Истините на православната вяра
Догматите на Православната църква
Иеромонах д-р Антим Шивачев
Продължение на догмата за Църквата:
"
[Вярвам] и в едната, света, съборна и апостолска Църква" - 9-ти член от Символ на вярата.
Съборност, вероучение и непогрешимост на ЦъркватаОще от учредяването на Църквата първите архипастири, придружавани от свещеници и дякони, са събирали
събори, където са били обсъждани въпроси за защитата на вярата. От съвкупното свидетелство на епископите изтича постоянното и повсеместно свидетелство на Църквата за вероучението. На това пък постоянно и повсеместно свидетелство се отдава и непогрешимостта. Непогрешимият прочее орган на Светата Църква е целокупността на епископите, които единствени са представители и
отглас на Вселенската Църква във всички времена. В този смисъл и Вселенските събори са непогрешими.
Църквата е видима и невидима: Членовете на Църквата, умрели или живи, стига само да не са изгубили достойнството си, като такива се намират в неразривно общение помежду си. Те всички се молят едни за други и си помагат взаимно.
-
видимата или воинстващата Църква се състои от всички
искрено вярващи, които са живи, защото те се намират още в борба против злото.
-
невидимата или тържествуващата Църква се състои от онези, които са оставили този свят и са приети на небето, защото са се удостоили с венци на правдата.
Схизматик, разколник, еретик, отстъпник и отлъченДостойнството на един член на Църквата се губи, когато той бъде осъден на другия свят.Тук на земята той губи това право чрез схизмата или разкола, чрез някоя ерес, чрез отстъпничеството или отлъчването от Светата Църква.
-
схизматик или разколник се нарича онзи, който се отделя от законните пастири на Църквата и отказва да се подчинява и признава властта им;
-
еретик е онзи, който по един или друг начин отхвърля някоя откровена истина, определена от Вселенската Църква;
-
отстъпник е онзи, който явно се отрича от християнската вяра;
-
отлъченият пък е виновникът, който е изключен от църковно общение на вярващите по решение на законната власт.
Църквата може да се намира в свободно или в угнетявано състояниеВъв външното си съществуване и спрямо светските власти Църквата може да се намира или в свободно положение, или пък в покровителствувано, гонено и угнетявано състояние. Независимо от това тя може да живее според обстоятелствата във всички тия състояния. Когато Църквата е свободна, членовете й са длъжни като граждани да се покоряват на установените законни власти. Когато е покровителствувана,
тя не трябва да жертвува на държавата нищо от вероучението си и от съществените си учреждения. Когато Църквата е също гонима и угнетявана, членовете й нямат право да въстават против законно установеното правителство.
Паството и йерархията на Църквата- Христос е основал Своята Църква не върху хората,
а върху Самия Себе Си и божественото Свое учение.
- Църквата се състои от паство и иерархия. И едните, и другите се намират в определени отношения помежду си
и всички са подчинени на върховния съд на съборите.
- Църквата има за своя глава Самия Господ Иисуса Христа като основател, законодател и върховен неин пастир, Който невидимо я управлява чрез Светия Дух.
Всички поместни църкви, които изповядват една вяра и имат общение в молитвите и таинствата, са части от една Вселенска Църква.
- Особеностите на видимото устройство на много поместни, самостойни църкви не им пречат да бъдат големи членове на общото тяло на вселенската Църква и да имат една глава - Христа, и един дух във вярата и благодатта.
Това единство се изразява чрез общението в молитвите и тайнствата. Единичните поместни църкви зависят от своя поместен събор.
-
Средоточната власт над Вселенската Църква представлява Вселенският събор, а не в една личност. Обстоятелството, че първенствуващите епископи се наричат глави на църквите, трябва да се разбира в смисъл, че те са наместници Христови, според думите на Свещеното Писание: "
Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която той си придоби със Своята кръв" (Деян. 20:28).
-
Православната Църква, придържайки се в учението към древните отци, признава, че всички епископи са равни помежду си по своята важност, по своето еднакво достойнство и свещеническа степен. Всички апостолски наследници (епископи) са еднакво приемници на Светите апостоли. Поради това тя отхвърля учението на римската Църква за главенството на папата. Според Свещеното Писание всичките Апостоли са били това, което и апостол Петър, т. е. всички са имали еднаква чест и власт. Следователно учението на Рим за някаква извънредна власт в Църквата, дадена на св. Петър, е изцяло заблуждение и измислица на амбициозните и властолюбиви папи. Католиците извеждат своето учение за властта на папата от Свещеното Писание, като се спират най-вече на следния текст: "
Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18). Отците и учителите църковни отнасят тия думи не към Петра, както твърдят католическите богослови, а към неговото изповедание. За камък, върху който Христос е съзидал Църквата Си, или за нейна основа Светите отци признават
оная вяра, или онова изповедание, което апостол Петър в името на всички е изказал по силата на своя бърз темперамент. Според
това меродавно учение, следователно върху камъка на това изповедание е съзидана Светата Църква. Чрез тая вяра портите адови са безсилни против нея.
Тази вяра притежава ключовете на небесното царство... Мартин Лютер за Църквата и йерархиятаНай-главната грешка на Лютер била неговата лъжлива мисъл, че уж и Православната Църква е причастна на римските злоупотреби и нововъведения. В тая груба грешка,
която и досега се заимства от всички протестанти, Лютер изпаднал, като напълно забравил, че именно заради тия римски нововъведения и злоупотреби с хорските съвести Православната Църква е скъсала своя древен съюз с римския патриарх (вж:
Luther had his chance -
The story of the first contacts between Protestants and the Orthodox Church).
И като поел върху себе си ролята да преобразува Западната Църква, бащата на реформацията сам се намерил вън от всякаква връзка с Вселенската Църква. Той останал без Църква, с една само Библия, но и нея започнал да преправя по своему. Но като богослов Лютер разбирал силата на много изречения в Новия Завет, в които се приписва на Църквата голяма важност в отношението на истината и духовното право. Той разбирал и чувствувал добре, че с тия изречения се изобличава нагледно неправилността на приетото от него положение по отношение на Църквата, и тези изречения той вече не можел или пък не искал да измени.
И какво направил реформаторът, за да скрие делото си, за да съгласува някак своето учение със Свещеното Писание? Чисто и просто Лютер изключил от своя превод на Библията самата дума Църква.
На немски църква е Kirche. Тази дума, която Лютер избягва в Свещеното Писание, се е употребявала и досега се употребява и съответствува на гръцката
ekklhsia във всичките й значения, в които тя се среща у всичките християнски писатели. Kirche може да означава място на обществено богослужение. С други думи, храм и събрание на верни: пастири и пасоми. Може обаче да се отнася и към частните църкви, и към Вселенската Църква. Но без да се гледа на това, че тая дума е напълно достатъчна и удовлетворителна,
Лютер не я употребява нито един път в Свещеното Писание, където се говори за Църква. Когато се отнася за здание, той употребява думата Tempel. В повечето случаи обаче реформаторът заменя Kirche с думата Gemeinde, което значи
община, събрание, съвет, енория.
А по какъв начин в Лютеровата Библия думата енория или община или събрание замества думата Църква! Някои протестантски богослови, за да оправдаят Лютер, казват, че думата Gemeinde означава изобщо събрание, а в частност може да означава събрание от верни и по словопроизводството си тя повече съответства на гръцката дума
ekklhsia (Църква), както тя се употребява у древните езически гръцки писатели. Но ако следваме тази протестантска логика и при превода на думите, които изразяват християнски понятия, се ръководим от речниците, съставени от езически писатели, тогава можем да отидем много далече. В такъв случай думата cariz щяхме да преведем не като благодат, а прелест, грация; omologeo вместо изповядвам щяхме да преведем свързвам контракт и т. н. С една дума, тогава щяхме да повредим текста на цялото Свещено Писание. При това думата Gemeinde само по словопроизводството си може да означава събрание от верни.
И наистина, нито в говоримия, нито в книжовния език такова значение на тази дума не се е утвърдило. Ако запитаме някой немец какво значи думата Gemeinde, веднага ще ви отговори:
община, общинско управление, кметство. Така се употребява тя в нейното тясно значение и в Австрия, и в Германия.
По-голямо доказателство, че думата Gemeinde не съответствува на гръцката ekklhsia и не може да замени думата Kirche, служи това, че тя, без да се гледа на Лютеровото усилие, не го е заменила и досега. Никой от немските писатели никога не е говорил: Gemeindelehre, Gemeindekonzil, Gemeindegeschichte, roemische Gemeinde и т. н., обаче се е говорило и се говори: Kirchenlehre, Kirchenkonzil, Kirchengeschichte, roemische Kirche и пр.
Сам Лютер в оглавлението на Псалмите, които са били предназначени за църква, употребява думата Kirche, а в текста на Свещеното Писание никъде не я употребява.
Защо е така? Затова, защото тая дума му бодяла очите, като изобличавала и неправилността на неговите мъдрувания. И ако не беше свързан този контракт, така да се каже, между него и немските князе, които го покровителствували, понеже ставали пълни господари на отнетите църковни имоти, нямаше да има сега и помен от някакво си протестантство. За свое оправдание Лютер намислил да отнесе Църквата към някаква си дума Gemeinde,
която в широк смисъл може да означава само общество от миряни и в никой случай няма иерархическо значение.
С отхвърлянето на свещенството и външното съществуване на Църквата, произтичащата от свещенството служба е просто едно упълномощаване от вярващите, а възлагането на ръцете е само един обред, който не подава нито благодат, нито някаква власт; пасторът е просто един вярващ християнин, който е упълномощен да ръководи само събранията им, а не свещеник, облечен с духовна власт в Църквата.
Мартин Лютер за Преданието и догматитеКато отхвърлил думата Църква, която с наименованието си и със свойството си изобличава Лютеровото свободомислие, реформаторът не е могъл да не види, че не малък враг на неговото учение е и църковното
Предание. И ето, той премахва от своя превод на Библията думата Предание. А местата от Свещеното Писание, в които се говори за необходимостта да се пазят преданията на Светите Апостоли, или устното Божие Слово, Лютер в превода си умишлено затъмнява. Така например свети апостол Павел във Второто си послание към Солуняните (2Сол. 2:15) дава положителна заповед за преданията: "
Дръжте преданията (paradosis), които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание"; и по такъв начин устните предания приравнява, както се вижда от текста, с написаните в Свещеното Писание наставления. Лютер е превел: Haltet an den Satzungen (наставления). Тази дума е употребена от него и в превода на 2Сол. 3:6. Но наставления или постановления това ли значи, което значи думата предание?
А думите на апостол Павел, които заключават в себе си похвала към коринтските християни за точното запазване на Апостолските предания, са напълно затъмнени. Текстът на Апостола е този: "
Похвалявам ви братя, че ме помните за всичко и държите преданията (paradosis) тъй, както съм ви ги предал" (1Кор. 11:2). В превода на Лютер обаче четем: "Хваля ви, любезни братя, че ме помните във всичко или във всичките неща и държите този начин (?), който аз ви предадох". В превода на нeмски: "
Ich lobe euch, liebe Brüder, daß ihr an mich denkt in allen Stücken und haltet die Weise, wie ich sie euch gegeben habe" (1Кор. 11:2). Каква тъмнота и неопределеност! Никакъв положителен смисъл не може да се изведе от този превод, докато в думите на Апостола смисълът на това място е ясен и определен.
Протестантските богослови и досега проповядват за Свещеното Предание, че уж то не е нужно. За
догматическото учение, казват, е достатъчно само Свещеното Писание. Останалото пък в религията - например християнският живот, устройството на Църквата, богослужението, според тях е безразлично.
Що се отнася обаче до догматите, самите протестанти си противоречат, когато се обръщат към историята на догматите и по такъв начин те неволно признават важността на Преданието.
Апостолите заповядали на първите църковни епископи да предават на вярващите символа на вярата, който е и записан в техните свети писания - да го предадат не писмено, а устно. "
Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса", пише свети апостол Павел до Ефеския епископ Тимотей (2Тим. 1:13). По-нататък той добавя:
"И тъй, чедо мое, усилвай се в благодатта, която ти е дадена от Христа Иисуса, и каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат" (2Тим. 2:1-2). Очевидно е, че според намерението на Апостолите Символът на вярата е трябвало да се спазва в Свещеното Предание.
Много от догматите на вярата се съдържат в Свещеното Писание само прикрито (implicite). Всичките тия догмати са отхвърлени от последователите на Лютер. А всъщност тия догмати, които са отхвърлени от тях с отхвърлянето на Свещеното Предание, където са разяснени, са от такъв характер, че с тяхното отхвърляне се подкопават и други височайши истини на християнството. Такъв е например догматът за почитането на Св. Господен кръст; такива са догматите за почитането на Св. Христови тайни, почитането на Св. мощи, Св. икони и др.
Самият въпрос имаме ли ние Свещеното Писание, се решава само въз основа на Свещеното Предание. В истинността на Четвероевангелието, Деянията апостолски и останалите новозаветни книги ние се уверяваме посредством Преданието. Именно от това, че в протестантския свят е отхвърлено Свещеното Предание, започвайки още от времето на Лютер, и до ден днешен произтича безкрайният, неразрешим сам по себе си за човешкия разум въпрос, въпросът за истинността на Светите книги и за историческата достоверност на свръхестествените Божии работи, които са отразени в тях.
От всичко казано следва, че и за християнската догматика, ако само искаме тя да ни предава напълно църковните догми, е нужно непременно и Апостолското предание. Преданията, както се изразява и руският светител Ст. Яворски, са тъй потребни за вярата, че чрез едното Предание може да има вяра, докато Свещеното Писание без Преданието е недостатъчно за вярата.
Източник:http://www.pravoslavieto.com/books/istinite/3_Tsarkvata.htm
