на образите им (иконите) и да уповаваме на тях като ходатаи за нас пред Бога.Святия Дух (автора на това слово) се чувства похулен именно поради факта че Той Е поставен, по авторитет в съответната деноминация, в краен случай наравно с човешките предания ако не и по назад. А именно такива имат властта, като държавна религия да определят какво е ерес и кои са еретици.Според такива еретици са всички които на следват тяхното духовно блудство и идолопоклонство. Не знам как ще се оправдаят пред света когато Иисус вземе Своята невяста(Църквата) а те бъдат оставени. Сигурно ще твърдят, че сатана е грабнал еретиците а те ще царуват над народите. O sancta simplicitas!

Danail:

--- Цитат на: timo2 в февруари 22, 2021, 01:36:54 am ---Всички сме против греха и ересите. Лошото е когато еретици придобият власт и подкрепяни от светската власт опрделят всички други освен себе си за еретици които трябва да се преследват и ликвидират. Именно Библията, която всички определяме като Божие слово би трябвало да е еталона(аршина)който да определя кое е християнство и кое ерес, се пренебрегва и няма единствен авторитет в някои деноминации и се набляга на човешки предания подобни по-скоро на басни отколкото на истина. Те (преданията) издигат и прославят мъртви човеци на които можем да се молим, да се покланяме на образите им (иконите) и да уповаваме на тях като ходатаи за нас пред Бога.Святия Дух (автора на това слово) се чувства похулен именно поради факта че Той Е поставен, по авторитет в съответната деноминация, в краен случай наравно с човешките предания ако не и по назад. А именно такива имат властта, като държавна религия да определят какво е ерес и кои са еретици.Според такива еретици са всички които на следват тяхното духовно блудство и идолопоклонство. Не знам как ще се оправдаят пред света когато Иисус вземе Своята невяста(Църквата) а те бъдат оставени. Сигурно ще твърдят, че сатана е грабнал еретиците а те ще царуват над народите. O sancta simplicitas!

--- Край на цитат ---

Пределно ясно се разбира от текста, кои са еретиците и кои са истинските християни. И как по- точно се е появила Библията, ако не като предание, тя не се е появила изведнъж и да падне от небето, а е писана в продължение на 1700 години и не е ли тази истината, че църквата се е появила преди Библията и църквата е решила, коя книга да влезе в състава на Божествените писания и коя не.

Вие протестантите сте като тухленета стена, колкото и да ви говори човек ни приемате, ни предавате, едно си баба знае, едно си баба бае.

Които не се кланя на икони и които не почита Божията майка - Света Богородица, той не почита и Самият Иисус Христос като Бог и Син Божи.

Моленето пред икони на светци е дадено като заповед от Господ Бог. Всички християни трябва да се молят на икони, така както Бог е определил да го правят. Трябва и всеки християнин да чете Светите предания на църквата и да взима участие в тайнствата, ако иска да се спаси. Без моленето пред икони, отправянето на молитви към Божията майка и участвие в тайнствата на църквата няма спасение за човек.


Ние православните християни, никога няма да се откажем от поклонението пред икони и никога до края на света няма да спрем да се молим на светците и на Божията майка - наша ходатайка и спасителка.

Ние православните угаждаме на Бога и затова няма как да влезем в общение с вас - враговете на Христа. Ние сме от Бога, а вие от сатаната. Мисля, че разбираш разликата?

timo2:
Нека всеки който чете сам да отсъди,  дали евангелските християни са еретици спрямо Христовото учение или  спрямо учението на тъй самонареклото се „Православие“спрямо спрямо спрямо спрямо

Отново за Православната църква - вярно или не?

Мнение Номер:#  Мнениеот spravedliv » Днес, , 19:43
Православната църква

Какво означават понятията «православие», «православна църква» и «българска православна църква»? На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними. Но нека ги разгледаме поотделно.

Какво означава думата «православие» – при какви обстоятелства се създава понятието «православие» и кой определя неговата същност, т.е., когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не. И коя е мярката, кой е аршинът за това? Смятам, че тук са необходими няколко пояснителни думи, тъй като в България съществуват твърде смътни представи за това понятие – и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището Вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б) [Всесъюзна комунистическа партия (болшевики)] . Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма.

Аз нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите История на ВКП (б) е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различаваспрямо т от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да убегнат от вниманието големите аналогии в двете истории – на църквата и на партията. Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т.е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно и дори невъзможно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди повече от едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак дотолкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство и малцинство, дори когато за тези математически точно определени понятия се използват други думи като например клика, в която за някои от съставните й части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума «примкнувщийся». Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм и правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика. В този смисъл аз съвсем не смятам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.

timo2:

А ето и самите факти:

По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си, но и в количествено отношение «болшинство» определя своето становище по въпроса като «право» или «православно», т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като «неправославно» или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният «лидер», според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата «екзекуция» не се изпълнява в далечната и по това време още неоткрита Америка, а в самата столица.

Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 година, който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно фракции), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол (днешния Пловдив). На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така от една страна официалните извори на т.нар. «православна» църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата «православна» църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществуване на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т.нар. «православна» църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба.

Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на «православното», се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност. На малко запознатия с историята ще се види странно, че още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до наши дни българските земи, т.е. територията на която през ранното средновековие възниква българската държава, са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол!

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

[*] Предходна страница

Премини на пълна версия